ИКОНИТЕ НА РЕНЕСАНСА
Незаконнороденият Бокачо се влюбил в незаконнородена кралска дъщеря
710 години от рождението на големия флорентински писател, поет и хуманист
Автор : / 6263 Прочита 1 Коментара
„Бокачо чете от "Декамерон" на кралица Йоана Неаполитанска“ от Гюстав Вапер, преди 1849 г.
Един сборник с новели буди любопитството и разгаря страсти вече близо седем века. Сигурно ще се досетите, че става дума за "Декамерон" на Джовани Бокачо, признат за най-ранния хуманист на Европа.
Навършват се 710 години от рождението на големия флорентински писател, поет и хуманист.
Джовани Бокачо (1313-1375), Снимка: Getty Images
Джовани Бокачо е роден на 16-и юни 1313-а година в Черталдо, но се оформя като творческа личност в Неапол. Сведенията за неговата младост са оскъдни, но до наши дни е достигнало това, че най-вероятно е бил незаконен син на един флорентински търговец - Бокачино ди Келино, а майка му била или обедняла французойка, или икономката в дома на търговеца. Така или иначе, Бокачо никога не разбрал, коя е жената, която го е родила.
Момчето било напълно осигурено от баща си. Затова свидетелства фактът, че още в млада възраст Бокачо имал възможност да пътува не само в родината си, но и в чужбина - бил известно време в Париж.
Кадър от филма "Чудният Бокачо", 2015 г.
Когато забелязва поетичните му способности, баща му останал крайно недоволен, защото искал да обучи сина си за търговец. Пратил го да учи занаята при свой познат, но след шест години като калфа, младият Джовани бил върнат от учителя си обратно, като неблагонадежден за такава деятелност. Баща му, обаче, упорствал. Така че на момчето му се наложило да продължи да заляга над търговските книги още осем години в Неапол.
По онова време, обаче, столицата на Неаполитанското кралство вече била активно средище на просветен живот, така че младокът имал възможност, далеч от баща си, да комбинира учението с онова, което го вълнува.
Има сведения, че Джовани Бокачо успял да направи впечатление на краля на Неапол - Робер Анжуйски. Монархът бил известен с покровителството си над млади поети и художници. В двора били на почит и много изтъкнати учени и философи. В тази среда Бокачо получава много знания. Кралският библиотекар го насочил към изучаването на гръцката митология, древноримските класици и астрономията, така че Бокачо набира богата култура по време на престоя си в Неапол.
Джовани Бокачо (1313-1375), Снимка: Getty Images
В кралския двор младият поет имал възможност да общува и с красиви и образовани млади дами от висшето общество. Влюбва се в незаконнородената дъщеря на краля - Мария Аквинска, която остава неговата голяма любов до края на живота му. Бокачо обезсмъртява любимата си в много свои творби.
През 1340-а година баща му го връща във Флоренция, с надеждата да го откъсне от средата, която вредяла на плановете му, синът му стане търговец. Накрая, обаче, разбира че няма да успее да отклони вниманието на Джовани от "безполезните" културни занимания, и примирен, че от него няма да стане търговец, му разрешил да учи канонично право. Това образование се оказва полезно. По-късно Бокачо ще бъде освен изтъкнат поет и хуманист, и един от най-авторитетните дипломати на Флорентинската република.
Едва след смъртта на баща си през 1348-а година, Бокачо получава свободата напълно да се отдаде на литературата.
През същата година във Флоренция върлувала чумна епидемия. Трагедията била огромна, но именно тя вдъхновила Бокачо да създаде знаменитите си новели от обемистия сборник "Декамерон". Написва го в периода между 1350-а и 1353-та година. Ссътои се от сто истории от италианския живот, изпълнени със свободомислие, надраснало времето си, много жив хумор и човеколюбие.
Сюжетът: През ХІV век по време на чумата в Италия, докато чакат опасността от заразата да премине, десет младежи се приютяват на уединено място в провинцията, разказвайки си истории за силата и слабостите на любовта. Тези откровени истории са изпълнени със съблазън, ревност, изневяра, падение и блян. Много от тези чувства, които изпитват героите, се възприемат като грехове, но човешката природа е такава, че често е беззащитна да се предпази от тях. Бокачо ги разказва с разбиране към човешките слабости, диктувани от сърцето.
Чумата в "Декамерон" се превръща от заразна болест, в алегория на лицемерието в едно болно от грехове общество.
Откъс от Десета новела в сборника "Декамерон"
Двама мъже от Сиена обичат една жена, която е кумица на единия от тях; кумът умира, но в изпълнение на даденото преди това обещание се явява на своя приятел, за да му разкаже как се живее на оня свят.
...
И така, в Сиена живели двамина младежи от простолюдието; единият се казвал Тингочо Мини, а другият — Меучо ди Тура; те живеели в Порта Салая и, изглежда, много се обичали, защото си дружели само двамата и с други хора почти не се събирали. Както всички, и те ходели на църква, ходели на проповедите и често слушали да им говорят за славата или мъките, които се полагали на оня свят на душите на мъртъвците според техните заслуги приживе; желаейки да имат достоверни сведения за тая работа, а не знаейки как да ги получат, те си обещали един на друг, че който от тях умре пръв, ще се върне (стига да е възможно) при тоя, дето е останал жив, и ще му съобщи всичко, каквото оня поиска да узнае; те скрепили обещанието с клетва.
След като си дали този обет и продължавали да дружат, работите се стекли така, че Тингочо станал кум на някой си Амброджо Анселмини, живущ в Кампо Реджи, чиято жена, на име мона Мита, родила син. От време на време Тингочо ходел заедно с Меучо на гости у кумицата си, която била много красива и привлекателна жена, и взел, че се влюбил в нея въпреки кумството; Меучо също се влюбил в нея, защото много я харесвал, пък и Тингочо много я хвалел. Но макар и по различни причини, те се пазели да признаят един на друг, че са влюбени в тая жена: Тингочо се въздържал да каже на Меучо, понеже му се струвало, че да се влюби човек в кумицата си, не е хубава работа, и си мислел, че ако някой узнае за това, той много ще се срамува; Меучо пък се въздържал не за друго, а защото забелязал, че Тингочо харесва дамата. Меучо разсъждавал така: "Ако му призная, че съм влюбен в нея, той ще почне да ме ревнува; той е неин кум и може да говори с нея когато си иска, ще направи всичко възможно, за да я накара да ме намрази, и аз никога не ще мога да постигна, каквото искам."
Приказки от Декамерон, 1906 г. от Джон Уилям Уотърхаус
И така, както вече казахме, двамата младежи продължавали да обичат тая жена; добре, ама Тингочо се оказал по-ловък и успял да разкрие пред дамата своите желания и какво правил, какво струвал, но съумял да получи от нея всичко, каквото искал. Меучо разбрал много добре какво се е случило и въпреки че му станало много неприятно, престорил се, че нищо не забелязва, защото се надявал, че все някой ден и той ще постигне желанията си, а не искал Тингочо да има нито повод, нито причина да му навреди или да му попречи на работата. Така двамата приятели продължавали да я обичат — единият с по-голям успех от другия; но Тингочо, като намерил мека почва във владенията на кумицата си, започнал така да копае и да я обработва, че бил налегнат от зла болест, която след няколко дни се влошила дотолкова, че той не могъл да издържи и се поминал. А през нощта на третия ден след кончината си (вероятно защото не е имал възможност да го стори по-рано) той, съгласно даденото обещание, се явил в стаята на Меучо, който спял дълбоко, и го повикал. Меучо се стреснал и запитал: "Кой си ти?" Оня му отвърнал: "Аз съм Тингочо, върнах се при теб съгласно даденото ти обещание, за да ти съобщя някои новини за оня свят." Като го видял, Меучо се поизплашил, но скоро се съвзел и отвърнал: "Добре си ми дошъл, братко!" После го запитал дали е погинал. Тингочо отвърнал: "Погинало е нещо, което не се връща; щях ли да дойда при теб, ако наистина бях погинал?" Тогава Меучо казал: "Не става дума за това; искам да знам дали си попаднал сред душите, осъдени на вечни мъки в огъня на ада." Тингочо отвърнал: "Не, аз не съм там, но мога да ти кажа, че заради извършените от мен грехове съм осъден на тежки, страшни мъчения." Тогава Меучо започнал да го разпитва най-подробно какви наказания биват налагани там за извършените тук грехове и Тингочо му разказал всичко.
После Меучо го запитал дали би могъл да направи нещо за него тук, на земята; Тингочо отвърнал, че Меучо може да се разпореди да служат за упокоение на неговата душа литургии, да чете молитви и да дава милостиня, защото всичките тия неща много помагат на мъртвите, дето са на оня свят. Меучо казал, че ще направи всичко на драго сърце, а когато Тингочо се наканил да си тръгне, Меучо си спомнил за кумицата, подигнал глава и възкликнал: "Ха, добре, че се сетих! Ами я ми кажи, Тингочо, какво наказание ти наложиха, задето спеше с кумицата си, докато беше на тоя свят?" Тингочо отговорил: "Братко мой, като отидох там, посрещна ме един, който, както разбрах, знаеше наизуст всичките ми грехове; той ми заповяда да отида на едно място, където аз оплаквах в най-страшни мъки всичките си грехове и където срещнах мнозина като мен, осъдени на същите мъки; докато стоях там, спомних си какво бях направил с кумицата и тъй като очаквах да ми наложат за тая работа още по-тежко наказание от това, което ми беше вече наложено, треперех от страх, макар че отвсъде ме пареха пламъците на един голям огън. Един, дето беше до мен, забеляза това и ме запита: «Какво повече си направил от всички, дето са тук, та хем стоиш в тоя огън, хем трепериш като лист?" Аз му казах: "О, друже мой, умирам от страх в очакване да бъда съден за друг голям грях, който извърших някога." Той ме запита какво съм направил и аз му отвърнах: "Ето какъв грях сторих: спах с една моя кумица, спах така, че сам се закопах." Тогава оня започна да ми се подиграва и ми каза: "Хайде, глупако, не се бой, тук никой не държи сметка за кумиците!" Като чух това, аз се успокоих.
След като изрекъл тия думи, понеже вече съмвало, Тингочо казал: "Сбогом Меучо, аз не мога да остана повече при теб" и изведнъж изчезнал. Щом чул, че на оня свят никой никому не държи сметка за кумиците, Меучо почнал да се присмива на собствената си глупост, която станала причина той да пощади не една кумица; оттогава той се простил със своето невежество и в това отношение станал много по-мъдър. Ако брат Риналдо е знаел за тая работа, нямало да умува толкова много, когато скланял любимата си кумица да изпълни неговите желания."
Голямо влияние върху живота и творчеството на Бокачо оказва неговият приятел и учител Петрарка. По неговия пример и той се занимавал с научна дейност, преводи и коментари с просветителска цел.
В края на живота си Бокачо става все по-силно отдаден и на вярата и религиозния живот. Много критици спорят върху надписа на надгробната му плоча, преведен като "Усърдието поражда поезията". Разбира се, че по смисъла му може да се спори, защото освен усърдие, за поезия като тази на Бокачо, несъмнено е нужно не само усърдие, но и голям талант. Бокачо е притежавал и двете.
Признат е за първопроходчик на хуманизма в Европа.
Тази изключителна по своя интелект личност, и днес е почитана като ярък символ на хуманистичния идеал; като легенда на ранния Ренесанс.
Сърцето на Бокачо спира да бие на 21-ви декември 1375-а година. Но и до днес неговите истории, рими и мисли вълнуват милиони хора по света. И днес в града на Бокачо - Черталдо, се провеждат публично литературни четения на негови творби под музикален съпровод. Ежегодно през юни се провежда "Сцена на маестро Бокачо" с декор и забавления в средновековен стил, а първата седмица на октомври е наречена "Бокаческа" и е за почитатели на виното и храната. Всеки септември се присъжда Литературната награда "Джовани Бокачо" за най-добри италиански писатели и журналисти.
Екранизиран много пъти е сборникът му "Декамерон". Режисьор на една от версиите е големият италиански режисьор Пиер Паоло Пазолини. През 2015-а година на екран излезе и филмът на Паоло и Виторио Тавиани - "Чудният Бокачо".
Джовани Бокачо - цитати
"Един покварен ум никога не може да разбере думите по здрав начин".
"Прави каквото казваме, а не каквото правим".
"Да поиска съвет е най-висшето доверие, което един човек може да окаже на друг".
"Бедността означава отсъствие на средства, а не липса на благородство".
"И ако някога потопът отново ни залее, то сигурно от мъката на хората ще е".
"В повечето случаи последният, до когото достигат слуховете, е този, за когото се отнасят".
"Трябва да четем, да съхраняваме, да оставаме будни нощем, трябва да питаме и да изискваме максималното от силата на ума".
"Често човек си мисли, че е далеч от щастието, а то с тихи стъпки вече е дошло до него".
"В този свят само страданието е спасено от завистта".
"Докато земеделските производители отделят по един петел за 10 кокошки, то 10 мъже едва ли ще бъдат достатъчни, за да служат на една жена".
"Хората са склонни повече да вярват на лошото, отколкото на доброто".
"Използвай настоящето така, че на старини да не се упрекваш за напразно изживяната младост".
"Човечност е да имаш състрадание към нещастните".
Изглед от улицата, на която е домът на Бокачо в Черталдо
"Раят ще бъде наистина рай, ако на любовниците е позволено толкова удоволствие, колкото са изпитали на земята".
"Много по-лесно е да порицаваш минали дела, отколкото да ги поправиш".
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}