ВЕЛИКИ ХУДОЖНИЦИ
Невъзможните любови на Ван Гог
Художникът изгаря ръката си заради своя братовчедка
Автор : / 9943 Прочита 0 Коментара
Момиче гледа автопортрета на Винсент Ван Гог в Райксмузеум в Амстердам (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)
Животът на художника Винсент Ван Гог винаги е събуждал мрачното усещане за някаква трагична предопределеност - доста несправедлива, на фона на големия му талант. Историята на художника прилича на драматична притча за болезнена съпротива срещу жестока орис; за ранима чувствителност и страдание.
През целия си живот Ван Гог не среща взаимност в любовта, лишен е от всякаква човешка нежност и състрадание. А с цялото си сърце жадувал за тихо семейно щастие!...
Приживе Ван Гог остава непризнат и в творчеството си, и се превръща в човек-легенда и гений, чак след смъртта си!...
Докато живее в Лондон, през 1873 г., 20-годишният Ван Гог е просто един продавач на картини, на когото и на ум не му идва да рисува?...Но съдбата се разпорежда иначе. Поднася му няколко любовни разочарования, сякаш за да го провокира и подтикне към творчество...
Първата любов на младия Винсент се казвала Урсула. 19-годишната девойка била дъщеря на хазяйката на дома, в който се настанил да живее. Винсент я наблюдавал, докато тя се занимавала в задния двор на къщата за деца, в нещо като частен дом за малки.
Започнал да я нарича в душата си "мил ангел", и постоянно фантазирал, че двамата се прегръщат в страстна целувка...Младежът седял с часове да наблюдава как Урсула се смее и забавлява с малките си питомци. Мечтаел за нея, копнеел за ласките и смеха й...
Урсула, обаче, гледала на него като на приятел, с когото може да си побъбри, но нищо повече. Да, будела го сутрин, за да се поразходят, а понякога и да закусят заедно, и той си фантазирал, че това е проява на "особено" внимание, но не било така.
"В парка". Худ. Винсент Ван Гог
Въпреки всичко тези дни остават незабравими в душата му, като най-светлите страници в неговия живот. Чувствал се щастлив от самото присъствие на Урсула и ни най-малко не забелязвал лекомисленото й отношение към него.
Дори за миг не можел да предположи, че в нейното съзнание не се промъкват онези мисли, които карали цялото му същество да бушува от страст.
На няколко пъти младежът се опитвал да признае чувствата си, но от смущение, така и не успял да го направи. Именно по онова време започнали да се проявяват и първите признаци на душевното му разстройство.
Винсент живеел във фантазиите си и всеки сблъсък с реалността отеквал по особен начин в съзнанието му. Дори когато Урсула обявила, че си има жених, той продължил да живее с надеждата, че между тях е възможна любовта.
Докато един ден реалният избраник на девойката не се появил в дома й. Винсент напуснал къщата дълбоко огорчен - отишъл да живее в едно от предградията на Лондон, но мисълта за Урсула не го напуснала.
Воден от чувствата си, всеки ден той изминавал десетки километри пешком, само за да я зърне.
В един от тези дни съдбата го зашлевила жестоко - видял... сватбата й. За един миг животът му изгубил смисъл.
На другия ден, дълбоко разстроен, той не отишъл на работа и бил уволнен. Заклел се никога повече да не се влюбва. Станал свещеник в едно миньорско градче, но и там, като навсякъде, гледали на него като на човек "не от този свят". Подминавали го с насмешка и дори си позволявали да шушукат, че "отчето не е с всичкия си".
Дали е усещал това отношение е трудно да се каже, но внезапно чудакът взима важно решение - да се занимава с живопис. Очевидно е търсел някаква духовна опора, и я открива в света на изкуството.
"На пътя към Тараскон" /1888 г. /
Струвало му се, че не може да се влюби отново, докато не се появила Кей Фос. През 1881 г. Винсент пише писмо до брат си, в което го осведомява: "Това лято аз много силно обикнах К."
Тайнствената К. се оказва братовчедка на Ван Гог. За кратко време тя се жени, ражда дете и овдовява. Отива на гости на родителите на Винсент като вдовица с история, а той е буквално покрусен от тъгата в очите й. Този път решил бързо да признае любовта си.
"Портрет на седнала жена" /1886 г. /
Признанието му обаче изплашило Кей и тя бързо събрала багажа си, като си тръгнала с предупреждението "лудакът" да не се надява на нищо и да я забрави.
Винсент, обаче, без да си вземе поука от миналото, този път решил да не отстъпва и да се бори за любовта си.
Тръгнал след Кей, но повторно бил отпратен с тежки думи от нея. Въпреки това продължил да я атакува с ежедневни любовни писма.
"Портрет на жена с разпуснати коси" /1885 г. /
Стигнало се дотам, че Кей запознала родителите си с увлечението на "натрапника" Винсент, а те от своя страна разказали всичко на баща му. Разразил се истински роднински скандал. Всички били единодушни, че страстта на Винсент към братовчедка му е извратена, и той трябва да се засрами от това. В отчаянието си той отива в дома на Кей и пред очите на родителите й, слага дланите си върху пламъка на горяща свещ с думите:
"Позволете ми поне да поговоря с Кей толкова, колкото дланите ми могат да издържат на огъня!..."
Когато ръката му буквално се овъглила от пламъка, а по кожата й започнали да се надигат мехури от изгарянето, бащата на Кей, потресен от гледката, буквално изритал Винсент през вратата.
Животът на Винсент отново е на косъм от предела си.
Мислите му не са в състояние да овладеят този стрес и той трескаво започва да рисува - това е единственото му спасение.
Решава да започне нов живот, но ето че се появява нова провокация - проститутка с прозвището Син.
През май 1882 г. Винсент Ван Гог написва до брат си:
"Тази зима срещнах бременна жена, изоставена от бащата на детето си. Тя бродеше по улиците, опитвайки се да изкара парче хляб по известния за уличниците начин. Наех я като модел и работих с нея през цялата зима".
Може би е видял в Син своя посестрима по нещастие, или пък отново се е влюбил?...Все едно, Син го заразява с гонорея и на Винсент му се налага да се лекува от венерическата болест в клиника. Въпреки това продължава да се грижи за Син, бебето и по-голямата й дъщеря. Пише до брат си Тео:
"Не изпитвам към нея онова страстно чувство, което имах към К., но любовта с която обичам Син е единственото, на което съм способен , след толкова разочарования!..."
"Син приспива детето" /1882 г. /
Ван Гог живее със Син около половин година. Искал дори да се ожени за нея. Роднините му и този път се намесили и с всички сили се възпротивили срещу брака. Ван Гог написва до брат си:
"Да я оставя, значи отново да я тласна към проституцията. А ръката, която се опита да я спаси, не може да направи това!..."
Чувствителността на този толкова мил и състадателен страдалец, е направо трогателна. Изразеното в едно толкова кратко изречение, логично ни задава въпроса: Той ли е лудият, и ако е така - кои са нормалните?!
Клазина Мария Хорник - истинското име на Син
Винсент не се отказва от Син и е решен да продължи да й помага. Започва да спестява, като се лишава от храна. От изтощение, силно отслабва - и физически, и психически.
В крайна сметка и Син го изоставя - не от чувство за състрадание, а от... липсата на перспектива за брак!...
Ван Гог не може да проумее, че отново го напускат. При това от жената, за която е направил толкова много, лишавайки себе си, обричайки се на пълно изтощение!...
Спасението отново е в рисуването - единственият му верен приятел е платното.
Неследдълго се появява Марго. Тя му признава, че го е наблюдавала отдавна и изпитва към него най-нежни чувства. Ван Гог за пръв път в живота си чува подобни думи от жена.
Той е объркан и смутен, но в душата му се запалва пламъчето на надеждата, че с 40-годишната Марго се отваря шанс да създаде семейството, за което толкова много жадува?
В обърканите си мисли художникът на няколко пъти изпитва силен порив към невъзможното щастие, докато накрая се отказва от намеренията си.
Марго е отчаяна и прави опит да се самоубие. А Ван Гог е по-нещастен и от нея, защото вече не знае какво би го направил щастлив, и защо не го открива в душата си?!?
Здравето му е разклатено.
"Аз все повече заприличвам на старец - слаб, брадат и беззъб. А съм само на 34...", пише Ван Гог до брат си Тео.
Душевният му смут все повече го завладява отвътре. Мракът в душата му търси светлината в картините, които създава в този период от живота си, но спасението трае толкова, колкото време държи четка в ръката си... В останалите мигове той е все по-мрачен и отчаян. Върви към своята гибел по стъпките на жестоката си орис!...И изглежда, въпреки душевното си разстройство, е съзнавал това!...
Еми МАРИЯНСКА
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}