СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Николай Урумов: Да се изповядаш и да се разголиш, трябва смелост
"Българите сме мнителни, но и изключително доверчиви - всеки може да дойде да ни лъже и да ни подкокоросва, и ние скачаме и се юркаме..."
Автор : / 3983 Прочита 0 Коментара
Колаж: Петя Александрова/Dir.bg/Снимка: Александър Нишков
"Първите пет минути на сцената, си в абсолютна треска, като че ли за пръв път стъпваш, защото зрителят е различен, ако щеш, твоята телесна температура е различна, температурата навън е друга и въобще - всичко всеки път е различно.
Но вече някъде след десетата минута започваш да усещаш спектакъла, зрителя, вече си преодолял онази треска, но от друга страна, когато я има, тя те държи в кондиция...
... Моноспектакъл не се прави само, защото някой режисьор те е разпределил и името ти "виси" на таблото. Моноспектакъл се прави, когато имаш кауза, зад която заставаш и я отстояваш на сцената като актьор. Ако това не е твоята кауза, просто не се хващаш.
Николай Урумов (Снимка: Александър Нишков)
Да, сам си на сцената, трудно е, но трябва да бъдеш искрен, откровен със зрителя.
Моноспектакълът има монологична, изповедална форма. Човек, за да се изповяда, и да се разголи, трябва смелост. Това разголване го прави уязвим. Но, когато си честен с него, зрителят го оценява, доверява ти се и става твой партньор", разкрива актьорът.
Представяме ви Николай Урумов - специално пред Impressio.
- Кога беше завладян от актьорството и реши, че това е твоето призвание?
- Моето село Българево лятно време, когато бях ученик, се превръщаше в един малък Холивуд. Въртях се около снимачните екипи, пращаха ме за цигари, за мен това беше голям кеф.
Тогава, още хлапе, бях запленен от магията на киното.
В гимназията в Балчик влязох в любителския театрален колектив към читалището. А в казармата вече окончателно бях увлечен пък от сцената. Имах възможност да видя спектаклите на Слави Шкаров. Не излизах от Русенския театър и гледах всичко, което се играеше там в този период. Това формира вкуса ми, разбрах какъв вид театър ми харесва, какъв вид театър бих желал да правя. И си пожелах да правя театър като този на Слави Шкаров - магия и вълшебство, които те грабват и те завихрят. Това беше игрови, динамичен театър, който покорява въображението.
С майка си (Снимка: Личен архив)
В казармата (Снимка: Личен архив)
Войнишките години, вече овладян от магията на театъра (Снимка: Личен архив)
- На какво те научи после във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) , твоят професор Николай Люцканов?
- Проф. Люцканов беше един изключителен ерудит и шанс беше да попадна в неговия клас. Един изключителен естет, човек, който постоянно ни повтаряше, че човек, който владее мярката, владее всичко. Той ни казваше, че предмет на изкуството не могат да бъдат обикновените неща.
Но нашата професия е такава, че ти не се учиш само от преподавателите си, а и от всички големи актьори, които гледаш. Като студент съм гледал някои спектакли по 5, по 10, по 15-20-40 пъти, защото в тях играеха мои кумири, мои идоли.
В младежките години (Снимка: Личен архив)
Някъде 15 пъти гледах "Животът е сън" на Калдерон де ла Барка, в Театъра на българската армия, в който се "надиграваха" в буквалния смисъл на думата Наум Шопов и Йосиф Сърчаджиев. По това време не излизах и от Театър "София", защото там играеха Руси Чанев, Ицко Финци, Тодор Колев... В Сатиричния театър се наслаждавах на майсторството на Георги Калоянчев. Гледах спектаклите на проф. Крикор Азарян...
Имахме студентски карти и влизахме на спектаклите - буквално попивахме всичко. А после в клубовете на театрите - да влезеш в диалог, да те допуснат до себе си големите актьори, режисьори, твои идоли - това беше големият миг за нас.
- Кой беше твоят голям кумир по това време?
- Винаги са били повече от един. Всички, които споменах. Защото ти харесваш и единия, и другия, учиш се и от единия, и от другия...
Николай Урумов (Снимка: Личен архив)
- Кои режисьори те изградиха като актьор?
- Най напред започнах да уча куклено актьорско майсторство в класа на проф. Атанас Илков. Актьорско майсторство ми преподаваше проф. Желчо Мандаджиев, както и Юлия Огнянова, която преподаваше на нашите режисьори. След две години започнах отначало Актьорско майсторство за драматичен театър при проф. Люцканов, чиито асистенти бяха Маргарита Младенова и Здравко Митков.
- С кои от партньорите ти на сцената и на екрана през годините си се чувствал благословен?
- Още в началото в повече от 30 филми играхме с Чочо Попйорданов. Имахме и имаме доста съвместни проекти с Михаил Билалов, с който бяхме в един клас. Още във ВИТИЗ проф Люцканов ни покани в Народния театър, където се докоснахме до много от големите актьори.
Там срещнах на професионална сцена Георги Черкелов, Стефан Данаилов, Сава Хашъмов, Велко Кънев, Георги Мамалев. Имах шанса да си партнирам по-късно със Стефан Данаилов, Ицко Финци, Тодор Колев, Георги Русев, Стоянка Мутафова, с почти всички големи български актьори.
- С богатата кариера и опит, които имаш, как мислиш, късметът необходим ли е за един актьор?
- Задължително... Без шанса и късмета и най-талантливият актьор е трудно да покаже онова, на което е способен.
- Кой е твоят шанс?
- Аз станах актьор на 10 ноември 1989 година. Това е все едно да си купиш фабрика на 10 септември 1944 г. Народът напусна театралните салони, излезе по площадите, започна да ходи по митинги, да се задържа пред телевизора, за да чака интересни новини и промени.
Парите за кино започнаха да стават все по-малко и по-малко. И както се правеха преди това 28-30 филма за големия екран, и два пъти повече за малкия екран годишно, тази цифра започна да пада, да пада, да пада, докато през 1997 година някъде България не засне нито един филм.
На снимачната площадка на филма "В кръг" (Снимка: Личeн архив)
Така че в трудно време започнах тази професия. Но късмет беше, че малко преди да завърша ВИТИЗ преди промените, аз започнах активно да снимам в киното.
Във филма "В кръг", реж. Стефан Командарев (Снимка: Личeн архив
Първото ми заставане пред камера беше в сериала "Дом за нашите деца" на Неделчо Чернев. Последва "А сега накъде" на Рангел Вълчанов, след това "Юдино желязо" - дебютният филм на Светослав Овчаров...
Срещата ми с Теди Москов също е шанс за мен.
Докато учех в кукления клас, той вървеше няколко години преди мен, и идваше да ни гледа. Именно Теди ме заведе при Светльо Овчаров и ме препоръча за роля. Посъветва ме да приключвам с куклите, че моето място не е там.
А проф. Люцканов още като студент ме взе в Народния театър, макар и с малка роличка. Когато пък завършвах той постави в Театър 199 своята последна постановка, за жалост той си отиде само на 64 годишна възраст - "Сънища" от Хим ван Увениге, в която играехме с Влади Люцканов и Пламена Гетова. Това също беше шанс, да бъда видян по някакъв начин.
А когато дойде 10 ноември, трупата на Театър "София" се раздели на две. Една група актьори реши да прави собствен театър в камерната зала и това се превърна в Малък градски театър "Зад канала". А в големия театър се овакантиха места за актьори. Обявиха конкурс. И директорът Вили Цанков, който ме гледал в дипломните ми спектакли във ВИТИЗ, ме покани през драматурга Вероника Благова да участвам в конкурса, въпреки, че бях още абсолвент. Така аз се явих на конкурса и
станах щатен актьор в Театър "София", като 4 месеца си доучвах във ВИТИЗ.
Там имах късмета да работя с Коста Цонев, с Досьо Досев, с режисьорите Вили Цанков, с Елена Цикова, със Стоян Камбарев. с проф. Крикор Азарян, със Сашо Морфов...
В нашата професия се учиш непрекъснато, не можеш да кажеш: "Ето, научих се на всичко, вече всичко ми е ясно..." Няма такова нещо! Идва един момент, когато започваш да се учиш и от по-младите, защото те имат други сетива, по друг начин разсъждават, по друг начин се изразяват, по друг начин реагират, по друг начин действат, по импулсивни са...
Ти пък улягаш, имаш повече опит, имаш повече наблюдения, повече натрупвания, неща, които са ти липсвали, когато си бил по-млад... И така - то е едно вечно движение. Животът се променя и ти продължаваш да се учиш, да се променяш.
Последните години работихме с Иван Пантелеев, с Бина Харалампиева, със Здравко Митков...
Продължава обучението.
То продължава и при срещата ми със зрителите. Зрителят също променя своя вкус и те вкарва в някакви негови приоритети, в някаква своя радиочестота, за да можеш да водиш своя диалог с него.
Допреди десетина години, когато играех активно моноспектакъла "Живот в кашони" по текст на Иван Кулеков, постановка на Невена Митева, в продължение на 4-5 години обиколих почти всички фестивали на монодрамата, и можех да видя в Европа, Азия и Близкия Изток различни спектакли. От първия до последния ден гледах какво правят колегите ми - поляците, англичаните, немците, швейцарците, руснаците... Там също се учи човек.
Опитвам се да намеря себе си от другата страна на сцената.
Преди няколко години започнах да режисирам и с мои колеги да реализирам идеите си.
- От 2001 година играеш бай Ганьо. Как се осмели да посегнеш към този герой, който дълги години беше "запазена марка" на Георги Калоянчев?
- Георги Калоянчев беше направил емблематичен образ и явно никой не смееше да се докосне до него. И когато получих поканата най-напред от Пловдивския театър за ролята на бай Ганьо, си казахме с режисьора Петър Кауков, че трябва да намерим нашия прочит - бай Ганьо на днешното време - а не да се опитваме да преповтаряме или да имитираме. Беше трудно да намерим този прочит, който да бъде също толкова убедителен. Мисля, че успяхме.
В сцена от постановката "Бай Ганьо", Младежки театър
Нашият "Бай Ганьо" и до сега може да се види на сцената на Младежкия театър. Бай Ганьо, който аз играя, не е с потури, с дисаги и с рошави мустаци, а просто с едно черно костюмче и с бяла ризка, и в него може да се огледа всеки един от нас. Той не стои като нещо, което като че ли не се отнася до нас, като че ли нямаме нищо общо с него, а напротив
- всеки един от съвременниците носи нещо от този бай Ганьо.
Алеко Константинов много майсторски е направил тази дисекция на българския характер. Ние не само го осмяхме този герой, а се опитахме, за да бъде по-жив, да намерим и в него и някои добри и положителни черти, каквито и самият Алеко изтъква. За това помогна и добрата драматизация на Георги Данаилов.
В сцена от постановката "Бай Ганьо", Младежки театър
Така е и в живота - няма само черно или само бяло. Така са ни учили и във ВИТИЗ - да търсим в черното бяло и в бялото - черно.
- Изпитваш ли още сценична треска, вълнуваш ли се преди да стъпиш на сцената?
- Както казваше проф. Азарян, последните пет минути преди да излезеш на сцената, трябва да останеш сам със себе си.
Стремя се да го правя. Но оттам нататък, първите пет минути на сцената, си в абсолютна треска, като че ли за пръв път стъпваш, защото зрителят е различен, ако щеш, твоята телесна температура е различна, температурата навън е друга и въобще всичко всеки път е различно. Но вече някъде след десетата минута започваш да усещаш спектакъла, зрителя, вече си преодолял онази треска, но от друга страна, когато я има, тя те държи в кондиция...
- Уютно ли ти е там, не е ли малко самотен актьорът, особено в моноспектакъла?
- Моноспектакъл не се прави само, защото някой режисьор те е разпределил и името ти "виси" на таблото. Моноспектакъл се прави, когато имаш кауза, зад която заставаш и я отстояваш на сцената като актьор.
Ако това не е твоята кауза, просто не се хващаш.
Да, при моноспектакъла си сам на сцената, трудно е, но трябва да бъдеш искрен, откровен със зрителя. Моноспектакълът има монологична, изповедална форма. Човек, за да се изповяда, и да се разголи, трябва смелост. Това разголване го прави уязвим. Но, когато си честен с него, зрителят го оценява, доверява ти се и става твой партньор.
В "Дневникът на един луд" (Снимка: Личен архив)
- Разбирам, че публиката не те плаши?
- Публиката е мой партньор. Аз не се затварям, за да си говоря сам. Дори да не е моноспектакъл. Има такива представления - чудесни, прекрасни, гледал съм такива - режисьорът го е анализирал, наредил го е до последната брънка. Но по някакъв начин те държи дистанциран, държи те хладен, малко е стерилно. Актьорите си говорят нещо, раздират се от страсти, но не те правят съпричастен. Не харесвам такива спектакли, това не е смисълът на театъра.
А за зрителя това е някакво обидно воайорство.
Той наблюдава нещо, което се случва, без да стане част от него.
- Проф. Георги Каприев пише след премиерата на моноспектакъла ти "Мъжка задушница" от Емил Бонев в ДТ "Сава Огнянов" Русе в портала kultura.bg: "Сега Николай Урумов е на ниво, от което е способен да бъде едновременно органичен и саморефлексивен, постигнал е строго дисциплиниране на своя талант и верен усет за мяра. Смея да твърдя, че навлиза в етап на много високо майсторство и ролята му в "Мъжка задушница" е най-силното - досега - потвърждение на това твърдение."
- Колко време ти трябваше да узрееш за образа?
- Към този моноспектакъл вървях доста дълго. През 2009 година получих текст, драматизация от Емил Бонев, по книгата на поп Минчо Кънчев. Тогава не се чувствах още готов за него.
10 години по-късно, през 2019 г. се срещнахме с Емо Бонев и му казах, че аз вече съм готов. Предложих му той да го режисира. Орлин Дяков, директорът на ДТ "Сава Огнянов" Русе, където последните години играя като гост актьор и поставям, мой приятел, прегърна идеята. Виолета Радкова, сценограф и художник, с която направих предишния си моноспектакъл "Лалугер", също се присъедини към нашия екип. И така беше създаден спектакълът.
- С какво те докосна този текст?
- "Видрица" е един голям труд на поп Минчо Кънчев, 2200 страници. Малко го познаваме този наш възрожденски герой. Това е една невероятна личност. Един човек, който е неук, изучава се против волята на баща си, после става учител, свещеник, поборник, съратник на Левски, лежи по затворите в Стара Загора и Пловдив, заточеник е в Диарбекир, за да доживее свободата, да се завърне в България, да се хване за главата и да възкликне:
"За тази България ли се бихме?!
Интересното е, че този човек минава през всички превратности на съдбата с една усмивка, с една ирония и самоирония. И може би това му помага да оцелее през всичките изпитания, през които преминава. Той си отива от този свят чак през 1904 година и има възможност да направи своята равносметка, има възможност да види "плодовете" на саможертвата на нашите революционери.
Той е може би един наш своеобразен барон Мюнхаузен, който се измъква отвсякъде, хващайки се за косата. Точно с чувството си за хумор, с насмешката, с която гледа на всичко.
Спектакълът е забавен, атрактивен, през цялото време зрителят севълнува от премеждията и приключенията на героя. А когато към края на спектакъла, като че ли нещо те хваща за гърлото, буца засяда в него, като че ли нещо започва да ти тежи в стомаха. Защото нещата, които казва поп Минчо Кънчев са изключително истински, те дори са болезнено актуални и днес.
Като се завръща в България, той изповяда:
"Като поживях няколко дена в село, абе, гледам хората уж са все предишните хора, ама малко под съмнение оставам. Навярно като са бягали нагоре в Балкана, са изгубили всичко човешко, научили се да лъжат, да крадат и биля да убиват. Тези, които нямаха нищо, от кражби и от лъжи придобили парици...
Какво време! Време на разруха, време на нищожество!
Докога ще вървим тъй, докога ще се лутаме в туй море, гладни за присвояване на чуждото, жадни за чуждия пот?! Не сме ли и ний человеци, не сме ли и ний създадени по образ и подобие Божие?! Какво чакаме?! Какво време чакаме?! Времето, времето то си лети... То не познава ни радости, ни скърби, ни живот, нито пък смърт!"
И почти финалните му думи: "Гледаме, че умират други, но не вярваме, че умираме и ние. Изповядаме, че сме смъртни, но постъпваме като безсмъртни. Докога, докога, докога?!"
И ако Левски, с когото се знаят много добре и му е съратник, в своето тефтерче е написал: "Народе????", то финалът на нашия спектакъл за Поп Минчо е неговият въпрос:
"Докога????"
В спектакъла участва и певица - Светла Петкова, която изпълнява акапелно народни песнопения на живо и това създава уникална музикална среда на спектакъла. Предстои да играя "Мъжка задушница" на 21. 21. 2021 на фестивала "София Моно".
Аз съм от първото издание на фестивала София Моно, когато играх "Лалугер" и за мен е чест, че 11 години по-късно, отново съм поканен и наред с новото ми заглавие "Мъжка задушница", играх отново и "Лалугер".
- Има ли роля, която си искал, но не си получил? Коя роля искаш да изиграеш?
- Нещо, ако е трябвало да се случи, се е случило. Ако пък нещо не се е случило, значи не е трябвало да се случи. Така гледам на нещата.
Имало е периоди, в които съм си мечтал за някоя роля, но годините започват да стават повече, косата започва да оредява, брадата да побелява и вече не става за тези роли, които съм мечтал. Но веднага си казвам: "Може би пък така е трябвало..."
С именити приятели и колеги (Снимка: Личен архив)
- Скоро празнува рождения си ден, стана на 58, сигурно правиш равносметки... Какво си жертвал в името на свободата си?
- Жертвал съм си спокойствието, за да бъда свободен. Всичките мои напускания на спокойните, топли щатни места в театрите, преминаванията от един театър в друг, където трябва да започнеш отначало да се доказваш пред колегите си - това ме държеше в кондиция. Защото сетивата са ти отворени, не се поддаваш на рутината, не се чувстваш сигурен като чиновник.
Николай Урумов (Снимка: Личен архив)
Правил съм го много пъти, в името на това, да бъда свободен. Да играя това, което искам, там, където има трупа, която ме вълнува, режисьор, който ме провокира, проект, който искам да направя. А срещу неправдата бих жертвал всичко, дори да бъда привикан на "Развигор". Не съм от тези, които си мълчат, които си траят. Когато с нещо не съм съгласен, аз реагирам.
- Какво научи за хората в нашите пандемични времена?
- За пореден път се убедих в наблюденията си през годините. Нашият народ е доста противоречив.
И сложно устроен е нашият човек.
От една страна сме изключително мнителни, съмняваме се във всеки и във всичко, а от друга страна сме изключително доверчиви. Може всеки да дойде отвсякъде да ни лъже и да ни подкокоросва, и ние скачаме и се юркаме...
Николай Урумов (Снимка: Личен архив)
- Мечтаеш ли за нещо, в чисто житейски план?
- Мечтая да няма повече пандемии и зарази, да няма нелечими болести, да има повече усмивки и щастливи хора... Да могат хората да си планират живота, да имат хоризонт напред, защото сега несигурността ни убива...
Интервю на Валерия КАЛЧЕВА
Николай Урумов е роден на 6 юни 1963 г. в Каварна. Израства в Българево, възпитаник е на гимназията в Балчик.
През 1990 г. завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност "Актьорско майсторство за драматичен театър", в класа на проф. Николай Люцканов, с асистенти Маргарита Младенова и Здравко Митков.
Специализира "Режисура за драматичен театър" при проф. Здравко Митков в НАТФИЗ.
Актьор е от трупата на Народния театър "Иван Вазов".
Бил е на щат и в Драматичен театър "София", Сатиричен театър "Алеко Константинов" и Младежки театър "Николай Бинев".
През театрален сезон 2020/21 играе в спектакли на Народния театър "Иван Вазов", Сатиричния театър "Алеко Константинов", Младежкия театър "Николай Бинев", а също така и в спектакли на Драматичен театър "Сава Огнянов" - Русе и Общински драматичен театър - Кюстендил.
Като режисьор е поставял спектакли на сцените на театрите в Габрово, Стара Загора, Плевен, Русе и Сатиричния театър "Ал. Константинов"- София.
Повече от 80 са театралните му роли. Просперо в "Бурята" на Шекспир, Малволио в "Дванайсета нощ" на Шекспир, Хлестаков в "Ревизор" на Гогол, Кулигин в "Три сестри" на Чехов (в постановката на Стоян Камбарев), Чебутикин в "Три сестри" на Чехов (в постановката на проф. Крикор Азарян), Санчо Панса в "Дон Кихот" на Сервантес,
Бай Ганьо в "Бай Ганьо" по Алеко Константинов, Маргариди в "Криворазбраната цивилизация" на Добри Войников, Велико в "Януари" на Йордан Радичков, Змея в "Змей" по П. Ю. Тодоров, Клов в "Краят на играта" на Бекет, Подкальосин в "Женитба" на Гогол, на Бен Джонсън, Фалстаф във "Фалстаф и Веселите Уиндзорки" по Шекспир,
Попришчин в "Дневникът на един луд" на Гогол, Енрик в "Методът Грьонхолм" от Ж.Галсеран, Пиер в "Името" от Делапорт/Дьо Ла Пателиер, Арган в "Мнимият болен" на Молиер, Антоан Роайе в "Прощална вечеря" от Делапорт/Дьо Ла Пателиер, Минчо Кънчев в "Мъжка задушница" от Е.Бонев, са само част от ролите му в театъра.
С пет номинации за "Аскеер" (1993, 1995, 2000, 2002, 2009 г.).
Носител на наградата "Аскеер" за "Поддържаща мъжка роля" - ролята на Каракалпаков в пиесата "Двубой" на Иван Вазов в Народен театър "Иван Вазов" (2000).
Носител на Наградата "Аскеер" за "Главна мъжка роля" - за ролята на Клов в пиесата "Краят на играта" от Самюъл Бекет в Театър 199 "Валентин Стойчев" (2009).
С две номинации за "Икар" (2002, 2004)
Носител на "Икар" за "Главна мъжка роля" - за ролята на Маргариди в постановката "Криворазбраната цивилизация" от Добри Войников в Драматичен театър "Васил Друмев" Шумен (2004)
Получава и 12 престижни награди от международни фестивали на монодрамата за изпълнението си в моноспектакъла "Живот в кашони" от Иван Кулеков, реж. Невена Митева в Драматичен театър "Рачо Стоянов" Габрово.
Носител на "Наградата на НЕТА" за "Най-добро актьорско превъплъщение" за ролята на Поприщин в "Дневникът на един луд" от Н. В. Гогол, реж. Л. Абаджиева в Драматичен театър "Иван Димов" Хасково на Фестивала на камерните театри (Струмица, Северна Македония, 2014).
Носител на Наградите за "Най-добър комедиен актьор" и за "Най-добър комедиен спектакъл" за "Мнимият болен" от Молиер, реж. Н. Урумов в Драматичен театър "Рачо Стоянов" Габрово, на Фестивала на комедийния спектакъл - Габрово, 2017.
Носител на Наградата на публиката за "Най-добър спектакъл", за "Женитба" от Н. В. Гогол, реж. Н. Урумов в Драматичен театър "Иван Радоев" Плевен, на Зимния фестивал на изкуствата "Сцена, палитра, слово" - Пловдив, 2018.
Номинация за "Златен Кукерикон" (2018) за "Най-добра комедийна главна мъжка роля" - за ролята на Арган в пиесата "Мнимият болен" от Молиер в Драматичен театър "Рачо Стоянов" Габрово.
Носител на Наградата на публиката за "Най-добър спектакъл", за "Мнимият болен" от Молиер, реж. Н. Урумов в Драматичен театър "Рачо Стоянов" Габрово, на Зимния фестивал на изкуствата "Сцена, палитра, слово" - Пловдив, 2019.
"Провинциални анекдоти", реж. Николай Урумов, Сатиричен театър
Номинация за "Златен Кукерикон" (2019) за "Най-добър комедиен спектакъл", за "Двама съвсем голи мъже" от С.Тиери, реж. Н. Урумов, в Драматичен театър "Сава Огнянов" Русе.
Номинация за "Златен Кукерикон" (2019) за "Най-добра режисура", за "Двама съвсем голи мъже" от С.Тиери, в Драматичен театър "Сава Огнянов" Русе.
Номинация за "Златен Кукерикон" (2020) за "Най-добър комедиен спектакъл", за Моноспектакъла "Мъжка задушница" от Емил Бонев, по "Видрица" от поп Минчо Кънчев, в Драматичен театър "Сава Огнянов" Русе.
Носител на Наградата "Златен Кукерикон"(2021) за "Най-добър Режисьор", за "Суматоха" от Й. Радичков, в Драматичен театър "Сава Огнянов" Русе.
Носител на Наградата на СБФД (1997) за "Най-добра поддържаща мъжка роля" за ролята на Сина в "Закъсняло пълнолуние", реж. Ед. Захариев.
Номинация за "Най-добра Поддържаща мъжка роля" в "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", реж. Ст. Командарев, за "Годишните награди за Филмово изкуство 2009", на Филмовата Академия на НФЦ и СБФД.
Номинация за "Най-добра Поддържаща мъжка роля" за филмите "Раци", реж. Иван Черкелов, и "Хъшове", реж. Ал. Морфов, за "Годишните награди за Филмово изкуство 2010", на Филмовата Академия на НФЦ и СБФД.
Една от емблематичните му роли, която играе цели 12 години, с над 150 представления, е на Бай Ганьо в "Бай Ганьо" от Г. Данаилов, по Алеко Константинов, реж. Петър Кауков, в Пловдивския театър, за която получава много номинации и награди.
Играе повече от 170 пъти и моноспектакъла "Лалугер" по Ал. Урумов, реж. Юрий Дачев, копродукция на театър "Българска армия" - София и Драматичен театър "Йордан Йовков" - Добрич. С тази роля през 2011 г. печели наградата "The Best Actor" на Международния фестивал на монодрамата в Битоля, Македония, наградата за "Най-добра мъжка роля" на Друмевите празници в Шумен (2011) и наградата "Чудомир" в Казанлък (2012) за "Комедийния хит на годината".
Моноспектакълът "Мъжка задушници" на Николай Урумов, освен представянето си на СОФИЯ МОНО на 21 юни от 21.00 часа в парка на Военната академия в София, е селектиран за участие в Празници на изкуствата "Аполония" в Созопол, където може да бъде видян на 2 септември 2021 г. и за Международния театрален фестивал "Сцена на кръстопът" в Пловдив, който ще се проведе от 11-и до 21 септември 2021 г.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}