Още

С роман за Хитлер млад македонец влиза в голямата европейска литература (откъс)

Има романи, които няма как да бъдат обобщени накратко. Романи, които разказват истории за болка - толкова неизмерима, че няма как да бъде плод на човешкото въображение.

Такъв е превърналият се в модерна класика роман "Императорът на лъжите" от шведския писател Стив Сам-Сандберг, носител на най-престижната награда в Швеция "Огуст Стриндберг" през 2009 г., който вече е достъпен и на български език в брилянтния превод на Стефка Кожухарова (ИК "Сиела").

Смайващ по мащаба си, този монументален разказ, познат също и под името "Бедните в Лодз", се откроява като една от най-въздействащите творби, посветени на суровата реалност на Холокоста.

Издателство "Сиела"

Остър и дълбоко проницателен, "Императорът на лъжите" детайлно пресъздава смразяващата история на повече от четвърт милион евреи, затворени в еврейското гето в полския град Лодз.

Всички те са подвластни на противоречивия си ръководител Хаим Румковски, който, воден от наивна заблуда или титанична амбиция, смята, че може да спаси себе си и сънародниците си, като се споразумее с нацистите и превърне гетото в незаменима работна сила и част от военната машина на Райха.

Като се опира на подробни документи за живота в Лодз, Стив Сем-Сандберг майсторски обрисува царуването на Румковски - човек, изграден от равни части самовлюбеност и несигурност, и неговите драматични отношения с нацистите, евреите и най-вече децата от гетото.

Още

Вълнуващ разказ за фалшификатори на документи, спасили хиляди еврейски деца по времето на Холокоста (откъс)

Убеден, че разбира логиката на враговете си и че може да ги надхитри, Румковски се смята за спасител на слабите и невинните. Но когато заповедите за депортация на евреите започват да прииждат, той не се поколебава да увещава родителите, че децата им ще имат по-добри шансове за оцеляване извън гетото. И така изпраща хиляди еврейски деца към зейналата паст на смъртта в концлагери като Аушвиц.

В майсторски подвиг на литературното въображение и съпричастност романът улавя цялата панорама на човешката болка и изследва природата на злото отвътре, задавайки някои от най-трудните въпроси.

Дали Румковски е бил безмилостен опортюнист и покорен съучастник на нацисткия режим, мотивиран от жажда за власт? Или е бил прагматик, който е успял да спаси живота на хиляди евреи чрез политиката си на сътрудничество?

"Императорът на лъжите" представя на читателя интимната и ужасяваща картина на екстремните условия на глад, страдания и робски труд, в които са принудени да живеят обитателите на Лодзкото гето.

Авторът е едновременно навсякъде - в мислите и мечтите на героите си, проследявайки техните опити да се справят с ужасяващата реалност, но и никога не изпуска от очи тиктакащия часовник на времето, поставяйки сюжета на историята си в рамките на по-широките събития от Втората световна война.

С майсторство и талант, които го нареждат сред най-големите съвременни прозаици, Стив Сам-Сандберг създава неустоима и триизмерна художествена творба, която поглъща от първата до последната страница.

Из "Императорът на лъжите" от Стив Сем-Сандберг

Пролог

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ САМ

(1 - 4 септември 1942 г.)

Още

"Някъде все още има слънце" - поразителен мемоар за Холокоста (откъс)

Беше денят, навеки запечатан в паметта на гетото, когато Председателят1 съобщи пред всички, че не е имал друг избор, освен да се раздели с децата и старците в гетото. Преди да направи това изявление, беше прекарал следобеда в кабинета си на площад "Балути" в очакване да се намесят висши сили и да го спасят. По това време вече бе склонил да предаде болните. Сега оставаха старците и децата. Господин Нефталин, който преди няколко часа отново беше свикал комисията, го бе уверил, че всички списъци трябва да са готови и да се предадат на Гестапо най-късно до полунощ.

Как щеше да им обясни каква ужасяваща загуба бе това за него? Живял съм шейсет и шест години и все още не съм бил дарен с щастието да се нарека баща, а сега властите изискват от мен да пожертвам всичките си деца.

Можеше ли някой от тях да си представи как се чувства той в този момент?

("Какво да им кажа?", попита той доктор Милер на събранието на комисията същия следобед, а доктор Милер надвеси измъченото си лице над масата, от другата му страна съдия Якубсон го погледна дълбоко в очите и двамата отвърнаха в един глас: Кажи им истината. Ако нищо друго не върши работа, то трябва да им кажеш истината.

Но как може да има Истина, ако няма Закон, и как може да има Закон, ако вече няма Свят?)

С гласовете на умиращите деца, отекнали в главата му, Председателят се протегна към сакото, което госпожица Фукс му беше подготвила и бе закачила на куката на стената, непохватно завъртя ключа в ключалката и едва отворил вратата, гласовете на децата отново го връхлетяха. Но пред вратата на кабинета му не го чакаше нито Закон, нито Свят, а само каквото бе останало от личния му щаб, съставен от половин дузина недоспали чиновници с неуморимата госпожица Фукс начело - и днес като всякога издокарана с току-що изгладена риза на бели и сини райета и коса, прибрана в шиньон.

Той каза:

Ако Господ е отредил последният Му останал град да погине, щеше да ми го каже. Или поне щеше да ми даде някакъв знак.

Но чиновниците от щаба му само го погледнаха неразбиращо:

Господин Председател, отвърнаха те, вече закъсняваме с един час.

***

Още

В Стокхолм ще бъде открит нов национален музей на Холокоста

Слънцето беше обичайно за месец Елул2, слънце, наподобяващо приближаващия Ден на страшния съд, слънце, което пробождаше кожата като хиляда игли. Небето беше натежало като олово, нямаше и най-малък повей на вятъра. В двора на пожарната се беше насъбрала тълпа от хиляда и петстотин души. Председателят често държеше речите си там. В други случаи хората идваха да слушат от любопитство. Идваха да чуят думите на Председателя за плановете му за бъдещето, за предстоящите доставки на храна и очакващата ги работа.

Но днес не любопитството беше довело хората тук. То мъчно би ги накарало да напуснат опашките пред складовете за картофи и разпределителните пунктове и да изминат целия път до пожарната станция. Никой не беше дошъл да слуша новини, хората прииждаха, за да чуят отредената им присъда - доживотната или опазил Бог, смъртната им присъда. Майки и бащи идваха, за да чуят присъдата на децата си.

Старците събираха сетни сили, за да чуят какво им е подготвила съдбата. Повечето от придошлите бяха старци - подпрени на тънките си бастуни или на ръцете на децата си. Или млади хора, стискащи здраво децата си за ръка. Или пък сами деца.

С приведени глави, изкривени от мъка лица, подути очи и задушени от плач гърла всички тези хора - всички тези хиляда и петстотин души, събрали се на площада - приличаха на град, на общност в заника си; очакващи под слънцето Председателя и упадъка си.

Юзеф Зелкович:

В онези кошмарни дни, 1944 г.

***

Този следобед цялото гето беше на крака.

Още

Истинска история за изгубване и намиране през Холокоста взе приза "Коста" за най-добра книга на годината

Макар телохранителите да бяха разпръснали по-голямата част от тълпата, няколко ухилени хлапаци бяха успели да си проправят път напред и да се качат на колата. Той се беше облегнал назад под гюрука и нямаше сила да разпъди немирниците с бастуна си, както правеше обикновено. Струваше му се, че зад гърба му непрестанно говорят злословни езици: че с него е свършено, а времето му като председател на гетото изтича. След това същите тези хора щяха да кажат, че е бил лош суфет3 и е вземал грешните решения, eved hagermanim4, който никога не е мислил за доброто на народа си, а само се е грижил за собствената си власт и изгода.

Въпреки тези злоречия обаче той никога не бе имал други стремежи освен доброто на гетото.

Господи, защо ми причиняваш това?, питаше се.

На площада пред пожарната хората вече се бяха насъбрали под жежкото слънце. Трябва да са стояли тук с часове. Сега забелязаха охранителите и се нахвърлиха върху Председателя като диви животни. Група полицаи образуваха жива верига пред колата и започнаха да размахват и удрят с палките си, за да изтласкат тълпата назад. Но усилията им не дадоха резултат. Озъбените лица продължиха да се подават над раменете на полицаите.

Беше решено първо да говорят Варшавски и Якубсон, докато самият той чака в сянката на подиума - предприеха тази мярка, за да облекчат, доколкото е възможно, болката от тежките думи, които бе принуден да изрече. Ала докато настъпи моментът да се качи на импровизираната трибуна, издигната за него, сянката се беше изместила, а трибуна нямаше - само един най-обикновен стол върху клатеща се маса. Върху тази нестабилна основа той трябваше да посрещне подигравателните викове на отблъскващата черна човешка маса, насъбрала се в сенчестата страна на двора.

Пред това набъбващо тъмно тяло той изпитваше ужас, какъвто не бе изпитвал дотогава. Точно така, даде си сметка той, трябва да са се чувствали пророците, когато са излизали пред народа си; като Иезекиил, който от обсадения Йерусалим, кървавия град, проповядвал за необходимостта градът да се прочисти от всяко зло и всяка поквара, а онези, които още изповядвали правата вяра, трябвало да се бележат със знак върху челото.

Още

Германия е върнала 14 произведения на изкуството от колекцията на Гурлит, откраднати от евреи

Тогава Варшавски заговори:

Вчера Председателят получи заповед да предаде повече от двайсет хиляди души... сред тях нашите деца и възрастните ни родители.

Не е ли странно как се изменя ходът на съдбата? Всички ние познаваме Председателя!

Всички знаем колко усилия, работа и години от живота си е посветил на грижите за еврейските деца.

А сега изискват това от него, точно от НЕГО...

***

Той често си беше представял как разговаря с мъртвите. Единствено избавилите се от заточението биха могли да му кажат дали е постъпил правилно, като е предал на германците онези, за които не е бил отреден друг живот.

Още

Писателят Илко Минев - един българин, евреин по религия, който живее в Бразилия

След настъпването на първите тежки времена - непосредствено след като властите въведоха депортациите - той беше поръчал да приготвят колата му и се беше отправил към гробището в "Маришин".

Безкрайни дни в началото на януари или през февруари, когато полетата около Лодз, просторните ниви с картофи и цвекло, бяха обвити в бледа и сълзлива мъгла. След цяла вечност снегът се стопи, пролетта дойде, слънцето се показа на хоризонта и покри цялата околност с бронз. Срещу светлината изпъкнаха всякакви иначе незабележими детайли: гъстата мрежа от голи клони на фона на охренокафявите ниви, крайчеца на светловиолетово езеро или тънка ивица от някой скрит зад хълмовете поток.

В такива дни той седеше, неподвижен и свит, в дъното на седалката на колата; зад Купер, чийто гръб описваше същата дъга като конския камшик между коленете му.

От другата страна на оградата германски караул във войнишкозелена униформа стоеше неподвижно на пост или неспокойно сновеше пред охранителната си будка. В някои дни над голите полета и ниви духаше силен вятър.

Той помиташе пясък и рохка почва и довяваше хартиени отпадъци през оградата, а заедно със завихрената във въздуха почва долитаха и резливата миризма на сулфит от фабриките в Лицманщат, както и кудкудякането на домашни птици и мученето на говеда от близките селски къщи. В такива случаи ставаше ясно колко избирателна е пропускливостта на оградата.

Караулът безсилно превиваше тялото си срещу неумолимия вятър, а палтото на униформата му се вееше нелепо около ръцете и краката му.

Но Председателят седеше също толкова мирно и невъзмутимо, както обикновено, докато пясъкът и почвата се вихреха около него, и не показваше нищо от чутото и видяното да го тревожи.

Още

Книга-събитие: Красив роман за концлагерите и смъртта (ОТКЪС)

Още

Кинодокументалистът на болезнените теми от соцминалото - за лагерите и за горяните

Още

"Собибор" - филм за единственото успешно бягство от концлагер

Още

Единственият мемоар, написан от лагера на смъртта "Аушвиц" излиза на 80 езика едновременно, дори и на български