ШЕДЬОВРИ В ЛИТЕРАТУРАТА
"Да убиеш присмехулник" първи в "Голямото американско четене"
Романът на Харпър Ли се определя като изключителен литературен феномен в световната белетристика
Редактор : / 1945 Прочита 0 Коментара
Грегъри Пек в "Да убиеш присмехулник" (1962) на режисьора Робърт Мълиган, продуциран от Алън Пакула, екранизация по едноименния роман на Харпър Ли
"Да убиеш присмехулник" на Харпър Ли оглави класацията за любим роман на американците в националната анкета "Голямото американско четене".
Творбата на Харпър Ли от 1961 г., от която са продадени над 40 милиона бройки из цял свят и е носител на наградата "Пулицър", е номер 1 в анкетата на телевизия Пи Би Ес, чиито резултати бяха обявени тази нощ във финалния епизод на поредицата.
Над 4 милиона гласа са били подадени през шестте месеца надпревара между 100 заглавия, предава Асошиейтед прес, цитирана от БТА.
Поредиците се броят за едно заглавие, а в състезанието можеше да участва само по една творба от автор. Книгите трябваше да са били публикувани на английски език, но не и задължително написани на него.
Останалите заглавия в челната петица по брой на гласовете са поредицата "Друговремец" на Диана Габалдон за любовна история през 18-и и 20-и век, поредицата "Хари Потър" на Джоан Роулинг, романът "Гордост и предразсъдъци" на Джейн Остин и фентъзи сагата на Джон Р. Р. Толкин "Властелинът на пръстените".
Харпър Ли е родена през 1926 г. и израства в Монровил, по време на Голямата депресия. Сред предците й е генерал Робърт Лий, победеният командир на армията на Юга в американската Гражданска война. Като дете е близка приятелка със съученика си и съсед Труман Капоти. Още от 7-годишна възраст Ли се опитва да пише.
След като завършва държавното училище в Алабама, Харпър Ли тръгва по стъпките на баща си, местен адвокат, и се записва да учи право. Напуска юридическия факултет на 29 г. и отива в Ню Йорк, за да започне писателска кариера.
В Ню Йорк се издържа като чиновничка в самолетна компания. Ли пише няколко разказа преди да се захване с "Да убиеш присмехулник". Тя преработва повече от две години романа, въпреки че е одобрен от един издател. На 34 г. Ли публикува романа. Издателството не възлага много надежди на книгата, но творбата веднага постига невероятен успех. През 1961 г. писателката е удостоена с наградата Пулицър В следващата година по книгата й е направен едноименен филм, с участието на Грегъри Пек.
На 5 ноември 2007 г. Харпър Ли е наградена с "Президентски медал на свободата" за приноса си към литературата.
Из: "Да убиеш присмехулник" - Първа част
Малко преди да навърши тринайсет години, брат ми Джем си счупи ръката в лакътя. После счупеното зарасна, Джем вече не се страхуваше, че ще му забранят да играе футбол и рядко се сещаше за случая. Лявата му ръка остана малко по-къса от дясната; когато стоеше или ходеше, дланта му се извръщаше под прав ъгъл към тялото, а палецът заставаше успоредно на бедрото. Но на Джем му беше безразлично това, щом можеше да подава и шутира топката.
След няколко години, като обсъждахме спокойно миналото, често разсъждавахме какво беше довело до нещастния случай. Аз смятам, че всичко започна от Юеловци, но Джем, който е четири години по-голям от мене, каза, че всичко било започнало много по-рано. Според него, започнало през лятото, когато Дил дойде при нас и пръв ни внуши мисълта да изкараме Бу Редли навън.
Аз казах, че ако се погледне по-общо на въпроса, то цялата работа е започнала с Андрю Джексън. Ако на времето генерал Джексън не беше прогонил индианците от речното племе нагоре по реката. Саймън Финч нямаше да отплава с лодката си по Алабама и тогава щяхме ли да се родим ние? Бяхме вече твърде порасли, за да решаваме споровете с юмруци, и затова се допитахме до Атикус. Баща ни каза, че и двамата сме прави.
Понеже бяхме южняци, някои членове на нашия род се срамуваха, че нямаме нито един прадядо, който да се е сражавал в битката при Хейстингс[1], било от едната, било от другата страна. Имахме си само Саймън Финч, аптекар и ловец на кожи от Корнуол, който е бил толкова благочестив, че неговото благочестие е било надминато само от скъперничеството му. В Англия Саймън бил раздразнен от преследванията, на които били подлагани методистите от страна на своите по-свободомислещи братя, и понеже Саймън също се смятал за методист, прекосил Атлантическия океан до Филаделфия, оттам отишъл в Ямайка, оттам в Мобил, и нагоре до Сейнт Стивънс. Саймън помнел, че Джон Уесли[2] осъжда многото приказки в търговията и бързо натрупал състояние от медицинската си практика, но се страхувал да продължи по този път, за да не бъде изкушен и противно на божията премъдрост да се кичи със злато и скъпи дрехи. По този начин той забравил какво казва неговият учител за робовладелството, купил трима роби и с тяхна помощ си построил ферма край реката Алабама, около четиридесет мили над Сейнт Стивънс. Той се върнал в Сейнт Стивънс само веднъж, за да си намери жена и с нея сложили началото на род, в който се раждали повече дъщери. Саймън доживял до дълбока старост и умрял богат.
Мъжете от нашия род обикновено оставаха във фермата на Саймън "Пристанището на Финч" и живееха от добив на памук. Имението задоволяваше само нуждите си; в сравнение с околните империи "Пристанището" изглеждаше скромно, но въпреки това произвеждаше всичко необходимо за човешкото съществуване, с изключение на лед, пшеничено брашно и дрехи, които му доставяха речните параходи от Мобил.
Саймън би изпаднал в безсилна ярост от разпрата между Севера и Юга, защото заради нея потомците му останали само със земята си; но традицията да се живее във фермата не била нарушена и едва в двадесетия век моят баща, Атикус Финч отишъл в Монтгомъри да учи право, а по-малкият му брат заминал за Бостон да следва медицина. Сестра им Александра била единственият член на семейството, останал в "Пристанището"; тя се омъжила за един мълчаливец, който повечето време лежеше в хамак край реката и се чудеше дали се е хванала риба на въдиците му.
Когато баща ми станал адвокат, той се върнал в Мейкомб и започнал да практикува. Мейкомб се намира на около двадесет мили източно от "Пристанището на Финч" и е център на окръга Мейкомб. Кантората на Атикус беше в съдебната сграда и побираше закачалката, плювалника, шахматната дъска и един малко употребяван сборник със законите на Алабама. Първите му клиенти бяха последните двама души, които са били обесени в окръжния затвор на Мейкомб. Атикус се бе помъчил да ги убеди, че трябва да приемат великодушието на щата, според което, щом се признаеха за виновни в непредумишлено убийство, щяха да спасят живота си; но те бяха Хейвърфордовци, а в окръга това име е синоним на магарешки инат. Най-добрият ковач в Мейкомб несправедливо им задържал една кобила, покрай възникналото недоразумение двамата го изпратили на оня свят, имали неблагоразумието да го направят в присъствието на трима свидетели и въпреки това настояваха, че "тъй му се падало на кучия му син", и че нямат нужда от друга защита. Вместо да се признаят за виновни в непредумишлено убийство, те предпочели да не се признават виновни в предумишлено убийство, така че Атикус не можел да им помогне с друго, освен да присъствува на техния край и от този случай вероятно произтичаше дълбокото отвращение на баща ми към наказателните дела.
През първите пет години в Мейкомб Атикус се занимавал главно със спестявания; няколко години влагал своите печалби в следването на брат си. Джон Хейл Финч е десет години по-млад от баща ми и избрал да учи медицина по време, когато не си струвало да се отглежда памук. Но след като помогнал на чичо Джек да стъпи на крака, Атикус почнал да си докарва прилични доходи от адвокатската работа. Той обичаше Мейкомб, беше роден и отрасъл в окръга Мейкомб; познаваше хората, те го познаваха и поради неуморните усилия на Саймън Финч имаше кръвно или сватовско родство с почти всяко семейство в града.
Мейкомб беше стар град и имаше уморен вид още когато за първи път го опознах. При дъжд улиците се превръщаха в червени локви; по тротоарите растеше трева, съдебната сграда на площада беше леко наклонена. По онова време бе някак по-горещо; през лятото черните кучета страдаха; дъбовете на площада хвърляха изнемощяла сянка, а под нея костеливи мулета, впрегнати в талиги, разгонваха с опашките си мухите. Колосаните яки на мъжете омекваха до девет часа сутринта. Дамите се къпеха сутрин и подир следобедната дрямка и все пак вечерно време приличаха на сладки хлебчета, покрити с глазура от пот и пудра.
По онова време хората се движеха бавно. Те се разхождаха по площада, влачеха крака из околните магазини и не бързаха за нищо. Денонощието беше от двадесет и четири часа, но изглеждаше по-дълго. Никой не бързаше, защото нямаше къде да се отиде, нямаше какво да се купи, нямаше пари за купуване и нямаше нищо, което да заслужаваше да се види извън границите на окръга Мейкомб. Но за някои хора това беше време на неясен оптимизъм: наскоро преди това бяха казали за окръга Мейкомб, че не бива да се страхува от нищо освен от самия страх.
;void(0);){kind=link}
![](javascript:window.open('https://pinterest.com/pin/create/button/?url=https%3A%2F%2Fimpressio.dir.bg%2Fbukvi%2Fda-ubiesh-prismehulnik-parvi-v-golyamoto-amerikansko-chetene&media=https%3A%2F%2Fstatic.dir.bg%2Fuploads%2Fimages%2F2018%2F10%2F24%2F1579115%2F768x432.jpg%3F_%3D1540381984&description="Да убиеш присмехулник" първи в "Голямото американско четене"', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}