ПРАЗНИК
За Деня на труда, с усмивка от старите кадри
1 май се чества в България от 1939-а
Автор : / 5995 Прочита 0 Коментара
Снимка: Иван Григоров
1 май у нас все още се възприема като Ден на труда и трудовите хора. Всъщност, като международен празник е отбелязан като Ден на работническата солидарност.
У нас за пръв път го честват през 1890-а работниците от Топографското дружество, а като всеобщ официален празник на трудовите хора в България се налага през 1939-а.
По онова време в Третия райх празникът се отбелязва като Имперски ден на труда.
В съвремието ни през май го отбелязват само някои страни в света, защото в Америка, например, се чества през септември.
На самия 1 май, както е у нас, го отбелязват още в Kитaй, Гepмaния, Aвcтpия, Meĸcиĸo, Taйлaнд и Pycия.
Най-тържествените мигове от този празник в миналото у нас, безспорно бяха соц манифестациите пред мавзолея, срутен безжалостно с няколко взрива от демократичното време.
Стари кадри са запечатали тежката му снага, както и онези манифестации, които демонстрираха трудовите успехи на трудовите хора, а за трудови хора минаваха почти всички "трудещи се". Дори и онези, които снизходително помахваха от... мавзолея.
Лозунгите, под които минаваха тези манифестации, днес ни изпълват с носталгично умиление и усмивка, защото нищо от онова в което вярваха нашите родители, и в което възпитаваха и нас самите, не се сбъдна, но едно е безспорно - че това определено беше време на идеали и... химери, или по-точно на химери, представяни за светли идеали, но като цяло бъдещето не изглеждаше страшно, а някак опряно на "другарско" рамо.
Днес няма манифестации, макар политиците да "манифестират" постоянно грижата си за човека на труда. Има стачки. Отвреме навреме, и за кратко трудовите хора подават лице на улицата, за да покажат, че съществуват - с надеждата да ги забележат. И, дотам.
Днес, да се трудиш, е привилегия, защото безработицата е факт. Работата за без пари, както и преди, не се възприема като унижение, а като "пазарна икономика" в речите на апологетите на "капитализма с човешко лице".
Днес никой не пише в автобиографията си, наричана СВ, че произхожда от "бедно работническо семейство". Макар болшинството от народа да живее бедно, никой не иска да го мислят за такъв. Явно самочувствието на народа расте, а самооценката му се снижава. И знаете ли защо? - Защото ни липсват успехи.
Нямаме индустрия, нямаме селско стопанство, здравеопазването ни куца, образованието ни е плачевно, а децата ни искат да учат в... колеж, а родителите ни - да си отидат достойно.
И не че някога стремежите ни не бяха същите, а заплатите - ниски, но имаше нещо, което ни караше да се усмихваме дори на онези насилени мероприятия, наричани манифестация и банкет. Бяхме свикнали с "идеалите" си и дори понякога искрено се гордеехме, че "и ний сме дали нещо на света".
Ако не на света, то поне на държавата си. Защото килимите предяха нашенски тъкачки, вълната идваше от стадата ни, ябълките не бяха от Аржентина, а ги селектираха цели шест български института... И да не изреждаме като в речите на бай Тошо, как си имахме и проводници, и полупроводници, а ако нямаме деца, и деца ще ни "направят"! Ние вярвахме в химерите си до такава степен, че живеехме спокойно в нищетата си.
Сега продължаваме да си имаме 1 май, но честно казано, слава Богу, че не манифестираме, защото с какви успехи на труда можем да се похвалим?!?
Ето защо ни е толкова мило, като гледаме тези някогашни мили родни картинки от времето, в което в България не беше срамно да си трудов човек, а наивността ни ни правеше да сме донякъде щастливи?... Има нещо привлекателно дори в измамното щастие. Колко му трябва, на трудовия човек?!?
Автор: Еми МАРИЯНСКА
Снимки: Иван ГРИГОРОВ
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}