Последните години Георги Данаилов живееше в красивото родопско село Ковачевица, община Гърмен, където преди около 40 години си купува 150-годишна къща, която описа в книгата си "Къща отвъд света".

Георги Данаилов е потомък на един от видните свищовски родове.  Роден е на 8 януари 1936 г.  Внук е на акад. проф. Георги Тодоров Данаилов и правнук на Марко Балабанов, първият външен министър на България след Освобождението.

Завършва и преподава химия, но започва да пише още от студентските си години. През 1950 г. семейството му е интернирано и се връща в Свищов.

Голяма популярност получава още с първите си книги: "Деца играят вън", "При никого", "Убийството на Моцарт", "До Чикаго и назад, сто години по-късно".

Георги Данаилов е автор на 18 филмови сценария: "Хирурзи", "Похищение в черно", "За къде пътувате?", "А сега накъде?" (заедно с Рангел Вълчанов), "Лагерът" (заедно с Георги Дюлгеров), "Една калория нежност" и много други.

В момента с изключително голям успех се играят на различни сцени няколко негови пиеси, сред които: "Солунските съзаклятници" в Народен театър "Иван Вазов" и "Господин Балкански" в Младежки театър "Николай Бинев".

Получава световно признание и с някои от последните си творби - "Къща отвъд света", "Спомени за градския идиот", "За Жан Жак Русо" (есе), "Усмивката на Пан" (есе за Стефан Гечев), "Доколкото си спомням" (в три части), "Весела книга за българския народ".

През 1997 г. Георги Данаилов спечели първа награда на Международния конкурс "Русо" в Париж. Лауреат е на наградата на София, почетен гражданин на родния си град Свищов, присъдени са му наградите "Чудомир", "П.Р. Славейков" и "Стоян Михайловски", "Аполон Токсофорос" от Празниците на изкуствата "Аполония".

Негови книги и пиеси са превеждани на арменски, руски, немски, полски, румънски, словашки, чешки и други езици. Пиесите му са играни в Москва, Ленинград, Чешка Будейовица, Бърно, Братислава, Варшава, Тбилиси, Ереван. Носител на призове от международни фестивали в Кан, Москва, Техеран, Сан Себастиан.

От 1993 до 1995 г. Георги Данаилов беше председател на Агенцията за българите в чужбина. 

_______________
Цитати от Георги Данаилов

"Когато в стаята гори печка и огънят си шушне, човекът не се чувства самотен. Угасне ли печката, отвориш ли вратичката и видиш само пепел без нито едно тлеещо въгленче, разбираш какво значи пустош и студ."  (Из: "Къща отвъд света")

".. Ние обичаме да разказваме приказки на децата. Длъжни сме да им разказваме. Защото приказките са нашето извинение пред тях. Извинение, че светът, който сме им подготвили, все още не е онзи, който те заслужават.

Ние се извиняваме, а децата винаги ни прощават. Затова тъй често ни молят да им разказваме приказки, които отдавна вече знаят." (Из: "Деца играят вън" )

"Човек поне веднъж-дваж трябва да се е питал - абе аз умен ли съм или не съвсем? Сигурно е, че много хора никога не са си задавали подобен въпрос, трети поначало се мислят за умници, рядкост са тези, които признават собствената си глупост. Те дори не могат да се нарекат глупави, щом са осъзнали това. Аз, казано откровено, съм си задавал съдбоносния въпрос. И съм се удивлявал, че отговорът зависи от обстоятелствата и сравненията.

Разхождали се Жан-Жак Русо и Волтер и по едно време Жан-Жак рекъл: "Много е тежък човешкият живот". "В сравнение с какво? - попитал го Волтер". Радвал съм се, когато ми хрумне някоя остроумна мисъл, харесвал съм някоя реплика от пиесите ми, но припомня ли си: "Животът е бродеща сянка, жалък актьор, който се пъчи и перчи докле е на сцената, а сетне от него няма ни звук. Той е приказка, разказана от един идиот, пълна с врява и безумство... и означаваща нищо", казвам си: малкият, сега разбираш ли защо Толстой не е могъл да търпи Шекспир. Той впрочем не е могъл да търпи и Бетовен, и неговата развратна Кройцерова соната." (Из: "Цената на безсмислието")

"Знам, че обичам живота и му се прекланям."Знам, че поражението е неизбежно, че мечтите умират, щом придобият плът, че любовта си отива, че делата ни остават недовършени и че друг няма да ги довърши, тъй както ни се е искало. Знам, че в природата не съществува справедливост. Всичко това е може би тъжно. Но някъде дълбоко в душата си чувствам, че не е така.

Защото "дори тъгата извор е на радост, докле е младост, ах, докле е младост". Значи, цялата хитрост е да си останещ хлапак. Хлапак, даже и когато краката ти не те държат, даже и когато ръцете ти губят силата си, да си любопитен, да си любознателен, да ти се правят щуротии, да фантазираш, да пееш, да плачеш със сълзи и да се смееш до сълзи... За всичко това нямам разумни доводи, но имам други и те са чудесни, например музиката на Моцарт, например огъня в огнището, например ведрите утрини, разцъфтяването на цветята, клоните на елите, усмивката на децата, ръката на близкия човека, миризмата на дим от борови дърва!

Да живееш добре, значи да умееш да умираш. Ако си обичал живота, може да умреш с усмивка. Лишените от тази обич умират мрачни и неприятно изненадани." (Из: "Към края")