ОСОБЕНО МНЕНИЕ

Думи от Георги Господинов: А ако след карантината стане още по-страшно?

Дали в тишината на големите градове вече не се готвят утрешните бунтове на отчаянието, на безработицата, глада, инфлацията? Дали тези дни не се ражда един нов корона-пролетариат?

Автор: Георги Господинов/DW* / 2 май 2020 / 13:57 10229 Прочита 12 Коментара

Георги Господинов разказва:

Първият проблем с карантината е, че не можеш да свикнеш. Вторият, че изведнъж започваш да свикваш. Но има и трети проблем: какво правим, когато открехнем вратата и установим, че светът е станал по-страшен от затвора на стаята?

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

"Глад за лица"

Да започнем с първия, с трудното свикване днес. В тези дни изпитвам особен дефицит, който за себе си съм формулирал като "глад за лица". Не ми е за първи път. По време на казармата бях граничар, забит някъде на българо-гръцката граница с още 15 войника, в ничията земя на нищото. Всяка поява на друг човек в този участък е инцидент, враже тяло, престъпило границата. Дълги седмици и месеци изолация, знаехме всичко един за друг, бяхме започнали да си омръзваме до смърт. Веднъж месечно имаш ден отпуск. Ставах рано сутринта и хващах пътя до най-близкото миниатюрно градче, с един площад, едно кафене и една кръчма. Сядах в кафенето и гледах лица на хора. Лица на цивилни хора, както им викахме тогава. Просто гледах. Имах нужда от лица.

Сега като че ли с всички налични медии, през Скайп и Вайбър, лицата са ни осигурени. Но не е същото. Гледат ми се и ми се говори с истински лица, с триизмерни хора, които можеш да пипнеш и прегърнеш.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Ами ако всичко свърши, а ние вече сме се отучили да говорим и прегръщаме триизмерни хора, от плът и кръв? Представете си такава сцена. Вървиш по улицата, карантината е свършила, все още интуитивно заобикаляш хората, леко се дистанцираш и внезапно срещу теб върви приятел, когото не си виждал от месеци. Приближавате и не знаеш - осмелявате ли се да се прегърнете, подавате ли си ръка като в света от вчера или заставате автоматично на два метра и се усмихвате неловко. Има време за прегръщане и време за въздържане от прегръщане, казва Еклесиастът. Въпросът е: като мине едното и дойде другото време, ще се прегърнем ли отново с лекота - или прегръдката ще е изчезнал жест.

Страхът е физическо усещане, а тялото има собствена памет. Чупил съм и двата си крака и помня как прохождах всеки път отново, от нулата. Пета, стъпало, пръсти, пета, стъпало, пръсти... Единият крак пред другия, но не с цялата тежест. Извади страха от тялото, викаше зад мен санитарят, ходи. Лесно е да се каже "стани и ходи". Затова, като си със счупен крак, започват да те изправят още на втория ден. Да не забрави тялото, че може да стои право.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Вече трябва да започнем или дори да сме започнали да се готвим за света навън. Да прохождаме в главите си. Да проиграем онази ситуация, в която срещаме приятел навън. Да приготвим лицето си за всяко срещнато лице, както пише Елиът. Да започнем постепенно разговора за други неща. Защото и с криза се свиква, това ние го знаем добре. И с отнета свобода се свиква, даже може да е по-уютно. А и страх лозе пази, както казват тук. Хубави лозя сме отгледали от страха си.

Embed from Getty Images

Добрата и лошата новина

Няма да е чудно, ако след две-три години всичко сега ни изглежда като един не толкова мрачен ленив следобед. И няма да е чудно, ако поискаме да се върнем обратно. Както някои днес искат да се върнат в миналото. Там винаги е по-сигурно, макар че бродят предимно призраци.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Добрата новина е, че един ден това ще свърши, ние ще отворим леко вратата, ще потъркаме очи, ще ни се завие леко свят от света и ще излезем. Но има и лоша новина. Твърде възможно е веднага да усетим, че отсега нататък ще бъде по-зле дори от стоенето по стаите. И сами да поискаме да се върнем обратно в тях, с райбера отвътре. Да, карантината, от която излизаме, може да се окаже по-светлият период. Светът поне още е бил цял. На пауза, но цял. На легло, но в съзнание. Затова: да се върнем в спокойствието на стаите.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

А дали в тази тишина на големите градове вече не се готвят утрешните бунтове на отчаянието, на безработицата, глада, инфлацията? Дали тези дни не се ражда един нов корона-пролетариат? И кой знае дали някъде някой не пише вече новите манифести. Всъщност, в какъв свят, в каква система искаме да живеем после? Мислим ли за това или оцеляването сега е всичко, което искаме, а другото - както дойде?

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Старият свят се разпада - тази фраза е от арсенала на лявата пропаганда. Но ако мислим, че при този разпад ще има победители и победени, печеливши и губещи, значи мислим още в овехтялата логика на същия този стар свят. При такъв разпад, както ни учи физиката, се отделя огромна помитаща енергия. Различни неща можеш да направиш с такава енергия. Да вдигнеш с нейна помощ живота от развалините или да я овладеят някакви нови национал-популисти и да влезем в познати исторически сюжети от ХХ век.

Влизаме в ново време

Въпросът не се отнася само до политици и икономисти. Само икономически растеж няма да ни спаси - напротив, тъкмо той ни доведе дотук. Влизаме в нещо, за което ще ни трябва цялата експертиза на човечеството, цялата философия и култура. Включително нашият позабравен опит на хора от Източна Европа, минали през две различни системи за един човешки живот.