ЕУФОРИЯ
Depeche Mode в Рим: Музика, която разтърсва стадиони
Първата от трите дати в Италия от турнето на групата Memento Mori бе на емблематичния Stadio Olimpico
Автор : / 5521 Прочита 11 Коментара
Дейв Геън по време на турнето на Depeche Mode в Рим, 12 юли 2023 г. (Снимка: Getty Images)
Ослепителни черепи, сцена, обагрена в адски червени светлини и зловещите призраци, които витаят в албума Memento Mori, който Depeche Mode превръщат по-скоро в ода на живота отколкото на смъртта.
Да, този концерт е химнът на живота, не на смъртта.
Първото турне без Анди Флетчър
Гледали сме различни групи в София, гледали сме и самите Depeche Mode два пъти на стадион "Локомотив". Никога обаче не сме ги гледали без Анди Флетчър.
Изживяването на легендарно място като Stadio Olimpico, със сигурност не може да бъде сравнено с гиговете на групата в България.
Хиляди правостоящи и седящи хора, дошли да отдадат своята почит към една от най-значимите групи на ХХ век.
Стадионът, споделян от отборите на Рома и Лацио, бе изцяло зает от маса народ, погълната от музиката, но и от посланията на групата, които още от 80-те години насам, сякаш имат същите важни значения днес.
Затова именно Depeche Mode е група, която е устояла на времето и модите в музиката, пълнейки стадиони и през 90-те, и през 2000-ите и сега - през 2023, когато Дейв Геън и Мартин Гор са вече на по 60, а техният най-близък другар и основател на групата Анди Флетчър мъртъв.
Да, концертът и албумът до голяма степен са осмислени през загубата на Анди Флетчър. Някои от парчетата в Memento Mori са работени със самия него, малко преди той да си отиде. Но очаквайки някакъв предимно дарк концерт некролог, на който да плачеш от скръб и мъка, Depeche Mode по-скоро ме взривиха с мощта си, музикална и философска.
Дадох си сметка, че тази музика е универсална и звучи стъписващо и когато съм била на двайсет и сега. Освен това си дадох сметка за огромния талант на Дейв Геън и Мартин Гор да изнесат всичко това на плещите си, да работят с енергията на публиката и да я хипнотизират. Да, донякъде те са шамани.
Над два часа музика, която освен шепа песни от последния албум, ни даде и най-доброто, което досега Depeche Mode са правили през годините.
Сценографията беше сведена до минимум: буквата "М" (която напомня надписа на обложката на новия албум) е насложена върху гигантски екран в задната част на сцената (други две са поставени от двете страни на сцената).
Главната сцена пък продължава с нещо като моден подиумм който разрязва тълпата от публика наполовина, където Дейв Геън може свободно да изпълнява ексцентричните си танци, в които отчетливо са подчертани красивите му татуирани ръце.
Всичко останало е готово и няма нужда от специални ефекти: това е, което имаме завещано в историята на музиката: харизматичния Дейв, който се върти енергично и на моменти дяволски на сцената, поклаща се като Мик Джагър, а с бляскавото сако, елечетата и гримираните си очи наподобява мефистофелски кабаретен артист от Германия през 20-те години.
Синт поп, който разтърсва стадиони
Преди 40 години Depeche Mode са четирима, сега са двама, но въпреки това смело и с изключителен усет, чувство и вибрации се изправят отново със силата на синт-поп звученето си, което, очевидно, все още е способно да разтърсва стадиони.
Те са по-обединени сега, отколкото в миналото, когато Анди Флетчър трябваше да бъде балансиращата нишка на групата.
Началото на шоуто беше с My Cosmos Is Mine (No pain, no shroud / No final breath / No senseless death) от новия албум, след което директно Дейв ни вкара в Walking In My Shoes, което изправи стадионът на крака, припявайки заедно с него.
Последва и It's No Good , а атмосферата се нажежи в така или иначе нажеженият от жегите Рим, 55 000 пееха и танцуваха на Everything Counts (1983) заедно с Дейв, който аплодира публиката и размахваше неведнъж стойката на микрофона като Сатана, който е дошъл да ни превземе.
Depeche Mode и Бергман
Най-мрачната част от шоуто започна с парчето Speak to me, придружено от изображения на кръстове и силуети на фона на сиво и доста мрачно небе. Гор излезе на сцената с огромни аплодисменти, за да изпее Question of Lust и Soul With Me, оставяйки Геън да си поеме малко дъх, а когато се завърна на сцената, той казва за своя партньор: "Glorious", помитайки напрежението от миналото, ако е останало такова.
Китари, барабани и синтезатори се вплитат в Ghosts Again, докато гледаме видеото към парчето, в което Мартин и Дейв играят шах - сцена, препратка към филма на Ингмар Бергман от 1957 г. "Седмият печат".
Бях изненадана да чуя и любими парчета като Wrong и In Your Room.
"Аплодисменти за моя приятел Анди Флетчър"
Викът на Дейв на I Feel You помете черния въздух на нощния стадион, спуснал се на концерта. Следва нещо като техно рок с A Pain I'm Used To.
Почитта към Флетчър дойде с World In My Eyes: черно-белият образ на младия Анди Флетчър изпълни цялата сцена и всички екрани, а снимката бавно се променяше, за да покаже музиканта от Нотингам, който доближава ръка до лицето си в известния портрет, заснет от Антон Корбийн.
Накрая, няколко скромни думи без излишък:
"Аплодисменти за моя приятел Анди Флетчър".
Прегръдката и бисът
По време на Enjoy The Silence Мартин Гор направи импровизация на китарата, а през това време екранът светеше с цветни черепи, около които имаше думите: "Enjoy!".
Прегръдката! с главно П между Мартин и Дейв се случи в края на трогателното изпълнение на Waiting for the night и по време на биса. Но желанието за умозрителност не трая много дълго: след съвсем малко всички танцувахме на Just Can't Get Enough, а съвсем накрая късахме ризи и рокли на Personal Jesus.
Няма какво да добавим друго освен наистина емблематичното Reach out, touch faith!
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}