СВОБОДА И ИЛЮЗИИ
Татуировка за милиони долари
"Човекът, който продаде кожата си" е сатира за света на изкуството, тялото като стока и илюзорните представи за свобода
Автор : / 6831 Прочита 2 Коментара
Филмът на тунизийската режисьорка Каутер Бен Хания вече тръгна по българските кина (Източник: София Филм Фест)
Филмът на тунизийската режисьорка Каутер Бен Хания беше първият филм от Тунис, номиниран за "Оскар" за чуждоезичен филм през 2021 година. Вече можете да го гледате на кино в страната, защото в момента е в разпространение.
Идеята на Хания е впечатляваща, начинът, по който ни я разказва също. Тя е вдъхновена от белгийския художник Вим Делвоа, който е известен с провокативното си изкуство и проектите, в които татуира животни и хора, превръщайки ги в живи предмети на изкуство. Така през 2012 г. той татуира гърба на мъж, който стои в Лувъра, произведението и името на мъжа е "Тим".
Историята, която ни разказва Хания обаче тръгва от неволите на един сирийски бежанец, който за да може да избяга и да се спаси, решава да стане произведение на изкуството. Той дарява гърба си на скъпоструващ съвременен артист, който му татуира една реалистична шенгенска виза и го кара да сключи договор, в който се съгласява да бъде музеен експонат там, където произведението предстои да пътува или пък да бъде продаден на някой заможен колекционер на изкуство.
Моника Белучи в почти научно-фантастична роля и руса коса - игра мениджърка на известен артист, която се грижи за "живото му произведение" (Източник: София Филм Фест)
Донякъде филмът е една художествена сатира на човешките драми в условията на миграционна криза и липсата на свобода.
Сам Али (Яхя Махайни) попада в затвора, защото публично в автобус в Сирия обявява думите "свобода и революция", за да разкрие тайната си връзка с Абир (Деа Лиан). Бягайки от затвора в Ливан, той случайно попада на лъскаво събитие от света на съвременното изкуство, на което отива, за да се почерпи от бюфета.
Там среща артиста-звезда Джефри Годфруа (Коен Де Боу), който му предлага легален път към Европа. Условието е едно: Сам да продаде гърба си, който да стане истинска шенгенска виза и да обикаля из пространствата за изкуство по света.
„Човекът, който продаде кожата си“ е сатира за света на изкуството, тялото като стока и илюзорните представи за свобода (Източник: София Филм Фест)
Сътрудничката на Джефри е Моника Белучи, която като мениджърка на съвременно изкуство има много научно-фантастичен вид и поведение.
Сам поддържа връзка по скайп с неговата любима Абир, която е в брак по задължение със сирийски дипломат по настояване на родителите. Чувстващ се като аутсайдер, с ниско самочувствие и преценка за себе си, Али се надява, че работата му като "предмет на изкуство" ще направи обратното и ще му вдигне самочувствието, посещавайки скъпи хотели, хранейки се с хайвер и бидейки част от експозициите на най-големите музеи по света.
Това обаче не се случва. Той се чувства още по-нищожен и експлоатиран, няма никакви права, макар вече да е част от "свободния пазар". Критиката във филма на особената политическа, социална и миграционна ситуация е направена от самия артист Джефри Годфруа.
Той казва, че стоките могат да се движат безпроблемни в условията на свободния пазар, това обаче не е така за бежанците, хората, които бягат от диктатура, война и смърт. В циничността си, артистът сам прави критика на свеждането на човешкия живот до ниво, което е много под възхищението ни от стоките.
„Човекът, който продаде кожата си“ е сатира за света на изкуството, тялото като стока и илюзорните представи за свобода (Източник: София Филм Фест)
Има един момент във филма, когато един от най-талантливите фотографи от голямо списание прави фотосесия на Сам. Тоест снима неговия гръб. Фотографът снима лицето му в началото, но по-късно се разбира, че той няма да ползва тези снимки, а ги прави, за да "разстопи ледовете". Накрая артистът директно скрива главата на Сам, навеждайки го, така че да изпъкне само шенгенската татуировка и там поставя собствената си глава.
Филмът поставя въпроси не само за човешкия живот във време, в което по света има ужасно много войни, бедност и вследствие на това - миграция на хора.
Каутер Бен Хания ни кара да се запитаме доколко обещаната ни свобода реално е такава? Сам успява да си издейства виза за Европа, отива в центъра на Брюксел, отсяда в луксозни места, но животът му преминава под задължението да бъде просто piece of art. Той няма никакви права, освен да пътешества, където му се каже, че трябва и да се появи на търгове, на които богаташи залагат за гърба му.
Филмът на тунизийската режисьорка Каутер Бен Хания вече тръгна по българските кина (Източник: София Филм Фест)
Хания прави хубава метафора на живота, който мнозина бежанци, успяли все пак някак да стигнат до Европа, водят след това в тези "проспериращи" държави. Работата им често е нерегламентирана, експлоатираща и нископлатена. По-често тези хора изпадат под границата на социалната сигурност и обитават ръба на обществата, в които търсят по-добър живот.
Но също така "Човекът, който продаде кожата си" поставя проблема за пазара на изкуството и превръщането му именно в "пазар"? Пазар ли е изкуството, а произведенията стоки ли са? И ако не, каква е разликата в този случай?
С наистина добра актьорска игра, добър сценарий и плътно действие, Хания ни предлага един ужасяващ образ на XXI век, образ, скрит зад фасадите за свобода, демокрация и високи постижения на западните общества. Тя обръща перспективата и ни подтиква да се вгледаме доколко са реални представите ни за самоличност, предмет, човек и какви са разликите между тях.
Автор: Юлия ВЛАДИМИРОВА | Instagram
"Паралелни майки": Филм за белезите на майчинството и историята
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес. повече от всякога. независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}