Филмът на тунизийската режисьорка Каутер Бен Хания беше първият филм от Тунис, номиниран за "Оскар" за чуждоезичен филм през 2021 година. Вече можете да го гледате на кино в страната, защото в момента е в разпространение. 

Идеята на Хания е впечатляваща, начинът, по който ни я разказва също. Тя е вдъхновена от белгийския художник Вим Делвоа, който е известен с провокативното си изкуство и проектите, в които татуира животни и хора, превръщайки ги в живи предмети на изкуство. Така през 2012 г. той татуира гърба на мъж, който стои в Лувъра, произведението и името на мъжа е "Тим".

Още

"Човекът, който продаде кожата си" тръгва на кино

Историята, която ни разказва Хания обаче тръгва от неволите на един сирийски бежанец, който за да може да избяга и да се спаси, решава да стане произведение на изкуството. Той дарява гърба си на скъпоструващ съвременен артист, който му татуира една реалистична шенгенска виза и го кара да сключи договор, в който се съгласява да бъде музеен експонат там, където произведението предстои да пътува или пък да бъде продаден на някой заможен колекционер на изкуство.

Моника Белучи в почти научно-фантастична роля и руса коса - игра мениджърка на известен артист, която се грижи за "живото му произведение" (Източник: София Филм Фест)

Донякъде филмът е една художествена сатира на човешките драми в условията на миграционна криза и липсата на свобода.

Сам Али (Яхя Махайни) попада в затвора, защото публично в автобус в Сирия обявява думите "свобода и революция", за да разкрие тайната си връзка с Абир (Деа Лиан). Бягайки от затвора в Ливан, той случайно попада на лъскаво събитие от света на съвременното изкуство, на което отива, за да се почерпи от бюфета.

Там среща артиста-звезда Джефри Годфруа (Коен Де Боу), който му предлага легален път към Европа. Условието е едно: Сам да продаде гърба си, който да стане истинска шенгенска виза и да обикаля из пространствата за изкуство по света.

„Човекът, който продаде кожата си“ е сатира за света на изкуството, тялото като стока и илюзорните представи за свобода (Източник: София Филм Фест)

Сътрудничката на Джефри е Моника Белучи, която като мениджърка на съвременно изкуство има много научно-фантастичен вид и поведение.

Още

Прочутият Андрес Файел: Германия изглежда мощна, но всъщност е една несигурна страна

Сам поддържа връзка по скайп с неговата любима Абир, която е в брак по задължение със сирийски дипломат по настояване на родителите. Чувстващ се като аутсайдер, с ниско самочувствие и преценка за себе си, Али се надява, че работата му като "предмет на изкуство" ще направи обратното и ще му вдигне самочувствието, посещавайки скъпи хотели, хранейки се с хайвер и бидейки част от експозициите на най-големите музеи по света.

Това обаче не се случва. Той се чувства още по-нищожен и експлоатиран, няма никакви права, макар вече да е част от "свободния пазар". Критиката във филма на особената политическа, социална и миграционна ситуация е направена от самия артист Джефри Годфруа.

Той казва, че стоките могат да се движат безпроблемни в условията на свободния пазар, това обаче не е така за бежанците, хората, които бягат от диктатура, война и смърт. В циничността си, артистът сам прави критика на свеждането на човешкия живот до ниво, което е много под възхищението ни от стоките.

„Човекът, който продаде кожата си“ е сатира за света на изкуството, тялото като стока и илюзорните представи за свобода (Източник: София Филм Фест)

Има един момент във филма, когато един от най-талантливите фотографи от голямо списание прави фотосесия на Сам. Тоест снима неговия гръб. Фотографът снима лицето му в началото, но по-късно се разбира, че той няма да ползва тези снимки, а ги прави, за да "разстопи ледовете". Накрая артистът директно скрива главата на Сам, навеждайки го, така че да изпъкне само шенгенската татуировка и там поставя собствената си глава.

Филмът поставя въпроси не само за човешкия живот във време, в което по света има ужасно много войни, бедност и вследствие на това - миграция на хора.

Каутер Бен Хания ни кара да се запитаме доколко обещаната ни свобода реално е такава? Сам успява да си издейства виза за Европа, отива в центъра на Брюксел, отсяда в луксозни места, но животът му преминава под задължението да бъде просто piece of art. Той няма никакви права, освен да пътешества, където му се каже, че трябва и да се появи на търгове, на които богаташи залагат за гърба му.

Филмът на тунизийската режисьорка Каутер Бен Хания вече тръгна по българските кина (Източник: София Филм Фест)

Още

Руският режисьор Виталий Мански: Горбачов не ми подари друго освен надежда

Хания прави хубава метафора на живота, който мнозина бежанци, успяли все пак някак да стигнат до Европа, водят след това в тези "проспериращи" държави. Работата им често е нерегламентирана, експлоатираща и нископлатена. По-често тези хора изпадат под границата на социалната сигурност и обитават ръба на обществата, в които търсят по-добър живот.

Но също така "Човекът, който продаде кожата си" поставя проблема за пазара на изкуството и превръщането му именно в "пазар"? Пазар ли е изкуството, а произведенията стоки ли са? И ако не, каква е разликата в този случай? 

С наистина добра актьорска игра, добър сценарий и плътно действие, Хания ни предлага един ужасяващ образ на XXI век, образ, скрит зад фасадите за свобода, демокрация и високи постижения на западните общества. Тя обръща перспективата и ни подтиква да се вгледаме доколко са реални представите ни за самоличност, предмет, човек и какви са разликите между тях.

Автор: Юлия ВЛАДИМИРОВА | Instagram

Още

"Паралелни майки": Филм за белезите на майчинството и историята

Още

Юлия в Страната на несигурността: Една романтична история по скандинавски

Още

Вим Вендерс: Като режисьор съм повече занаятчия, отколкото артист

Още

Режисьорът Леван Когуашвили: Грузинското кино говори за тъжни неща с жизнерадост