Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Явор Милушев: Днешното време е огромно поле нарциси с много бурени

СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Явор Милушев: Днешното време е огромно поле нарциси с много бурени

Ние не бива да се спасяваме, а да живеем достойно, казва авторът на книгата "Апокриф за воаяжа на една овца от стадото на пастира"

Явор Милушев (Снимка: Иван Григоров/ Колаж: Юлиян Илиев/ Dir.bg)

Аристократът на българското кино и театър Явор Милушев е роден на 9 януари 1948 г. в София. Бил е народен представител в 39-то Народно събрание от листата на НДСВ, и заместник-министър на културата, поканен за поста от Симеон Сакскобургготски и министър Стефан Данаилов.

Но да погледнем по-назад във времето. Следва радио и телевизионна техника в Чехословакия. После в София актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Желчо Мандаджиев и завършва през 1973 г. в класа на проф. Кръстьо Мирски. Получава покана да постъпи в театър "София", но след отбиване на военна служба в Кърджали, постъпва в Драматичен театър "Н. О. Масалитинов" в Пловдив, където започва съвместния му живот с актрисата Цветана Манева и двамата играят в постановките на Любен Гройс, с когото по-късно постъпват в театър "Сълза и смях". Милушев играе и в театър "199" и Малък градски театър "Зад канала", гастролира с постановки на тези театри в Русия, Франция, Германия, Унгария, Румъния, Югославия, Украйна, Македония и в много градове в страната.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Още като студент втори курс дебютира в киното във филма "Необходимият грешник", но и на сцената на учебния театър в постановката на проф. Надежда Сейкова "Измамници" от Марсел Карне. После играе и в постановки на проф. Филип Филипов, и на проф. Снежина Танковска на "Мечка" от Чехов.

В пиесата "Въжето" на Юджийн О'Нийл изпълнява ролята на Люк, и на Дон Жуан в "Каменния гост" от Пушкин. Играе и в пиесата на Голдони "Рибарски свади" и д-р Кондов в "Милионерът" от Йордан Йовков, постановки на Нейчо Попов.

Да ви припомним и известните му роли в споменатите театри: Джери Райън в "Двама на люлката" (Уилям Гибсън); Язон в "Медея" (Еврипид); Дон Педро в "Много шум за нищо" (Шекспир); Валентин в "Двамата веронци" (Шекспир); Парис, Меркуцио в "Ромео и Жулиета" (Шекспир); Сенебирски в "Албена" (Йордан Йовков) и други под режисурата на Любен Гройс; Даскал Гатю в "Чичовци" (Иван Вазов), режисьор Иван Добчев; Жан в "Госпожица Юлия" (Стриндберг), реж. Румен Чакъров; Орсино в "Дванадесета нощ" (Шекспир, на есперанто), реж. Димитър Стоянов; Хемон в "Антигона" (Жан Ануи), реж. Димитър Стоянов; Испанеца в "Благородния испанец" (Съмърсет Моъм), реж. Димитър Стоянов; Ричард в "Любовникът" (Харолд Пинтър), реж. Димитър Стоянов; Робърт Дъдли във "Виват кралицата" (Робърт Болт), реж. Димитър Стоянов; Дон Леонида Ламана в "Чер хайвер и леща" (Скарначи и Тарабузи), реж. Стойко Генов;

Клейман в "Смърт" (Уди Алън), реж. Симеон Димитров; Анархистът в "Случайната смърт на един анархист" (Дарио Фо), реж. Красимир Спасов; Борис Сарафов в "Солунските атентатори" (Георги Данаилов), реж. Красимир Спасов; Прокурора в "Докле е младост" (Георги Данаилов), реж. Красимир Спасов; Владиков в "Хъшове" (Иван Вазов), реж. Уляна Матева; Динко във "Вампир" (Антон Страшимиров), реж. Христо Кръчмаров; Стенли Ковалски в "Трамвай желание" (Тенеси Уилямс), реж. Младен Киселов; Президента в "Коронацията" (Етиен Ребоденго), реж. Бина Харалампиева; Отец Лоренцо в "Ромео и Жулиета"(Шекспир), реж. Бина Харалампиева; участва и в постановки на Николай Люцканов, Недялко Йорданов, Станчо Станчев и др.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Играе в телевизионни постановки на Роксена Кирчева, Павел Павлов, Асен Траянов, Хачо Бояджиев, Любен Гройс, Милен Гетов, Николай Георгиев, Нина Минкова, Чавдар Савов, Димитрина Гюрова и други; в "Аленото цвете" на реж. Йордан Джумалиев изпълнява ролята на Звяра, който се превръща в красив принц, но за финалният кадър се използва дубльор, тъй като не е достатъчно красив за финал на детска приказка; за новогодишната програма на реж. Никола Петков в пародията на финалната сцена между Дездемона и Отело играе с истински лъв; в постановката на Теофана Преславска "Приказки от един живот" изпълнява ролята на Ханс Кристиан Андерсен.

Издава CD със стихове на Яворов и оригинална музика на Теодосий Спасов, изнасят концерти в страната и чужбина и участват във фестивалите "Яворови дни" в Поморие.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

В киното играе във филми на режисьорите Шаралиев, Вили Цанков, Корабов, Димитър Петров и Владислав Икономов, Тодор Стоянов, Сурджийски и мн.др.

Но най-известната му роля е на Яворов във филма "Дело 205/1913 П. К. Яворов" на режисьора Киран Коларов. Този образ е истински звезден миг в кариерата на Милушев.

В началото на 21-вото столетие преустановява творческата си дейност в театъра и киното, и днес казва, че още не е дошло времето да оповести мотивите за това решение.

А писателски дебют прави с две есета: "Тихо, българският народ спи!" и "Една нощ в Неапол" във в. "Култура", публикува в периодичния печат и издава книгите "42 - 23", "Чешки профили" и "Апокриф за воаяжа на една овца от стадото на пастира".

Големият ни артист и писател в една уникална изповед за мъдрите пастири на българския народ, които са определили развитието ни за далечни бъднини, за порока само на Задушница да си спомняме за нашите предци и само на Заговезни да искаме прошка, за любовта, която е талант в един свят, който се управлява от занаятчии, които дрънкат оръжия.

Представяме ви Явор Милушев пред Dir.bg

- Как да разшифроваме заглавието на последната Ви книга - "Апокриф за воаяжа на една овца от стадото на пастира"? Странно е, наистина?
- Първото нещо, което написах, беше заглавието. Но моята овца не пладнува затворена в егрек, а поема по своя воаяж, пътешествие във времето. В отминалото време, когато нашите пастири миришели на чесън, но творили история, и в сегашното време, в което държавните овчари миришат на други ухания.

Всъщност, овцата в този воаяж е самият разказвач, мислите му са в свободен полет из нашето и европейското близко или по-далечно минало, разсъждава за настоящето и бъдещето. Към повествованието подходих, както и при работата ми върху ролите в театъра и киното. Публиката да почувства как с моя начин на мислене и всичко, което правя в сюжетната среда, представям моята алтернатива на възприемането на света. Така е и в "Апокрифа", повествованието е монолог на разказвача с неговата алтернатива на възприемането на света и читателят трябва да направи своите изводи.

- Но защо сте нарекли книгата Апокриф?
- Защото разказвачът не съобщава исторически факти, а разсъждава според своето виждане за тяхната взаимообвързаност, в техния контекст размишлява и подрежда в общ низ европейските и родните културни творения на времето.

Разказвачът изказва личен поглед върху събитията. Стилът на повествованието е вълнообразен, например "Азбучната молитва" на Константин Преславски връща вълната към темата за образованието, размислите за народните песни - към съвремието, то към "Епопеята" на Вазов и т. н.

Представете си кой да е ден от вашия живот и направете сравнение с реалностите, с които се сблъсквате. Апокриф, защото от съображения и зависимости правдивото се представя като неподходящо за политическите обстоятелства към момента, а като меродавни се предлагат варианти на правдоподобности, които не съвпадат с реалностите, дори да имаме европейски, шенгенски или валутен печат, че сме пристигнали.

Представяне на книгата в НДК (Снимка: Книгомания)

Апокриф, защото е наблюдение и разсъждение за границите на възможностите извън приетия модел на живот в далечно или близко време, в което хората се вписват в неговите доктринални изисквания или действат съгласно своите разбирания.

Моите родители, т. е. на разказвача, отминават от живота, той се втурва в живота. Линиите им на живота вървят в противоположни посоки. Пресечните точки са различните житейски или исторически ситуации, в които разказвачът търси обяснения за настоящето и оформя личните си възгледи. Верен съм на историческите факти, но имам свой поглед върху европейските и националните събития.

Изпълнено с размисли за музика, книги, родови предания, легенди, повествованието е откровен и непрестанен монолог, читателят се потапя в него и приема или не разсъжденията на разказвача през призмата на своите възгледи.

Такъв е подходът и затова го наричам воаяж, в това е кодирано заглавието - воаяжът е на овца от стадото на пастира. Пастирът е Христос, но цар Борис ни завещал да сме неговото "стадо" последователи. Читателят сам ще стигне до аналогията с овцата и че разказвачът е от стадото на всички онези пастири, които са определили развитието на България за далечни бъднини.

Те са били мъдри хора, а не примитиви, защото били с опашка на главата, забили меч и казали: тук ще сме. И Кубрат, и преди него, и Аспарух, много добре са знаели какво вършат и планирали далечни цели. Знаели своето минало и откъде произхождаме, щом имали свой Бог и с векове следвали своите традиционни ценности и обичаи.

А един летописец казва, че произхождаме от Зиези, който е потомък на Ной. Като съм чел за азиатското ни пътешествие, за Фанагория, за Велика, Волжка и Дунавска България, се питах, този извървян път към християнска Византия не е ли всъщност завръщане към земята, откъдето сме тръгнали. Това бяха фантазии, разбира се, но мисля, че всичките ни царе са планирали далечното бъдеще на държавата.

В този смисъл, моята овца е от стадото на всички тези пастири: основатели на държава, формирали ни като народ, дали ни писменост и тези, които не с овчедушие изстрадаха и преживяха 500-годишно иго. Оцеляването на народа през игото считам за подвиг с огромно значение за европейското развитие. Въпреки, че през този период Европа връхлита в първата общоевропейска война - 30-годишната. След нея целият низ от войни довежда до истерията на Първата и Втората световни войни за преразпределение на света. Лошото е, че днес тази истерия се пробужда.

- Говорите за подвиг на народа ни, но често сме склонни да го упрекваме в овчедушие?
- "Наведена глава сабя не я сече" не е поговорка, породена от народно овчедушие. Султанският закон повелявал гяурите да стоят превити, с наведена глава пред поробителя, инак главата се отсича.

Странстващият рицар дон Кихот казва колко срамно е пред господар да се стои с наведена глава и преклонен по турски. Сервантес знаел за този закон. За овчедушие говорят, които не са проумяли миналото и искат да се поставят по-високо от нашите предци като казват, че всичко било следствие от народопсихологията на българина... Но май те са за психолог, щом за "българина" говорят в трето лице. За такива измислих поговорка, че искат с рибен мехур на гайда да им свирим, ама от рибен мехур гайда не става.

А стотиците мъченици на вярата и въстанията от самото начало на игото, та до Априлското, не са пример за овчедушие, а са пример за борба за запазване на самосъзнанието. Каквото и да говорят, но в безпросветното иго и периодични кланета народът ни не допуснал да бъде асимилиран и затрит.

Вазов много добре е разбирал, че по време на игото ни е спасило патриархалното семейство. Защото е създало микросвят, в който се формира съзнанието - с народните песни, езика и вярата. Иконопочитанието ни давало упование, и хайдушките дружини. Всеки от нас е потомък на някой, който с наведена глава е изстрадал подвига да оцелее през игото. Този подвиг ни прави сънародници и ако искаме да вървим с достойнство към светли бъднини, наложително е да се отърсим от комплекса, че сме закърмени с робска психика. Инак загърбваме паметта за тези, които дали себе си, за да ни има нас.

- Кои от народните пастири носите в сърцето си?
- Пастири или нехайни овчари, тази тема започва още в началото с разказа за Захари Стоянов - как овчарят Джендо пасял овцете по Медвенските ливади. Не е срамно да си овчар, а той е един от пастирите. Не заради спукания балон на патриотизма го сравнявам по почтеност с Линкълн, сравнявам го и с Фокнър, защото и двамата пишат за простите овчари.

Пастири са нашите царе, Кирил и Методий и Светите Седмочисленици, които Петко Каравелов нарича Светлозарни. Паисий, Любен Каравелов, Раковски, Ботев, Левски, Априлците, Опълченците, Строителите на съвременна България.

Дълга е поредицата на моите пастири, които споменавам в книгата. Вазов го споменавам десетки пъти и правя някои анализи и констатации, наред с други наши класици, за да ги извадя от забравата и читателят да види колко са актуални и днес.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

- Кои са възловите личности във Вашия род, които са били пример в живота Ви?
- За всички разсъждавам както би разсъждавал всеки - като техен наследник - какво са правили, какво и как са постигнали. Какво съм получил и възприел от тях, за което съм задължен към тяхната памет. Но по-важно е друго. Не само на тържествена заря проверка или на Задушница да си спомним за нашите предци. И не само на Заговезни да искаме прошка. Пращаме сърчица с написани на шльокавица "любов" и "обичам те" в чест на привнесен и въображаем Валентин, а не честваме подобаващо успението на Свети Константин-Кирил Философ, който ни е дал писменост и философията на нашето съществуване.

Забравяме кои сме, топим се като сняг и изчисляват кога ще изчезнем. Ако забравим кои сме, други ще берат плодовете на нашата земя и никой няма да извади паметта от фризера, и няма да пише за "имало едно време". Паметта е библейски императив, и е в основата на нашето съвременно и бъдещо битие.

- Как се стигна до написването на тази книга?
- Ивайло Петров написа послеслова на първата ми книга "42-23", координатите на София. Тя е съставена от есета и малки разкази, един от които е "Една нощ в белия лабиринт". За да заспя броя дни, от моето рождение, какво съм правил, как минавам по моя път, та до няколко хиляди дни... И си казвам, стига съм броил, ще се окаже, че съм живял повече и т. н. Ивайло Петров ми предложи да напиша биографичен роман. А той има две книги, образци в този жанр: "Преди да се родя и след това" и "Преди да се родя и след смъртта ми", и изпитвах боязън да пиша.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Предвид професията ми, известността и бурния живот, може да се очаква разказът да е изпълнен с имена на жени, нощни бохемски сюжети и тям подобни пикантерии. Но това не ми е по вкуса, въпреки, че в Апокрифа деликатно споменавам някои неща.

Навремето играх във филма "Лебед" по сценарий на Ивайло Петров, и от разговорите ни за моята роля прецени, че имам писателски усет и ме насърчаваше да пиша. Когато се виждахме, също и като с Цветана гостувахме на него и жена му Офелия в Балчик, ме питаше дали пиша. Но нямах време, бях много зает в парламента, после в министерството. Георги Тошев знаеше за това, и като започна поредицата за известни артисти, ме подтикваше да пиша. Апокрифът беше готов, но във връзка с темите за войните и тероризма бях написал, че целта на врязалите се самолети в кулите близнаци в Ню Йорк е този атракцион да ни вцепени от ужас, че един успешен атракцион поражда желание за още представления и нюйоркският е начало на световно турне на джихадистите, а най-атрактивното място в Европа е Айфеловата кула... Казах си - да не дърпам дявола за опашката.

След няколко дена се случи този кървав атентат в Батаклан и много деца бяха избити. Тогава реших да не издавам книгата, прередактирах случая и дори стана по-добре. Заради още няколко ситуации около Апокрифа реших да не го публикувам, все някой ден ще види бял свят. Но Георги Тошев не ми даде мира и така книгата влезе в издателство "Книгомания". Вие ме поканихте да разговаряме в книжарницата и имам чувството, че в тази уютна атмосфера съм доста словоохотлив.

- На представянето на книгата бяхте поканили съучениците си от първи клас. Защо точно "първолаците", както ги наричате?
- Първолаците сме деца на родители от генерацията преди 9-ти септември, т. нар. буржоазия. Започнахме образованието си в старото училище от 19-ти век "Неофит Рилски", където сега е Френската гимназия. Негови учители са обучавали Симеончо, който вече бил цар, в двореца.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Бяхме последен клас на нашата учителка Хършева. Тя възпита у нас всичко, което е искала да предаде на учениците си през своята практика, прекрасна учителка от старата генерация. Беше и педагог в пълния смисъл на думата, което не може да се каже за днешните учители. Като ни учеше да пишем, ни говореше за Кирил и Методий и за царете, за миналото. На нея и през ум не би могло да й мине да каже, както се случи в днешно време, че цар Симеон не оставил трайни следи в нашата история. Учеше ни как да разсъждаваме свободно, при това започнахме образованието си година след смъртта на Сталин, когато ситуацията у нас беше коренно различна. Тя ни предаде най-доброто, на което беше способна, не преподаваше дежурно и не се ограничаваше само в рамките на уроците, оставяше ни да палуваме, и се отнасяше майчински към всеки. Тази учителка остави трайни спомени в сърцата ни, и ние, последните нейни пърлволаци, я помним като светла личност, която сме имали щастието да ни предаде първите уроци, за да посрещнем с лекота по-сложните уроци в учението и живота.

- До каква степен има художествена измислица, когато говорите за родовете си, и по майчина, и бащина линия? Защото Вие в детайли разказвате неща, на които очевидно не сте бил свидетел...
- В книжарница сме, сигурно има книги на Стефан Цвайг, той не е познавал Толстой, но пише за него според своите възприятия, както Ромен Ролан за Русо. Както Томас Ман, така и Андре Мороа, като свързва нещата открива истинския свят и създава своята художествена история на Англия. Знаете ли, обичам мириса на книгите, обичам и мириса на чернозем, но съм човек на града и булевардите, разказът не е за стара София, а за хора, които са преминавали по павираните улици. Преминавали, а не вървели в спокойна безпрепятственост. Преминали и отминали, но виждам сенките им. Такива хора описвам, защото тревожно е отминало времето, в което бихме могли да ги приемем като градивно наследство.

Да, описвам случки и събития, на които не съм бил свидетел. Не съм бил свидетел и на игото, но в разсъжденията си за него използвам и интимните писма на Дизраели до две любими на сърцето му жени. Не ми е известно друг да е споменавал за тях. Не съм бил свидетел и на случки, свързани с фамилията, но са се случили и ги помня от разкази. Разглеждам снимки, припомням си каквото знам, от факти и случки създавам събитие, оцветявам героите в ситуация и действие, респ. и съответстващата им реч, и им създавам физически и психологически портрет, а чрез тях оцветявам образа на разказвача, и всичко е в стила на моето литературно виждане. Например, бабата по майчина линия наричам бабичка, а по бащина - баба. В средата на последното десетилетие на 19-ти век, баба ми е пристанала на дядо ми. Може да се опише в два реда, но ги познавам, помня как изглеждат, говора, походката, характерите им, самочувствието, и създадох разказа около приставането.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

В исторически план гледам на всеки строй според неговите културни характеристики, а той е структуриран съгласно разбирането на съответната власт за политическо, религиозно, съсловно, кастово, социално и прочие инженерство. То винаги е съществувало, а негови апологети или опоненти намираме в изкуството, в писмените паметници, в борбите. Сравнението между официалните данни и житейските реалности създават различни представи за истината за миналото или за нашето време, а тя всъщност е някъде в пространство между многото различни наблюдателници.

Фактите може да се опишат и с две думи, но се гмурвам във времето, в което търся обяснение за съвремието, оцветявам героите, те оцветяват разказвача, и неговият монолог върви според тълкуването му за връзката между истина, реалност, действителност.

- Истина, преминала през Вашето художествено мислене...
- Апокрифа го написах "на един дъх". Ставах сутрин и пръстите сами затракваха по клавишите, без да подражавам на никого - имам свой стил, не спазвам определени методологически рамки, а според литературното ми виждане създавам структурата на повествованието. Разсъжденията на разказвача са в търсене на взаимовръзката между реперите на времето, в приликите и отликите между положителните и отрицателните знаци в миналото и прехвърлянето им настоящето, оттам и какви са перспективите за бъдещето. Акад. Петър Динеков казва, че не е срещал произведение, в което да не личи личността на автора. Пиша, както се преливат настроенията в музиката, в повествованието създавам психологическия образ на разказвача, неговият монолог е поток на мисли, читателят може да се потопи в тях, да прави аналогии със себе си, да се съгласява или не с разказвача. По отзивите разбирам, че още с първите думи съм създал "топла връзка" с читателя.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

- Вълнува ли Ви наличието на благородническа кръв във вените Ви?
- За мен това е само биографичен колорит, за който нямам никаква заслуга, но съм щастлив, че майка ми и баща ми са се залюбили точно на тези координати и съм се родил тук.

За съжаление по-малко знам за рода по бащината линия. Има легенди, които описвам. За майчиният род има хроника, а някои изявили се пълководци и маршали във войни се споменават в различни източници. Описвам как научавам за рода, за разклоняването му след 11-ти век, повече данни има от 15-16-ти век нагоре, като кратко CV на род от рицари, станали буржоа, пръснати по света, но за мен всичко това е като приказка.

- Кой от двата рода доминира във Вас?
- И двата съжителстват в мен. Няма доминиращ род, свободната дифузия на кръвта е станала още с рождението ми. Живял съм в Прага, в центъра на Европа, потопил съм се в европейската култура и в книгата казвам, че съм шоп, но европеец и европеец, но шоп. Такова е естеството на моята природа, тъй че не страдам от дихотомия, еднакво съжителстват в мен. На основата на това, което са ми давали моите родители, съм изграждал скелето на възгледите за живота, те са в основата на творческата ми работа, публиката го забеляза, прегърна ме и никога не й изневерих.

- Като поглеждате назад, повече актьор или повече писател всъщност сте по своята същност?
- Творчеството е вътрешен порив, но изисква изключителна подготовка, за да се стигне до реализация на идеите. Има и допълнително условие, работата да доставя удоволствие. И в театъра, и в киното, независимо дали играя главна или епизодична роля, моят път е в ситуацията, мотивите за действията на героя произлизат от неговия мисловен свят и изразяват така отношението ми към проблемите които ме вълнуват, че зрителят да стигне до своите изводи, каква философия изповядва героят и какви идеи предлага. Така е и с писането, имам идея и цел, които са разгадаеми, тъй че и при него важат същите принципи и ми доставя голямо удоволствие.

- През цялото време Ви е теглило към творческо занимание, в което Вие да владеете целия процес, а не да сте просто изпълнител?
- Винаги съм бил верен на себе си и владеех това, което правя. Според изискванията определях средствата, стила и мярката, и това правеше впечатление. Може би и успехът на книгата се дължи на стилистиката, на начина на изказване на разказвача. Тъй че тя изразява и моята духовност, не бягам от себе си и не се крия зад разказвача, както отбелязва проф. Михаил Неделчев. Всичко, което извира от мен, е в монолога на разказвача. Както съм присъствал във всяка роля.

Не само американските артисти изучават школата на Станиславски, но при тях негов продължител е Лий Страсбърг, една и съща школа. Но да си сложиш мустаци и с грим да се правиш на някого е опасно и е скучно. Това са само знаци, които насочат асоциациите на зрителя. Тази школа е видима в изпълнението на големите звезди, независимо дали играят в трагедия или мюзикъл, вярата в това, което правиш, прави играта естествена. Тъй че независимо дали играеш истинска личност - политическа или на духа, артистът или писателят прозира в образите, които изгражда.

Представяне на книгата в НДК (Снимка: Книгомания)

- Не мислите ли, че можехте да направите още образи и в киното, и в театъра? Оттеглихте се твърде рано...
- Оттеглих се от киното и от театъра в момент, когато имах няколко предложения.

Рано е да споменавам причините, тъй че и в това интервю няма да кажа защо. Благодарен съм, че публиката ме помни, значи съм си свършил работата добре и съм бил полезен.

- Кои режисьори, с които сте работил, най-много цените?
- О, много са. Любен Гройс, с когото Цветана Манева ме запозна и тримата работихме заедно до неговата кончина. Той е в основата на това, което съм създал в киното и в театъра. Работих с режисьори от висока класа: Вили Цанков, Младен Киселов, Иван Добчев, Красимир Спасов, Николай Люцканов, Никола Корабов, Киран Коларов, Борислав Шаралиев, Недялко Йорданов. Когото пропускам, да знае, че е в сърцето ми.

- А кои са незабравимите Ви партньорства на сцената и пред камерата?
- Играл съм с големи звезди от генерацията преди моята. Прекрасни артисти - Коста Цонев, Иван Кондов, Георги Георгиев-Гец, Калоянчев, Любо Кабакчиев, и артисти от Пловдивския театър, от "Сълза и смях", с които съм играл. Страхотни партньори. Във филма за Яворов - Вълчо Камарашев, Борис Луканов, Пламен Сираков, Стоян Стоев, Никола Тодев, Емилия Радева. В този момент най-близък до Яворов е Тодор Александров и Богдан Глишев създаде чудесен образ, пресъздаде го преди това във филма "Мера според мера" на Георги Дюлгеров. И колко още... Цитирането на имена е опасно и води до въпроса, защо не съм споменал някого, но моля да бъда извинен, никого не съм забравил.

- А има ли роли, които сте си мечтал да играете?
- Разбира се, но няма да кажа с кои съм се разминал. Готвих се за най-трудните от българската драматургия, и от световната. Но както се подготвях за тях, така и за всички роли, които съм играл, и винаги съм излизал с проблем както на сцената, така и в киното.

Като се готвех за ролята на Яворов, се питах, дали самоубийството на Лора е причина за стълкновението на обществото с него и реших да поставя "проблема" Яворов. Съпоставях неговата житейска драма с великите образи в драматургията. Със съда над него искат да го маргинализират, защото стои много високо, труден е за смилане. Борбата му с доктрините го превърна в представата ми в Леонардовия човек на Витрувий, мишена на стрелите на непоносимостта към възвишеното различие.

Целта ми беше да покажа как стига до загубата на мотивите за живот, и как преминава пътя до желаната Голгота, как се сбогува с дарбата да живее и че той не е победен, а тези, които се смятат за победители, стават свидетели на неговото безсмъртие. Смертю смерт поправ, пеем на Великден, и Яворов го носим в сърцата си, наред с най-светлите образи в нашата история.

- В този смисъл кой е най-щастливият Ви период в живота? Кога сте се чувствал най-реализиран?
- Преживял съм какво ли не, но мисля, че съм щастлив човек. Нямал съм за цел на всяка цена да стана звезда, а чрез работата да говоря с хората, било на сцената и екрана, било чрез литературата. Чували ли сте как певците крещят към публиката: "обичам ви!". Не крещя "обичам ви", но пазя обичта към народа в сърцето си.

- Кое превръща в толкова респектиращ тандемът ви с Цветана Манева като двойка в живота и партньори на сцената? Как се пази семейство на двама толкова известни, толкова години?
- В творчеството си Цветана е велика. Преподава в университета и е артистичен директор на Международния театрален фестивал във Варна. Но не само това, тя е голям гражданин, с изстрадано гражданско съзнание изказва ясни позиции. В това си допаднахме и живеем в хармония.

Цветана Манева на представянето на книгата в НДК (Снимка: Книгомания)

Но какво да се прави, у нас трудно се възприемат семейства на двама известни люде. Не сме правили усилия да пазим семейството. Просто живеем спрямо собствения си морал и етика, спрямо разбиранията ни за живота. Без да пречим на другия да се развива както желае. Без да ограничаваме свободата на другия. Никога не сме си казвали: направи това или направи онова. Просто всеки прави това, което разбира, че е правилно. Това е хармонията. Пуснете си Бетовен и ще видите какво е хармония, при него всичко е живот.

- И така ще разберем и хармонията във вашата двойка?
- Животът е музика с цялото богатство на настроения. Ние сме такива, каквито ни виждат хората и каквото сме могли сме дали.

- Какво е за вас любовта?
- Любовта е усещане на сърцето, което трябва да се пази. Любовта я носиш в сърцето си. Но в последно време започвам да мисля, че е любовта е талант, дарба от Бога. Много трябва да говорим за любов, защото в днешния ден виждаме колко много любов липсва по света. Светът се управлява от занаятчии, които дрънкат оръжия, а когато се правят ултиматуми няма любов.

- А какво е свободата? Бихте ли жертвали свободата си заради любовта?
- Свободата е рожба на любовта, а без любов няма свобода. В наложени зависимости няма свобода, тя е начин как да дисциплинираш себе си в наложителните зависимости в живота. Свободата е начин да живееш така, че да си полезен на другите. Ако си полезен само за себе си, не си свободен, а си зависим от собственото си его. Примерите може да откриете сами.

- Дайте един пример от живота си?
- Никога не давам пример за доброто, което съм свършил, ако не са го видели, значи е било малко, ако е запомнено, значи е било полезно.

Снимка: Иван Григоров/ Колаж: Юлиян Илиев/ Dir.bg

- Почти сложихте знак на равенство между свободата и любовта. Но все пак, бихте ли жертвали свободата си заради любов към жена? По уникален начин изиграхте Яворов, чийто живот е повод за разсъждения в тази посока...
- Когато се самоубива, Яворов не жертва свободата си заради любовта. Това е великата победа на духа над прозаиката на държавната машина и злобното ежедневие. Яворов не е победен, великият дух не може да бъде победен. Той е в съзнанието на всеки българин. Няма българин, който да не носи в сърцето си Яворов. И знаете ли какво съм забелязал? Дори хора, които не са го чели, знаят за него. Той е феномен. Той е мит. Гениален поет, оставил ни е гениални творения, които да ни събудят сетивата за възприемане на света.

- Чувам напоследък често от Вас думата нарцисизъм. Страда ли от нарцисизъм днешният човек?
- Употребявам я за днешното време, огромно поле нарциси с много бурени. Буренясал нарцисизъм. И не само у нас, и в Европа е така. И лошото е, че нарцисите избуяват яко...

- Имаме ли нови пастири?
- В съвремието водачи тъй или инак ще има, но то не е родило новите ни пастири...

- Къде е спасението?
- Ние не бива да се спасяваме. Ние трябва да живеем. Да живеем достойно. Достойният живот всеки сам трябва да си го дефинира. Какво означава, какво трябва да прави... Тогава няма нужда да се спасяваме от нищо. Просто ще живеем и ще се развиваме така, както искаме, но добре ще е, да се работи за общото благо.

Снимка: Иван Григоров/ Колаж: Юлиян Илиев/ Dir.bg

- Благодаря ви!

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА

Още

Режисьорът на "Възвишение" Виктор Божинов: Посветих филма на раздялата с майка ми

Режисьорът на "Възвишение" Виктор Божинов: Посветих филма на раздялата с майка ми

Още

Режисьорът на филма "Времето е наше" Петър Попзлатев: Апел за покаяние!

Режисьорът на филма "Времето е наше" Петър Попзлатев: Апел за покаяние!

Коментирай 0

Календар

Препоръчваме ви

Димитър Маринов пред Dir.bg: Подготвям моноспектакъл, липсва ми сцената

Тази година съм отказал роли в 3 сериала, защото това бяха неща, които вече съм ги правил и не искам да ги правя, разказва актьорът

Чин Чин – как интуицията, обичта и вярата окриляват децата в новата книга на Нуша Роянова

"Децата са като "чист лист хартия", донякъде от родителите зависи какво ще напишат и нарисуват върху него", убедена е писателката

"От Киото до Париж" - в уникалния музикален свят на Юко Уебаяши

Струнен квартет и ансамбъл "КласикАрт" заедно с Николай Стойков - флейта, Весела Тричкова - арфа, Маргарита Илиева - пиано и Мартина Митева - вибрафон ви канят на завладяващо музикално пътешествие

That's Not All Folks! - или една бизнес история за кино като на кино

"Не можеш да гледаш една мащабна продукция на лаптоп, с ниско качество, със субтитри, които някой е "превел на коляно", с неясни граматически и езиковедски познания. Нещо е сдъвкано и изплюто...", коментират Божидар Илиев и Янаки Дерменджиев

Крис Шарков: Истински съвременен може да бъде човек, който не принадлежи на това време

Театралният режисьор постави на българска сцена пиесата "Заклеваш ли се в децата" по Саломе Льолуш с участието на Весела Бабинова и Владимир Зомбори. Той сподели пред екипа ни, че започва репетиции и по "Елементарните частици" на Уелбек

"Формата на нещата" между необходимостта да обичаме и страха да обичаме

Режисьорката Максима Боева за своята постановка във Варненския театър