Още

She`s the ONE: За някои жени няма невъзможни неща

Ваня Николова е една от лекторите в конференцията "She"s the ONE" на Dir.bg, в която екипът на #URBN ще събере на една сцена десет силни жени. Общото между тях е, че изразът "Няма невъзможни неща" ги описва най-добре. Съвременни момичета, които сами изграждат своите приказни кралства и не спират да работят за своето "заживели щастливо до края на дните си". Разноцветна мартенска селекция от 10 интересни, стойностни, вдъхновяващи и успешни жени.

На сцената на "She"s the ONE" ще изгреят дами, които заслужават да бъдат поставени под прожекторите много по-често. Жени, които спасят животи. Буквално. Такива, които развиват успешно огромни компании. А трети просто правят живота ни по-красив, щастлив и стойностен. Конференцията ще се проведе на 28 март, в Клуб 1 на НДК, вход свободен. Местата са ограничени. Запазете своите във формата за регистрация тук.

Сценаристката на "Под прикритие" и "Връзки" в един смислен разговор, който ще ви замисли, но със сигурност ще ви накара да се засмеете:

Фотограф: Студио KARE за #URBN. Част от поредицата "She’s the ONE"

- Какви са водите, в които обичате да плувате?
- Хората, които знаят, че не плувам, ще се смеят на този въпрос. Но ако говорим за в живота... Често ми се случва да плувам срещу течението. Тогава се налага да мобилизираш цялата си воля и въображение, за да стигнеш брега. В такива моменти си сам, но пък и Галилей е бил сам, когато е викал, че Земята се върти около Слънцето.

Да не правиш или мислиш като другите, да си единственият прав макарон в кутията с извити макарони, ако не ти гори огън под краката, може да е даже забавно.

- С какво започва и завършва денят ви?
- Наскоро открих няколко тома на Чехов, захвърлени до един контейнер за боклук. Изглежда, че контейнерите днес са модерната реплика на средновековното аутодафе - място за унищожаване на произведения, които, не дай си Боже, могат да те направят по-мислещ и умен.

От известно време всяка сутрин препрочитам по един разказ от тези томове. Умението на този гениален разказвач да описва цял един живот на две-три страници, ей така, между другото, направо ми оправя деня. Вечерта остава за най-близките ми хора, за смислен филм, за откриване на нов ресторант или пък за довършване на текст, започнат през деня. Няма формула. Вечер с вечер не си приличат.

- Сценарист, журналист... Какво пропускам?
- Свирила съм и една година на акордеон.

- Шегувате се.
- Не. Когато бях на шест много исках да ме запишат на пиано, но понеже вкъщи имахме акордеон семейният съвет реши, че е долу-горе същото. Сега ни е смешно вкъщи, но тогава много плаках.

- На колко страници събирате биографията си към този момент?
- На страница и половина, с известно разстояние между редовете, и го намирам за предостатъчно. Това, което най-много мога да си позволя някой ден, е, когато всичко друго ми писне, да напиша книга.

- И не сте били изкушавани от друго освен писането?
- Не. Аз съм подозрителна към хора, които са едновременно футболисти, балетисти, писатели, инфлуенсъри и мозъчни хирурзи, а виждам, че е пълно с такива.

Хора, които никнат като гъби само за нощ, които сами си пишат биографиите и вярват в тях, както и безкритичната публика, която ги следи. Смятам обаче, че трудно можеш да покриваш сто бази едновременно с едно и също качество. За това предпочитам да се ограничавам до това, от което наистина разбирам, но да бъда в него поне малко добра.

Фотограф: Студио KARE за #URBN. Част от поредицата "She’s the ONE"

- Кога според вас един човек може да се нарече професионалист?
- Изповядвам старомодната теория за вълшебната цифра от 10 000 часа. Изчислено е, че горе-долу толкова трябват, за да кажем, че един човек е добър в нещо. Ако си мислим, че Моцарт се е родил експерт - ами не, не е. Но е станал такъв. За да постигне човек някакъв отличен резултат, за да развие умения и да усвои някаква информация, му трябват поне десет хиляди. Това са от седем до десет години фокусирана подготовка. Не може да ми дадете пример на хора, които са работили по-малко и са станали добри. "Бийтълс"? Рой Кийн или Стоичков? Пикасо? Стив Джобс? Общото, което ги свързва, са тези хиляди часове самодресировка. Четох наскоро, че вторият баща на Стив Джобс например е бил механик и от петгодишен Джобс се върти около телевизорите и радиоприемниците. Да се чудим ли сега защо му се е получило? Наясно съм, че тази теория вече звучи ретро. Все пак, за да станеш бързо разтворимо селебрити, не се искат 10 000 часа.

А да паднеш от хотелския балкон, докато си правиш селфи на новите гърди, за да ги постнеш на малоумните си последователи в инстаграм, не се иска даже и мозък. За да станеш музикална звезда, няма нужда да се потиш твърде много. Достатъчно е да излъжеш кастинга на някакво музикално шоу. Много от тези хора после пропадат, защото, както казва Мик Джагър, "не са си скъсали задниците от усилия да бъдат открити".

Добре, сега времената са други и пътят към успеха е съкратен. Но все си мисля, че без тези 10 000 часа човек рискува да си остане в "Б" група.

- Изглежда, че представите и мерилото ни за успех са се променили драстично...
- Едното мерило за успех днес е властта. Не че и вчера не е било така. Но има една история, която ми беше разказана преди време и силно ме впечатли. Тя се случва през 90-те. Решили да правят ремонт в президентския кабинет. Или да чистят, не помня вече. Но когато вдигнали килима, отдолу било пълно с бебешки пъпчета. Смешно е, но е истина.

Другото мерило са парите. Само че някога заможните българи са оценявани не само по техните дебели дувари, а и по тяхното дарителство. Какво са дали на другите, какво ще оставят след себе си, колко чужди деца са изучили в Париж, Манчестър или Виена, на колко революционни комитета са дали пари. Имало е загриженост към общността. Съпричастност към проблемите й. Да кажем, че един от най-богатите ни българи в по-новата ни история, Иван Евстатиев Гешов, има сериозно участие в създаването на БАН и Софийския университет. Само че той е завършил "Оуенс колидж" и университета "Виктория" и не е спирал да се образова през целия си живот. За него науката и образованието са от голямо значение. Вижте го как изглежда на снимките той и вижте как изглеждат някои от най-успешните ни българи днес. Направо да плачем от мъка.

Сега ние робуваме на някакви много перверзни представи за успех. Първият тип е: "по-бърза кола, по-скъпа къща, по-красива жена" или "по-богат мъж". Кое точно да споделиш с общността? Не се сещам. Втората е: "повече лайкове", "повече последватели ", "повече популярност". И явно всеки, който не отговаря на тези две условия, е най-добре да се гръмне!

Светът става все по-малоумен, а нашите желания са в криза. Направете си сметка. Някога родителите ни са мечтали да се сдобият с плоча на "Ролинг Стоунс" или да се докопат до роман на Солженицин.

Сега мечтаем да ни махнат плаващите ребра за по-тънка талия. От което идва другият проблем. Ако прекараме няколко седмици в търсене на клиника където да си извадим ребрата, дали ще разберем кога са гласували поредния малоумен или лобистки закон в парламента? Не! Ще отидем ли да протестираме - не. И това е логично. Когато се занимаваме с подобни тъпотии, спираме да мислим като граждани. Ставаме безкритични и лесно управляеми хора, с тънки талии и избелени кафяви точки, които от време на време гласуват за някакви водачи, между които ни е казано да избираме. Тъпо, но хитро.

Фотограф: Студио KARE за #URBN. Част от поредицата "She’s the ONE"

- А вашата представа за успеха каква е?
- Да постигнеш някаква цел. В различните периоди от живота ми това са били различни неща.

- Чувствате ли се успели в работата си?
- Относително, и то само защото съм правила неща, които искрено обичам и ми харесват. Ако не е имало такива, съм се опитвала да си ги създам. И винаги в компанията на други хора. Никога не съм довеждала една идея докрай сама.

- Казвате, че сте относително успели, но името ви стои зад два много успешни сериала - "Под прикритие" и "Връзки".
- Казвам го, защото това е още един нашенски парадокс, свързан с успеха. Престижно е да работиш като сценарист, но не е никак престижно да работиш като сервитьор. Обаче има моменти, когато сервитьорът печели повече от сценариста. Също и шлосера от хирурга в държавната болница.

- Кое от определенията, които сте чували за вас, ви дразни най-много?
- Аз съм много критична към работата си, затова се дразня от суперлативите. Смятам, че винаги мога повече и че не съм дала най-доброто от себе си, даже и да не е така.

Във времето, когато бях главен редактор на списание МАX, с колегите ми бяхме изключително внимателни и прецизни с думите. Мерехме ги с капкомер. Охкания, превъзнасяния и възклицания в представянето на някого нямаха никакво място. Държахме да сме максимално близо до истината.

Днес е много забавно да гледам как в едно телевизионно студио само за седмица влизат три актриси, с различна физика, на различни години и с различен опит, но и трите са представени като: "Най-добрата, най-красивата, най-талантливата...". Така че клишетата независимо дали са за мен или някой друг, наистина ме влудяват.

- Остана ли нещо през годините, което не успяхте да преборите у себе си?
- Да чета по няколко книги едновременно. Или да пуша, докато пиша. Това ме успокоява и концентрира. Но вече се разделям с този навик. Всъщност, за да се разделиш с нещо успешно, независимо дали са цигари, любим апартамент или пък голямата ти любов, трябва да си готов за това. Ако не си настроен да се освободиш от него, но все пак го направиш, това изобщо няма да свърши добре.

- Колко добре се познавате?
- Да кажем, че ако видя срещу себе си крокодил, сигурно ще се изненадам колко бързо мога да плувам. В екстремни ситуации човек наистина не знае как би реагирал. Но извън тях мисля, че вече се познавам със себе си.

- Колко близо допускате някого и на кого казвате приятел?
- Когато си млад, наричаш "приятели" всички, с които си пил по питие в някой бар или си осъмвал на плажа. С годините обаче ставаш много по-избирателен към хората, с които се заобикаляш.

Има една чудесна френска комедия в Сатиричния театър. Казва се "Прощална вечеря". Тя е за една семейна двойка, която решава да се освободи от всичките си приятели, които напоследък само им губят времето, с които се виждат по навик и с които изобщо са забравили защо са приятели... Всеки е имал подобен проблем. Затова приятелите ми сега са мъже и жени, от които имам какво да науча, които ме вдъхновяват, които не ми се иска да спирам да виждам и които ще ми помогнат, ако ми изкарат въздуха през корема...

Имам няколко много мъжки приятелства например с жени. Те са искрени, сърдечни, разбиращи и напълно солидарни с глупостите, които понякога съм правила. Надявам се някой ден да напиша нещо, което си струва да се чете, а на първата му страница да се мъдри: "Посвещавам на всичките си най-добри приятелки". Другите изпитани приятелства, които имам, се родиха в работата ми. С някои от тези хора не се виждам всеки ден, дори не и всяка година, но знам, че ако се зададе нещо хубаво, можем пак да го направим заедно.

Гардероб: Marc O’Polo // Аксесоари: бижута FREYWILLE

- Как започнахте да пишете, кое ви насочи към тази професия?
- Баща ми е пишещ човек и вероятно това ми е повлияло, ако приемем, че генът не е без значение. Вкъщи се четеше доста, което е другото условие, ако ви хрумне да се занимавате с писане. Да сте чели преди това. Но интересът ми към журналистиката конкретно се появи, когато завършвах училище.

Беше в началото на 90-те, а тогава да си журналист ми се струваше безкрайно романтично. Нещо като да играеш на стражари и апаши, но да си от страната на апашите. Налагаха се нови стилове, създаваха се нов тип редакции, имаше изисквания, хората търсеха и искаха истината и тя се пишеше. Нещо, с което изобщо не можем да се похвалим днес.

Впоследствие не ме приеха журналистика, а история, за което сега съм изключително благодарна. Историята ме научи на разказ, но си дадох сметка за това години по-късно. След като завърших, продължих да настоявам, че искам да работя във вестник и накрая, за нещастие, желанието ми се сбъдна. Бяха най-кошмарните осем месеца в живота ми. В тях се чувствах глупава, некадърна, бавна като костенурка и изобщо напълно неподходяща за тази професия. На всичкото отгоре ми откраднаха едно интервю, което си бях уредила, и това съвсем ме сломи. Накрая си дадох сметка, че ако остана още ден, напълно ще се отвратя от вестникарството. Така една сутрин просто станах от леглото си и не отидох в редакцията. Не мисля, че някой забеляза, защото бях стажант. Но за мен това бяха много важни осем месеца. От тях разбрах какво със сигурност не искам да правя.

Гардероб: Marc O’Polo // Аксесоари: бижута FREYWILLE

- Какво мислите за клишетата "Успялата жена в доминирания от мъжете свят" или "Зад всеки успял мъж стои по една жена"?
- Да, така е. Зад всеки успял мъж стои по една жена. И често пъти тази жена се оказва... майка му.

Българската майка е като танк. Тя бута всеки ден и всеки час.

Имам няколко приятели, успели в бизнеса си, които са ми признавали, че дължат успехите си именно на амбициозните си майки. Някои български милионери също успяха благодарение на майките си. Изобщо майката е ключов фактор в живота на нашите мъже. И не го казвам с ирония. Така сме устроени. Оттам пък и идеята, че за положението на българската жена е отговорна българската майка. Наскоро изгледах няколко филма, посветени на домашното насилие. Изгледах и репортажа за мъжа, който убил жена си, а майка му дошла да му стегне багажа, докато трупът на снахата изстивал в краката й...

Ние често пъти не си даваме сметка, че както възпитаме синовете си, така ще се държат утре с дъщерите ни. "Успялата жена в доминирания от мъжете свят" е също доста спорна вече теза. Първо в кой свят? Ако е във футбола - да, този свят е категорично мъжки. В готварството не е много сигурно. Оказва се, че повечето велики готвачи са мъже, защото работата в кухнята често пъти е свързана с тежък физически труд, къртовска хамалогия и отнема дълги часове, които жените не могат да си позволят заради семейните си задължения. А не защото готвят по-зле от мъжете.

Но пък са ми изключително смешни истеричните писъци, например в Холивуд, колко наградени режисьори са мъже и колко жени и защо нямало справедливо съотношение в наградите. Аз съм жена и все пак ще попитам: откога наградите трябва да се раздават по пол? Не оценяваме ли умения? Извинявайте, но така ни деляха в детската градина. Победа за отбор "Круша" и после победа за отбор "Череша", че да няма сърдити. Освен това много чисто мъжки професии отдавна се феминизираха. Да не говорим, че по-време на финансови кризи жените са по-адаптивни, гъвкави, издръжливи и изобретателни с цел да оцелее семейството.

Ако трябва да жалим някого, трябва да жалим мъжете. Те се предават много по-бързо. Те са по-уязвими, по склонни към депресии, често пъти отказват да приемат промяната. Когато ги уволнят, трудно се преквалифицират. Темата е дълга и има различни ъгли. Всъщност, ако се замислим, сега и двата пола са еднакво прецакани.

Аз лично никога не съм се чувствала недооценена по оста "мъж-жена". Работила съм с много мъже и съм се чувствала отлично с тях. Никога не съм допускала да ми плащат по-малко, защото на плажа не нося боксери с бандаж. Вярвам, че когато си добър в работата си, никой не ти гледа пола.

Гардероб: Marc O’Polo // Аксесоари: бижута FREYWILLE // Фотограф: Студио KARE за #URBN. Част от поредицата "She’s the ONE"

- Коя е грешката, която жените допускат днес?
- Мисля, че малко грешим, когато се опитваме да налагаме волята си като спекулираме с някои чисто женски трикове. А е хубаво, ако искаш нещо да го правиш без да те е страх от резултата. И да го отстояваш. Познавам жени, които наказват мъжете си, като ги лишават от секс, защото се сърдят. Или точно обратното. Това е много опасен капан, в който най-накрая попадат именно те.

- Как може да опишете българската жена днес? Какво й убягва? От какво трябва да се лиши?
- Има няколко типа български жени, които са ми интересни да наблюдавам, но те изобщо не обобщават картината. Първите, които стремително се увеличават, са започнали да носят мамута в семейната пещера вместо мъжете си. Те изкарват повече от партньорите си, оправят се сами, но това не ги прави щастливи и ще ви кажа защо. Защото, когато мъжът ти те посреща по чехли и престилка всяка вечер, в началото може и да е забавно, но после започваш да губиш уважение към него. Спираш да го искаш. Накрая тези жени си тръгват само за да открият, че не е лесно да си намерят нов, по-достоен партньор. Някой, който да е по мъж от тях. И за да не останат напълно сами, започват да си затварят очите и да правят тежки компромиси. В името на възпроизводството, за да избегнат самотата и т.н.

Има една немалка група жени, особено в малките градове, които независимо от тяхната успешност все още живеят с представата за патриархалните фамилии, в които те са израснали. Някога разводът се приемаше за позор и много от тях сега мълчат и търпят несгодите в собствените си бракове само и само да не им се разпаднат семействата. Знаем клишето: "Ще търпя заради децата". Но зад тези думи всъщност се крие страх от отхвърляне, осъждане от свои и чужди, сочене с пръст, както и ужас, че няма да се справят без мъжете си, особено в малкия град. Ако пък се справят отлично и те въртят семейната фирма, това не трябва много да бие на очи, за да не унижава мъжа.

След което отиваме на един доста забавен тип красавици, които очакват целият свят да им е длъжен просто защото са се родили красавици. Повечето от тях нямат кой знае какви умения, но са чудесни справочници на магазините в моловете и имат изключително високи изисквания към бъдещите си мъже. На тези жени специално им убягва чувството за мярка. В устата, в гърдите, както и в допълнително инсталираната коса. Страшното е, че докато ги показваме като изроди в някакъв цирк по екрана и се подхилкваме зад гърба им, очите на децата ни започват да свикват с тях и да ги възприемат като нещо естествено. А да наложиш абсурдното за норма днес изобщо не е трудно.

- Звучите като човек, който добре познава темата?
- Когато започнах да пиша "Връзки", се наложи да си направя едно проучване защо така бързо се разпадат връзките и браковете днес? Каква роля имат за това мъжете и каква жените? Как се намесват странични фактори като роднини, приятели, работна среда, за да се разпадат отношенията?

Днес човек е подложен на много повече изкушения отпреди петдесет години. Живеем страшно динамично, случват ни се твърде много неща, а животът се оказва твърде дълъг, за да го прекараме с един човек. Освен това сме непоносимо разглезени. В същото време с ужасни изисквания към хората срещу нас и при първата пробойна се отказваме и си тръгваме. Затова се възхищавам на единствената моя близка приятелка, която има три деца, забележете, от един и същи мъж, и повече от двайсет години са заедно. Смятам, че на тези двамата трябва да им се вдигне паметник.

Гардероб: Marc O’Polo // Аксесоари: бижута FREYWILLE

- Вие работите по два любими на публиката сериала - "Под прикритие" и "Връзки". Можете ли да предвидите предварително успеха на това, което пишете?
- Не, защото то е сбор от работата на много хора. И изобщо прогнозите в изкуството не са някаква точна наука. Ако някой можеше да предвиди неуспеха, нямаше да има филми като "Стелт", който беше с над сто милиона загуба, или "Островът на главорезите" с Джони Деп с още по-рекордни загуби. Има филми, които притежават някаква торба с магия, а други - не. Но като цяло в България киното се дотира основно от държавата, така че няма никакво значение какво си направил и кой го е гледал. Това звучи ли ви нормално?

- Не.
- И на мен.

- Бизнес и изкуство. Къде е границата?
- Не виждам какъв е проблемът изкуството да печели. По нашите ширини това се смята за обида, но всъщност не трябва да е така.

- За киното ли говорите пак?
- Да.

Гардероб: Marc O’Polo // Аксесоари: бижута FREYWILLE

- А какво липсва на сериалите ни?
- Ние сме малък пазар с бюджет от стотинки, така че ще е много глупаво да си даваме примери с чужденците, но аз наистина съм чувала на срещи: "Може ли да ни го направите като "Къща от карти", ама да е евтино". Наистина ли? Ако знаете как се прави, ми кажете и на мен.

За съжаление, в последните няколко години по инициатива на телевизиите пазарът беше залят с евтини сериали, написани почти на коляно, и заснети надве-натри, защото няма нито време, нито пари. Това е подчинено на някаква финансова логика, но все пак трябва да имаш и проект, който да направиш за имидж. А "Под прикритие" и "Връзки" бяха точно такива. Хубавото е, че отскоро пазарът пак се размърда, появиха се и добри неща, а както знаем, конкуренцията е здравословна.

- Кой е най-ужасният момент в работата на сценариста?
- Чакането. У нас това е една от най-безнадеждните професии и ако нямаш търпението на будист, по-добре не се захващай с нея. От написването до реализирането на един сценарий могат да минат четири-пет години. Понякога нещата стават и по-бързо. Минават само година-две.

Ваня Николова е един от лекторите в конференцията "She's the ONE" на 28 март, в Клуб 1 на НДК. Фотограф: Студио KARE за #URBN. Част от поредицата "She’s the ONE"

- От какво се вдъхновявате?
- При нас има срокове и нямаш време да чакаш музата да постои за малко и да си тръгне, както пееше Висоцки. Това е, когато говорим за ежедневната работа. А иначе за една идея може да се вдъхновиш от много неща - снимка, статия в списание, преживяване на познат. Аз имам рефлекси, които са ми останали от журналистиката, и много бързо хващам идеята, ако я припозная като своя. Например идеята за "Връзки" беше вдъхновена от една снимка. Нищо повече.

Но зад няколко усмихнати лица в рамка могат да се крият всякакви истории.

- Кои са сериалите и филмите, които гледате напоследък?
- Различни са, но наскоро ми остана време да изгледам "Златен живот". Страхотна работа на унгарците! "Успех" на хърватите също си струва. Препоръчвам ги горещо, защото са родени от Изтока, а по качество не отстъпват на Запада. Всичко е житейски логично и някак си смислено и не се чудиш защо този прави това или онова. Преди няколко седмици гледах и прословутия "Южен вятър" на сърбите. Да разкажеш една напълно клиширана история с толкова чувство и с такава актьорска игра - ами, чест и почитания!

- Как предлагате да завършим този разговор?
- В моята работа отворения финал е винаги за предпочитане.

Ваня Николова завършва история в СУ, но от 2000-а година работи като сценарист на телевизионното предаване "Сблъсък". От 2006-а до 2009-а оглавява българската редакция на италианското мъжко списание "Макс", което се отличаваше с интересните си и често пъти скандални интервюта, анализи и репортажи.

Ваня е съсценарист на документалния филм "Млади сърца" (реж. Светослав Драганов), който е носител на Prix Europa 2003.

През 2010-а Ваня става част от сценарния екип на хитовата криминална поредица на БНТ "Под прикритие" и главен сценарист на нейния втори сезон. Малко по-късно тя разработва първите два сезона на сериала "Връзки" излъчван по bTV и FOX.

Конференцията "She's the ONE" се осъществява с подкрепата на DOVE, Филип Морис България, FREYWILLE, Marc O'Polo. Стратегически партньор: НДК

Гардероб: Marc O"Polo
Аксесоари: бижута FREYWILLE
Интервюто взе: Тина Философова
Фотограф: Студио КАРЕ за #URBN
Стайлинг: Сирма Маркова
Грим: Росина Георгиева
PM: Вяра Младенова /Йорданка Вълчева

Конференцията ще се проведе на 28 март, в Клуб 1 на НДК, вход свободен. Не се допускат лица под 18 години. Местата са ограничени. Може да се регистрирате тук.

Още

Ива Русинова: Аз искам да ми е трудно, искам да съм нещо различно

Още

Жената-кауза Ади Банакиева "рекетира" приятели в помощ на хора с увреждания

Още

Алма пред Life.dir.bg: Успялата жена е независима и знае какво иска

Още

Дизайнерката Поля Миланова: Хитът при абитуриентките са рокли като захарен памук и тип "русалка"