Когато Музиката извира от сърцето ти и спира на върха на пръстите.
Когато искаш да я споделиш с целия Свят, а вече не можеш.
Когато думите, които заместват Музиката в Душата ти, трябва да бъдат споделени, защото иначе ще те удавят.
Когато целият Свят е твоята Сцена, а ти си затворен между четири стени.
Когато си Цигулар на Бога, а Той не иска вече да те слуша.
Когато си Стефан Цанев и Доротея Тончева!

Доротея Тончева и Петър Петров в "Цигуларката на Бога" (Снимки: Явор Веселинов/Колаж: Юлиян Илиев)

Дългоочакваната театрална поема "Цигуларката на Бога" ще бъде представена за първи път на 23 и 26 ноември в "Сити Марк Арт Център" в София от Казанлъшкия театър "Любомир Кабакчиев". Директорът му Димитър Кабаков е запленен от идеята това театралното събитие да се случи именно под неговата шапка.

Последната новела на Стефан Цанев е написана специално за Доротея Тончева, която отново се завръща на театрална сцена. Партнира й младият актьор Петър Петров. Текстът не е просто философия на едно творческо и житейско единство, той е провокация и съзерцание на тихата, дълбока мъдрост, наречена Стефан Цанев и Доротея Тончева.

Режисурата и сценичната среда са поверени съвсем неслучайно в талантливите ръце на Мартин Киселов, под чиито поглед всеки спектакъл придобива особен театрален живот и внушение.

Защо "Цигуларката на Бога" е театрална поема, която не може да се разкаже, а трябва да се гледа в мълчание? Разговаряме и с петимата "виновници" след репетиция, сигурно уморени, но вдъхновени и очакващи премиерата: 

- Това е много специална пиеса.

Мартин Киселов: Да, вярно е!

- Вашият баща е работил с Доротея Тончева и Стефан Цанев. Как се чувствате вие сега, когато работите с тази легендарна творческа двойка?

Мартин Киселов: Този проект е различен, защото той е театрална поема. Поема, която е направена, за да се покаже в театър. Но не е класическата пиеса. Тук поема е много важна дума. Това, което прави поезията на листа, театърът може да го прави с театрални средства, поне аз така интерпретирам задачата.

Нашата работа е поезията в думите и в образите, за която става дума в текста, да бъде изведена напред с театрални средства. Това не е една сюжетна пиеса, в която ние да си зададем въпроса кой е убиецът и докрая на пиесата да знаем.

Доротея Тончева и Петър Петров в "Цигуларката на Бога" (Снимки: Явор Веселинов/Колаж: Юлиян Илиев)

Тук имаме ситуация, в която една световноизвестна цигуларка, днес, когато вече не свири, не се занимава активно с това, което се е превърнало в смисъл на живота й, отвръща поглед назад. Опитва се да изведе разни неща за изкуството, истини, които цял живот носи със себе си и ги развива, но в днешния ден и момент, в който й рисуват портрета, те започват да кристализират и трябва да бъдат споделени с някого.

И най-голямото нещастие на тази жена е, че отсреща стои един от най-мълчаливите художници изобщо. Човек, който не говори, не задава въпроси, не отговаря на тях. И тъй като тя живее в тишина и има нужда да говори, започва да го прави и не спира, докато не е казала всичко.

Доротея Тончева в "Цигуларката на Бога" (Снимка: Явор Веселинов)

Отдолу стои ситуационният момент, че на нея й рисуват портрет, чуваме я да го коментира много пъти, да иска промени по него, но ние никога не го виждаме. Ако това беше сюжетна пиеса ние накрая щяхме да обърнем портрета и да видим какво е нарисувал художникът. Фактът, че не го виждаме никога, казва, че пиесата е за нещо друго.

Аз го виждам като един обобщаващ текст за нещата, натрупани през много десетилетия изкуство от тази страхотна двойка. Аз съм просто човекът, имал шанса да му кажат, че може да си поиграе в този интересен пясъчник.

- Може ли мълчанието да говори?

Мартин Киселов: Проблемът на мълчанието е, че ти имаш да кажеш много неща, но не можеш да ги споделиш, защото отсреща няма с кого. Тази жена живее в страхотна самота. Има момент, в който обяснява, че е репетирала с хладилника, свирила е на него. Страхотни думи казва, защото не можеш да не свириш на някого. Не можеш да не говориш на някого.

Доротея Тончева, Стефан Цанев, Мартин Киселов и Петър Петров по време на репетиции (Снимка: Личен архив)

- Това препратка към съвремието ни ли е?

Мартин Киселов: Абсолютно. Това е универсална истина, която днес е още по-вярна. Ние имаме средства за комуникация, но не говорим. Младото поколение като си звънят, не си вдигат обратно да си отговорят, те си пишат съобщения. Тази изконна нужда - не само в театъра, но и във всяко изкуство, да се стигне до друг човек. Че не съм сам с мислите си, че ако някой кимне дори само веднъж на нещо, което ми е хрумнало, аз знам, че не съм сам във Вселената.

Но ако няма този някой друг, тогава настъпва една вкаменяваща тишина, в която е страшно да се живее. Изкуството възниква в момента, в който един човек, трябва да достигне друг човек.

Доротея Тончева в "Цигуларката на Бога" (Снимка: Явор Веселинов)

- Защо има толкова много самота в пиесата, посветена на вас?

Доротея Тончева: Аз когато съм на сцената не се чувствам самотна. И когато работих този текст не се чувствах самотна и все още не се чувствам самотна. И докато той живее своя сценичен живот аз ще бъда изпълнена с надежда и с усещането за мисия. За мен това е може би най-зведният миг. И най-големият подарък, който съм получавала в живота си от автора.

Не мога да пророкувам, че това е последната ми роля, но е една от зведните ми роли.

Дали публиката ще я приеме или не, това е въпрос на бъдещето и ще видим какво ще се получи. Важното е, че на мен ми е много хубаво и с това ми се осмисли живота няколко години.

Продължавам да се чувствам щастлива заради този екип, с който работя, и отдавна не ми се бе случвало. Още като прочетох пиесата по презумция много исках да работя с млади хора, защото вече, както колегите от моята възрастова група ме познават много добре и съм им скучна, така и те на мене са ми скучни.

А с тези млади хора е безумна провокация и е много хубаво. Дори и да ме гледат по някакъв начин, те не са виновни, виновен е авторът, че ме е обрисувал в текста като бабичка, скапана и т. н. (смее се). Може и в тяхните очи така да изглеждам.

Режисьорът Мартин Киселов, Петър Петров и Доротея Тончева (Снимка: Личен архив)

Стефан Цанев: Това противопоставя твоя дух. Това е смисълът на пиесата.

Доротея Тончева: Духът си е дух, обаче има и преекспониране, защото ако много го ударя на дух, ще ме помислят за луда бабичка (смееят се).

- Защо променихте заглавието на пиесата от "Възраженията на възрастна дама срещу художника, който и рисува портрет" на "Цигуларката на Бога"?

Стефан Цанев: Защото беше безумно дълго.

- Какви са възраженията на дамата?

Доротея Тончева: Трябва да дойдете и да видите. Това е загадката. Тази пиеса не се разказва.

Това е най-хубавото, защото провокира мисленето на самия зрител. Тя е податка към зрителя. Ако кажем - те се влюбват, после се разделят и после се самоубиват, това вече не е интересно, защото го виждаме навсякъде. А тук трябва да се втурнеш и да си добронамерен, да искаш да опознаеш това, за което се говори.

Да се потопиш в сферата на духовността на едни хора, които малко хора си представят какво преживяват и че това не е лесна работа. Себеотдаването да се занимаваш с изкуство. Това значи, че си обречен човек, почти нямаш личен живот и хиляди хора са мислили над тази тема и не са достигнали до изконната мисъл: Какво е това изкуство? Свише ли е? Господ ли го спуска? Какво значи това? Кой ти казва пиши, пей, танцувай, играй, ставай гений или бъди посредствен.

Доротея Тончева и Петър Петров в "Цигуларката на Бога" (Снимки: Явор Веселинов/Колаж: Юлиян Илиев)

Това са огромни философски теми, които се опитваме да достигнем с целия екип и те да влязат в съзнанието на хората. Колкото влязат толкова, но все пак е нещо, над което човек трябва да се замисли. Трябва да го знае. Трябва да го усети. И понеже театърът е велико нещо, това е изкуството, което освен че е зримо, то може да се чува, да потъва в душата на зрителя.

Затова авторът, режисьорът и ние избрахме това изразно средство, тази велика магия. Ако може дори и една шепа хора да са, да ги приобщим. Тогава мисията е изпълнена.

Доротея Тончева в "Цигуларката на Бога" (Снимка: Явор Веселинов)

- Има ли тъга в посланието - за изкуството и мълчанието в него?

Стефан Цанев: Този театрален факт сигурно ще изненада много зрителите, но цялата философия, която аз влагам е, че изкуството не е отражение на действителността. Не е като в живота. За мен най-противното нещо е, когато някой актьор започне да играе като в живота. Отиди на улицата и там е пълно с живот.

"Като в живота" означава да подражавеш просташки на простотията, която ни заобикаля. Изкуството има друга мисия. Да издигне човека.

Актрисата Зорка Йорданова навремето казваше: "Не театърът трябва да подражава на улицата, а улицата да се учи от театъра". Към това се стремим в този спектакъл. Да покажем, че хората на изкуството създават нова действителност, нови светове и те са по висши от тези, в които се живее.

Стефан Цанев (Снимка: BulFoto)

- Какви са те?

Стефан Цанев: Елате и вижте! (смее се)

В природата е известно, че изкуство няма и не съществува. Няма театър, няма опера, няма музика. Птичките цирикат нещо, но това не е Моцарт.

Тук стои въпросът Господ като е създавал световете, забравил ли е да създаде изкуството или нарочно го е създал? Смятам, че той е оставил на човека възможността той да прояви своята Божествена същност, която е заложена в него.

Човек да създава светове, както Господ е създал светове.

Петър Петров в "Цигуларката на Бога" (Снимка: Явор Веселинов)

- Това ли е Божественото? Изкуството ли прави човека?

Доротея Тончева: Зависи от индивида. За едни изкуството е целият свят и мир. Не само човекът, то създава всичко, то е всичкото.

Тази пиеса точно определя нещата, които си мислим, но нямаме таланта да изразим. Затова заставаме зад пиесата на Стефан Цанев, поради простата причина, че той има този дар и талант да ги напише и изрази.

А пък ние - кой колкото има и какъвто талант има, се посвещаваме на него и си изпълняваме мисията в живота.

Доротея Тончева в "Цигуларката на Бога" (Снимка: Явор Веселинов)

- Как се чувствате със завръщането на сцената след толкова години?

Доротея Тончева: Това е същото като свиренето на цигулка. Както моята героиня е цигуларка. Аз се идентифицирам с нея. Тя в момента не свири, така както и аз не съм играла толкова време, и всичкото е неистови усилия и голямо напрежение.

Не мога да си кривя душата. Изпитвам всички човешки и нечовешки чувства от предстоящото. И страх, и надежда, и удоволствие, че отново ще се втурна в една авантюра. Че ще имам публика, с която да внимавам, да я приобщавам, че трябва да ме гледа и разбира. И огромни разочарования могат да ми се случат. Вълнението е страхотно.

Не знам дали ще имам друга такава възможност в живота си да изпитам тези въления, но съм благодарна на това, което ще стане и което ми се случва в момента в процеса на работа. До този млад режисьор, който умора не знае.

Стефан Цанев, Доротея Тончева, Мартин Киселов и Петър Петров по време на репетиции (Снимка: Личен архив)

- Кой повече слуша? Вие него или той вас?

Мартин Киселов: Във всеки хубав екип всеки слуша другия. Всеки знае точно ролята си, кой какво трябва да направи, за какво отговаря и откъде докъде. Но тъй като става дума за много опитни хора в работата, както те чуват това, което предлагам, така и аз чувам техните предложения. Само по този начин могат да се получат нещата, така че различните части да се допълват, а да не стоят отделно.

Аз не вкарвам никакво его в работата и мисля, че то няма и място тук. Основната задачка, която сме си задали, е да извадим наяве този разговор за изкуството със зрителите.

- Как се случи така че Казанлъшкият театър прие под негова шапка тази различна пиеса-поема? Знам, че са я искали от много места.

Димитър Кабаков на честването на 20-годишния юбилей на Театър "Любомир Кабакчиев" - Казанлък тази година (Снимка: Иван Бонев)

Още

Димитър Кабаков: В театъра има само две категории - добро и лошо

Димитър Кабаков: Първо това е един огромен личен сантимент. Стефан Цанев бе поетът, който ме приветства с първата ми книга като поет и който ме въведе в официалната сцена на поезията.

Това се случи и с първата ми пиеса като драматург. Той, разбира се, не го знаеше, но на 19-годишна възраст стихотворението, с което кандидаствах някога във ВИТИЗ бе "Плач по Ботев", много преди да го познавам лично.

На 18 години писах една много дълга поема, която седи само в моето чекмедже, и е по неговата кърджалийска поема "Градът на слънцето".

Още

Тайнството на Шекспир в един двор, под едно дърво и много звезди

След това идват дългите ни години работа в театър "София" и с него и с Доротея. Аз имах щастието да постъпя там, когато драматурзи бяха Стефан Цанев, Константин Илиев, Иван Радоев, Първан Стефанов и Иван Русев. Такава плеяда се случва веднъж на 200 години.

Няма в българския театър друг такъв случай, където подобни имена да са работили заедно, на едно място, в един театър, като драматурзи. Аз съм попил от всичко онова, което те излъчваха. От държанието им, от опита им, от това какво се правеше на сцената на театър "София".

Така че, когато с Мартин работехме върху "Аферата с мъртвите души" и стана въпрос за този проект, аз подскочих и казах "Искам го!" И в крайна сметка той дойде при нас, за което първо съм безкрайно щастлив и второ - много им благодаря и на тримата.

Стефан Цанев (Снимка: BulFoto)

Стефан Цанев: Това, че отидохме в един общински театър за мен беше много важно, защото аз смятам, че бедата на българския театър в момента е в това, че всички театри са държавни. Това никъде го няма и никакво министерство или министър не може да полага някакви грижи за всички театри в България. Те са над 40 и това е пълно безумие. Както е в целия свят така трябва да е и в България. В София да има национален, държавен театър, Операта да бъде държавна, Музикалния театър, Филхармонията и може би тук-таме, в Пловдив, Варна, Бургас.

Всички останали би трябвало да бъдат общински, защото общината може да наблюдава театъра си, тя знае включително и клюките, кой с кого, какво прави. Какви нужди има, какъв репертоар все пак е нужен за града и областта.

Това, че едно градче като Казанлък вече колко години имат Общински театър и го поддържа с всичките зони, които му предстоят, това им прави чест. Да има един град свой театър - това е тест за интелектуалност и интелигентността му.

Честване на 80-годишния юбилей на Стефан Цанев в Народния театър "Иван Вазов" през 2017 г. (Снимка: BulFoto)

Театърът струва едно и също навсякъде, парите могат да се делегират от общините. Никой не иска. Едно време при социализма, ако си спомним, как зависеше цензът за интелигентност от шефа на Окръжния комитет на партията. Ако той е интелигентен - има театър. Има театър в Пазарджик, има във Видин, Бургас, Пловдив и т. н.

Така че това за общинския театър за мен е много важно. Да поддържаме тази реформа, тази за която все говорят, трябва да се случи и в България. Всички театри в тези градове-области да станат общински. Аз ще ви дам един прост пример: Защо в София, още от времето на социализма, има общински театри? Аз съм работил в общински театър, както и в държавен, и знам много добре, че общината гледа театъра си много по-добре, отколкото държавата.

Доротея Тончева и Стефан Цанев (Снимка: BulFoto)

Пример с Бойко Борисов, докато беше кмет. Нали той нищо не четял, нищо не гледал. Дойде, седна, случи се на счупен стол, ядоса се. Същото лято направи генерален ремонт на театър "София". Изкоруби всичко - салонът е нов. Това не му стигаше, направи ремонт и на останалите общински театри в София. Казвам го не като анекдот.

Пловдивският театър като изгоря преди време стоя три-четири години докато държавата се накани да го направи наново. Ако беше общински щеше да бъде ремонтиран моментално.

- А драматургията в сегашния театър харесва ли ви?

Стефан Цанев: Аз не обичам да коментирам колегите си. Когато коментирам, казвам само най-доброто. Иначе не е честно.

(Всички се усмихват към младия актьор Петър Петров, който през целия спектакъл рисува героинята на Доротея Тончева, но дали говори, кога проговаря и ще видим ли творбата му?)

Петър Петров в "Цигуларката на Бога" (Снимка: Явор Веселинов)

- Какво е да си част от този невероятен колектив?

Петър Петров: Първо съм благодарен на Димитър Кабаков - директорът на театър "Любомир Кабакчиев", и на режисьора Мартин Киселов, че се докоснах и съм част от този процес. Благодарен и щастлив съм , че се докоснах до личности като Стефан Цанев и Доротея Тончева. Аз съм на 27, тепърва вървя по пътя ми, свързан с театъра, и за тази крехка възраст, като млад актьор, срещата и партньорството с такива хора е уникално и много ценно за мен.

- Трудна ли е ролята на мълчанието?

Петър Петров: Ролята ми никак не е лесна, защото дори когато мълчиш на сцената ти играеш, партнираш, но невербално. Това е партньорство и комуникация с партньора на друго ниво, защото с текст, без текст, ти трябва да слушаш партньора си. Трябва с тялото си да покажеш дали го слушаш, как приемаш това, което той ти казва, как това влияе на теб на партньора ти. И не е лесна тази работа (смее се).

- Като художник в пиесата как би описал портрета, който рисуваш на главната героиня? Кои са ти водещите цветове?

Петър Петров: Как бих го описал? Ами, портрет като портрет. (смее се) Всеки човек вижда по различен начин цветовете. Какъвто цвят вижда окото ми такъв използвам.

Стефан Цанев и Мартин Киселов по време на репетиция (Снимка: Личен архив)

- Как би изглеждала поканата ви за пиесата, освен имената на Стефан Цанев и Доротея Тончева?

Мартин Киселов: Аз не претендирам, че познавам историята на нашата драматургия много добре, но ми беше трудно да се сетя за друг такъв текст. Текст, който да обсъжда какво е изкуство, защо го правим, при това с много човешки, земни думи. Мисля, че ни вълнува особено нас, правещите изкуство. Мисля, че и обикновеният зрител се вълнува защо го правим и как може да си посветиш живота на нещо такова. На нещо толкова ефимерно.

В случая с музиката - в момента, в който лъкът се отдели от струните, музиката спира. Както репликата от пиесата: "Има записи, мъртви записи!" Изкуството е живо, докато се създава пред теб, в момента. Мисля, че е възможност за зрителите, мисля си, че е такава каквато няма в момента на други сцени.

Доротея Тончева в "Цигуларката на Бога" (Снимка: Явор Веселинов)

Да се гледа една театрална поема, посветена на смисъла на изкуството. Не само на музиката, както главната героиня е цигуларка, и на рисуването, както героят на Петър е художник, а изобщо защо правим изкуство.

В това меркантилно време наше днеска, това е дар. То, нито се яде, нито се пие, нито се обува, нито се облича. Рядко имаме такива възможности - да имаме такъв разговор. За мен това е много вълнуващо, но, разбира се, съм и пристрастен, като хората на изкуството.

Доротея Тончева и Петър Петров в "Цигуларката на Бога" (Снимки: Явор Веселинов/Колаж: Юлиян Илиев)

- Кое беше най-трудното в текста?

Мартин Киселов: То все още продължава да е трудно, защото ние продължаваме да го работим. Може би изваждането на детайла в един текст, изпълнен с много точни и верни орнаменти, но те са орнаменти, защото основните мисли са ясно заявени и около тях седят пътечките до и от мисълта, които също са част от красотата на една поема.

Една поема не е само най-силната строфа, а как се стига до нея и как от нея се продължава и докъде се отива. Затова сега работим по нюансите. С основната конструкция вече е ясно какво се случва.

Защо каним хората? Те трябва да дойдат заради този разговор за изкуството. И другият съществен момент - това не е пиеса, в която ние ще ги забавляваме. Както сега във всичко ни казват да се забавляваме.

От купуването на мобилни телефони, през чипсове, през застраховки. Навсякъде се случва едно изнасилване на духа на човека с това: Забавлявай се! Забавлявай се! Ние най-много ще те забавляваме. Това е най-важното!

В пиесата има един отказ от забавление и целта е вглъбяване във важните теми. Това е пиеса за текста. Посветили сме се на това текстът да оживее, да излезе от сцената. Това не е пиеса за човек, който влиза с очакване, че ще го третират като петокласник, ще му се катерят по кулисите и ще му пеят - ня-ня-ня, не дай си Боже, да не му е скучно, което е големият страх на съвременния театър.

Това, за съжаление, няма да може да му дадем. Но, ако той има нужда да усети, че в мислите му за изкуството, за вечността, за Бога, че не е сам на планетата земя, че има и други хора като него, които мислят, съмняват се, чудят се и се вълнуват от тези работи - тогава мисля, че в салона ще се срещнем и от едната, и от другата страна, хора с едни и същи енергия и намерения.

Стефан Цанев, Мартин Киселов, Доротея Тончева и Петър Петров по време на репетиции (Снимка: Личен архив)

- Харесва ли ви как оживява текстът ви в пиесата?

Стефан Цанев: Разбира се. Аз стоя тихо, кротко, безответно в салона. Не преча. (смее се) Ние сме професионалисти и не се превземаме, нито се караме. Всеки си знае много точно къде е неговата територия. Аз също знам докъде съм.

Щом съм му дал текста, значи му вярвам и докрай ще вярвам. Ако се провалим - ще се провалим заедно, и успехът ни - ако имаме такъв, ще бъде пак заедно.

Мартин Киселов: По мускетарски!

Гледайте "Цигуларката на Бога" на 23 и 26 ноември в "Сити Марк Арт Център" от 19.30 часа, когато са премиерните спектакли. На 7 декември от 19.00 часа в салона на Военен клуб в Казанлък и на 8 и 28 декември от 19.30 часа, отново на сцената в "Сити Марк Арт Център".

Интервю на Тина Философова