МЛАДИ ТВОРЦИ
Писателката Ивинела Самуилова за пролетта и небесните корени
Сред цъфналите бадеми под тракийско светилище край Горни праг или по пътеките на махала Небесна, героите на Ивинела Самуилова ни връщат към земята, дома и тайните на живеенето
Редактор : / 1322 Прочита 0 Коментара
Ивинела Самуилова (Източник: Facebook страница)
Сред цъфналите бадеми под тракийско светилище край Горни праг или по пътеките на махала Небесна, героите на Ивинела Самуилова ни връщат към земята, дома и тайните на живеенето. Знания за стари обичаи и размишления за пътищата човешки - надлъж и към високото, представят свят на мъдрост, доброта и светци.
Добре е по-често да се сещаме, че нормата за човешкото е Божественото и че, отклоним ли се от нея, е нужно да се коригираме, казва писателката в интервю за БТА.
Като изследовател на родното, тя намира за най-ценно в него жизнелюбието и способността при трудни обстоятелства да се активизира жизнената енергия.
Книгите й са пътеводител из душата на България и вечното търсене на Истината. Разказват как да живеем по-пълноценно и леко, как посланията на християнството да осветяват ежедневието ни така, че в него да има повече радост, мир и любов.
Относно плановете си за бъдещето посочва, че ще продължи да изследва не-бесните селения.
Ивинела Самуилова - писател, преводач и богослов, е автор на книгите "Гатанки от небето", "Бабо, разкажи ми спомен" (избрана за любима книга на България за 2016 г.), "Тъй рече баба Ега", "Пътеписи за душата на България", "Къде отиваш, пътнико", "Животът може да е чудо" и др.
- Отново цъфтят бадемите край Горни праг, за какво ни подсещат?
- Отново е пролет, цъфтят бадемите и ухаят с неземен аромат, за който баба Ега (лечителка) казва, че е като на светците. Добре е по-често да се сещаме, че нормата за човешкото е Божественото и че отклоним ли се от нея, е нужно да се коригираме.
- Като изследовател на родното, кое намирате за най-ценно в него?
- Поразява ме жизнелюбието на нашите предци, а то, в крайна сметка, е боголюбие, понеже Бог е Живот. В богосъзнанието на старите българи можем да търсим основанието за жизнеспособността им, както и за тяхната жизнерадост, за преживяването на живота като празнично събитие, за липсата на фатализъм в приемането на злото и дори на смъртта, както и за важната способност да активизират жизнената си енергия при трудни обстоятелства.
- Връщаме ли се към корените си или се отдалечаваме от тях?
- Традиционната българска култура е култура на богообщението. Всеки обред на старите българи, както вече съм формулирала в "Бабо, разкажи ми спомен", има за цел да възвиси човека от дребното към великото, от пошлото към святото, от временното към вечното. Ритуалите ограждат пространства за свещенодействие, за общение на човека с Бога - те не са самоцелни, целта им е да осветят човека и той да стане достоен за среща и общуване с Божественото. Нашите корени са в небето, но завръщането предполага осъзнаване и разкаяние, предполага смирение, помъдряване и смелост.
Завръща се Блудният син и това е най-великата, най-красивата, най-трогателната и най-радостната история за човека. Най-оптимистичният сценарий за човешкото. Това, че "хипстъри" отиват да живеят на село, не е завръщане към корените, а прищявка на хора, които по определение "предпочитат да скъсат с обществото, за да изживеят императивите на собствената си същност". Днес рядко някой стига до Горни праг....
- Кое помага, особено на младите хора, да не се превръщаме в "електронно стадо"?
- Младите хора са продукт на обществото ни и не можем да говорим за тях сякаш ние нямаме нищо общо и сякаш тяхното поведение е някаква тяхна особеност. Когато родителите са болни, децата израстват в болна семейна среда, сиреч - липсва опитът на здравото, няма го корективът. На 15-16 години много младежи възприемат живота като "заболяване, което човек трябва да преболедува, преди да умре", както казва психологът Алексей Бъчев, прототип на главния герой в дебютния ми роман "Животът може да е чудо". За съжаление, ролята на училището днес е сведена до това да преподава - функцията да възпитава му е отнета.
Но, като цяло, сякаш семейството и училището действат синергично за ликвидиране на няколко, според мен, основни (и взаимосвързани) елемента, които предпоставят израстването на духовно здрави, зрели личности, с вътрешен интегритет. Особено важни сред тези условия са (1) насърчаване на живото детско любопитство към света (което ще прерасне в удивление от живота и вдъхновение за пълноценен живот), (2) възпитаване в съпричастност към другите и (3) намиране и реализиране на същинското призвание на всеки.
- Вкопчени ли сме в страданието, постижимо ли е щастието?
- Един мислител казва, че в определени епохи е особено нужно да се посветим на възстановяване на дефинициите. Струва ми се, че сегашната епоха е такава, понеже доста основни понятия са размити и изопачени. Например гледаме на свободата и на щастието като цели. Свободата обаче не е цел, а само средство, нужно за постигане на целта, която за човека е съвършенството (светостта). Що се отнася до щастието, то също не е цел, а награда за усилието да се приближаваме към целта. Впрочем думата "щастие" изобщо не присъства в Новия завет, и то не само в българския превод. Словото Божие не говори за щастие, а за радост.
Много е интересна етимологичната обвързаност на думата радост - в старогръцкия език тази връзка е в общия корен с думите "песен", "дихание" и "спасение". "Всяко дихание да хвали Господа", възкликва псалмопевецът и това означава, че в общението с Бога човек се чувства спасен, това е причина за радост, а тя превръща всяко дихание в благодарствено славословие. Така погледнато, можем да преценим живеем ли в радост или като безбожници погиваме в страдание. Като казвам "погиваме", не драматизирам - една от семантичните дефиниции на страданието (с произтичащото от него униние) е "бавна, мъчителна смърт".
- Кое за Вас е истински истинското?
- Аз съм вярващ човек - за мен истината е Бог, и тази Истина - в нужната за моето земно съществуване степен, ми се разкрива по различни начини, и най-вече като Слово, при това записано черно на бяло, така че винаги мога да направя справка и да се свържа с нея. С други думи - има книга, която можем да четем, осмисляме и разбираме, понеже Самият й Автор иска да бъде разбран, както е заявил на много места в текста. А когато прочетем и направим усилието да разберем Словото Му, става съвсем ясно и конкретно какво е истинско, човешко, добро и прочее. Но може би именно това е същинският проблем за човека днес.
Той сякаш предпочита абстрактното, с размити дефиниции, мислене, "за да не би някога с очи да видят и с уши да чуят, и със сърце да разберат, та да се обърнат, и да ги изцеря", както казва Христос (Мат. 13:15). В "Тъй рече баба Ега" се опитах да аргументирам защо Бог не е съучастник в нашите проблеми, а е наш съработник в решаването им. Човек не открива Бог в мрака на живота си, а в светлината, която го извежда от мрака. "Държиш ли се за Бог, чакай само добро", казва старата лечителка от родопско село.
- Изцелението физическо ли е?
- Изцеление означава възстановяване на нарушената или изгубена цялост, на изначалното здраво състояние, в смисъл на "святост", както показва етимологията на думата, изведена през някои древни езици. С други думи изцелението е възстановяване на изначалната норма на битието: светостта. Неслучайно търсим - и получаваме - изцеление от светците и неслучайно лечителката нарича билките "светци".
- "Докато играем на едно хоро и пеем една песен, страшно за България няма", казват в махала Небесна.
- Езикът ни разкрива много истини и ако отново го използваме като отправна точка, в думи като "разделение" и "единение" ще открием (през гръцки) смисъл, който при първото понятие препраща към дявола, а при второто - към Бога. В сътворения от Бога свят няма разделение. Да, Бог твори чрез различаване (на небе от земя, растения от животни, мъжко от женско и пр.), но това различие не пречи на интегритета на света, напротив - поддържа го и го съхранява, то е основание за продължаването на живота. Проблемите започват, когато човекът превърне различието в разделение.
Ако си представим Бог като точка в центъра на кръг, приближаването на всички други точки (ние, човеците) към Него едновременно ни приближава и един към друг. И се случва нещо чудно, което е изразено много ясно чрез една дума, която днес почти не употребяваме: "ликувам". Основното й значение е "изживявам голяма, безпределна радост или възторг, тържествувам", а коренът й лик свързва това празнично преживяване с единението между хора, които са открили приликата помежду си в първообраза на Бога.
Затова казваме - в единствено число, макар да имаме предвид множество: "ликът на светците". Но "ликувам" означава още "пея в хор" (църковен - тоест единение в славословието), както и - съвсем буквално - "играя хоро" (тоест единение в радостта). С други думи, на баба Жива баба й, която казвала, че "докато играем на едно хоро и пеем една песен, страшно за България няма", е била наясно с една удивителна идея, до която аз стигнах почти случайно. Впрочем всички периоди на национален възход потвърждават това знание на нашите предци. И всички тези периоди са периоди на национално "ликуване".
Да питам ли за новото, върху което работите?
- Продължавам да изследвам не-бесните селения. Нали баба Жива ми заръча така: "Разклати ли се земята, дръж се о небето".
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}