Още

Крехък театър - за крехкостта на човека и нивата му на чупливост

"Крехък театър I" е началото на творческо изследване, в което авторът Анна Нарцис Шопова търси нива на проявления на човешката деликатност.

Тази първа част се съсредоточава върху портрета през жест, глас и външни белези на формата.

Портетите на 7 човека, включващи картини, фотографии, текст, аудио и видео записи, бяха представени пред публика в края на юни в пространството за събития и изкуство Charlie.

Десислава Димова, един от участниците в проекта, задава въпроси на Анна:

Из "Крехък театър I" на Анна Нарцис Шопова (Снимка: Личен архив)

- Миналото, настоящето или бъдещето - кое ти е най-интересно?
- Всяко по различен начин.

С миналото се сдобрявам през изследване на спомените. Много е странно как се появяват, понякога от нищото, малко като "Еврика". Уча се да ги наблюдавам и да ги пускам, да намалявам тъгата по тях.

Опитвам се да живея в настоящето, без да съм напълно сигурна какво означава това. Чела съм определения за "да живеем тук и сега", но не знам дали някога ще ми стане напълно ясно. Харесва ми така. Предпочитам да остават сенчести петна.

Моето "тук и сега" е опит да присъствам, да слушам звуците, да забелязвам случващото се около мен. Харесвам неяснотата на бъдещето. Любопитно ми е какво ме чака. Понякога в периоди на безсъние се шегувам със себе си, че толкова ми се живее, чак се будя през нощта.

- А кое те плаши най-много?
- Че може да спра да обръщам внимание и ще се примиря.

Страхувам се, че някой ден може да подмина същество (животно или човек), което наистина има нужда от моята помощ.

Като част от нещо по-голямо, ме е страх от липсата на свобода. Плаши ме възможността, че хората можем да изпаднем в положение на липса на свободна воля.

Из "Крехък театър I" на Анна Нарцис Шопова (Снимка: Личен архив)

- Кога се чупиш?
- Най-често вечер.

Това като че ли е времето, когато миналото дебне, а с него и осъзнаването, че няма значение искаш ли да го върнеш. Не можеш.

- Как се лепиш?
- Много често ме лепиш ти. Започнах да се лепя и в разговор със себе си, през любими книги и хора, които харесвам.

През по-големите от мен въпроси и проблеми.

Из "Крехък театър I" на Анна Нарцис Шопова (Снимка: Дара Димова)

- Има ли универсално лепило за хората?
- Не съм сигурна, но ако има, би се въртяло около прегръдка на себе си. Струва ми се, че това е първия слой на лепилото.

Някъде в съставките му има и малко самота и тишина, нещо за създаване и нещо хубаво за четене.

- Кой е любимият ти разговор? За какво си говорите?
- Някои разговори стават любими заради хората, които участват. В тях си казвате "здрасти" и без да сте се наговаряли, хвърляте се в дълбокото с прекъсвания от смях.

Любим би бил и този разговор, в който успявам да говоря по-малко и да слушам повече. Уча се. Все по-интересни ми стават чуждите истории и непредвидимите им посоки.

Така се случи и с хората, които участваха в проекта. Темата беше една, но ние нямаме един и същи опит, затова докосването при всеки е на различно място. Разговорите винаги тръгваха по свой път, а накрая имах усещането, че ме е въртяла нежна центрофуга.

Всеки от тях разкрива части от себе си, а това никога не е лесно. Става още по-трудно, когато оставяш личното си в ръцете на друг човек. Той избира какво да остане и как да бъде представено. В тази конвенция съществува опасността от пълна катастрофа между очакванията и крайния резултат.

Благодарна съм за доверието, с което всички подходиха към този мой опит!

Из "Крехък театър I" на Анна Нарцис Шопова (Снимка: Личен архив)

- Коя травма е била най-излишна в живота ти? Ако Господ /съдбата/ природата е можела да ти я спести - коя е трябвало да бъде?
- Тази, заради която привечер ме обхваща безпокойство.

- Какво те движи?
- Нещо като неспокойствие.

Интервю на Десислава ДИМОВА

Проектът "Крехък театър I" се осъществява с подкрепата на Национален фонд "Култура".

Още

Страшното, облечено в розово

Още

Розово скривалище за спомени с Анна Шопова