ДУМИ, КАРТИНИ И ЗВУК
Страшното, облечено в розово
Смисълът в картина, текст и глас на приятел – Анна Шопова разказва истории в изложбата "Розово скривалище за спомени"
Автор : / 4244 Прочита 0 Коментара
Анна Шопова разказва истории в изложбата "Розово скривалище за спомени" (Снимка: Ивалена Христова-Нена)
Спомените се оказаха нещо като спасителен пояс по време на пандемията - държат главата над морето от ужас, новини, вируси, непредвидимости. Или като скривалище в едни щастливи моменти.
Това си мисля, докато разглеждам изложбата "Розово скривалище за спомени" на Анна Нарцис Шопова в артистичното пространство Æther. Който познава Анна - сценограф, художник, рекламист, въобще творчески човек, трябва да знае, че розовото не е сред нюансите, в които ще я видите някога. Или поне не в този живот. А от картините й грее именно розов ужас в контраст с всичко. И това е толкова много Анна style, че ми се иска всички да се спрат, загледат и заслушат в този смисъл, докато си вървят по улицата в зимния дъжд с гръмотевици.
Артистичната душа на Анна се е разгърнала нашироко, представяйки текстове от блога й, прочетени от нейни хора. Петима близки на Анна четат текстовете й, написани с мисли, нахлули от улицата, детството, ужаса и хубавото, нощта, розовото някое друго място, на което може да се скрие всичко. Въобще фантасмагории, както самата тя казва, в неочаквана форма и цвят.
Леещите се мисли на Анна са перфектно придружени с нейни картини и предмети в розово. Като онзи коледен елен, който едва ли някога е подозирал, че ще придобие розово-цикламен вихър и ще бъде част от изложба. Но днес е на точното си място.
Изложбата "Розово скривалище за спомени" представя проекта "Розово място за спомени и фантасмагории в кратки форми, реализиран с подкрепата на програма "Творчески инициативи" на Национален фонд "Култура".
Визуални и звукови интерпретации на 6 истории от блога www.anartsisist.wordpress.com.
Калейдоскоп от статични и движещи се картини и звук.
Населяващи общо пространство... за известно време.
Визуализирани от 1 човек.
Прочетени от други 5, които се срещат с тях за първи път.
А ето и още малко размисли от Анна на няколко въпроса:
Анна Шопова в нейното "Розово скривалище за спомени" (Снимка: Гергана Костова)
- Как се случи това? Розово място за спомени и фантасмагории в кратки форми?
- Текстовете понякога започват наум в главата ми, най-често с първо изречение. След това, когато седна да пиша, ако имам късмет и не съм забравила каквото се е появило преди това, опитвам да си представя продължението на историята. Наблюдавам какво се случва или какво стои в затишие около мен. Хора, животни, ситуации, част от които по-късно "влизат" в историята. Така че, не ми говори Вселената...
Някои от нещата ми ги разказва сестра ми. С нея си говорим много и много се смеем, често на миналото. Тя е малко по-голяма от мен и я възприемам като пазител на спомените на семейството ни, което е пъстра смесица от комично-драматични образи. Също е главен герой в някои от най-забавните истории.
Разказва ми детски щуротии или моменти, на които е присъствала - например, когато баба ми се опитвала да планира бъдещото ни прераждане. Когато пиша, тези изречения и спомени се смесват с мои срещи от ежедневието и фантасмагории. Всичко, което първо се е наместило в главата ми, след това се организира, за да може да измисли историята, която е започнала от първото изречение.
Нарекох изложбата "Скривалище за спомени" заради всички реални случки, които са "скрити" в текстовете.
- А защо в розово?
- Преди време бях започнала да си фантазирам едно "розово място" през призмата на сценографията. Какво е това пространство, какво може да се случи в него. Когато започнах да мисля за проекта, отново се сетих за тази идея и реших да се опитам да я развия.
Розовото изглежда весел и лек цвят. Не го усещам като такъв. Мисля, че в някои контексти розовото засилва плътността на настроенията, които най-често преживяме сами - тъга, страх, несигурност. Страшното, облечено в розово, възприемам като още по-страшно.
Жестокото в розово е още по-жестоко, а розовото тъжно е много по-тъжно. От друга страна розовото може да бъде много смешно. Започнах да го харесвам и тази неяснота кое в какво се превръща, когато е розово.
- Търсен ли беше ефектът от смесването на картина, звук и текст? Или така ти дойде?
- Стана постепенно. Замислих се какво ще ми е интересно и с какво да се предизвикам. Да науча нещо. В процеса на работа идеите започнаха да се развиват и променят, появиха се нови.
Приятелите и сестра ми ми помогнаха много, Войн Войнов от Æther също. С доверието си, с погледа си. Много харесвам това пространство и съм благодарна, че изложбата се случи точно тук!
- И ти реши да се предизвикаш по всички направления? Защото ти беше малко само да рисуваш или само да разказваш?
- Доста научих за себе си, докато мислих и работих по проекта. Казах си, че ще се опитам да направя и това, и това... Откакто се занимавам със сценография, ми е интересна трансформацията на пространството в даден контекст.
В този случай идеята ми беше стремеж към калейдоскоп. Подвижни и неподвижни картини, текст и звук заедно да обитават едно пространство.
- Можем ли да кажем, че спомените оживяха?
- Не знам. Моите не са умирали, но в процеса на работа се уплътниха с нови, за които се сетих. Спомените не са единственото в разказите.
Там има и измислици, но за мен е много интересно как тези припомнени моменти се появяват вътре сред тях, като че ли от нищото.
- Смяташ ли, че по време на пандемията повече живеем на спомени и са ни по-нужни от всеки друг път?
- В някои моменти е така. Когато оставам сама, се сещам за много минали неща. В същото времеимам и неочаквани срещи от нов вид. Например, когато записвахме разказите, се получи нещо много интересно за мен.
През прочита всеки вкара нещо от себе си в историята, въпреки, че идеята ни беше четенето да не е режисирано. Да е по-скоро лишено от емоция, като идващо от наблюдател. Затова и четящите не бяха "репетирали" с текстовете преди това. Дойдоха, седнаха и прочетоха.
Композиторът Мира Искърова, която е и един от гласовете (останалите са: Аделина Томова, Ивалена Христова, Владислав Дамянов и Делян Илиев), първо направи записите, а след това ги мастерира. Накрая се получи тази смесица от гласове и интонации, всъщност, защото всеки четеше през своя опит. Това се усеща много силно, когато слушаш едно след друго само заглавията, прочетени от различните хора. Сближихме се още веднъж през смесването на "историите ни".
По някакъв странен начин пандемията "ми донесе" нови проекти, за които трябва да мисля. Нямам време да унивам. На заден план, обаче, стоят тъгата и тревогата от това, което се случва и което се отразява на всички ни. "Знаем, че всички сме луди, но не знаем колко." - често си казваме това с моята приятелка Анна, когато говорим за странните смешно-страшни времена, в които живеем.
Интервю на Гергана Костова
Можете да разгледате "Розово скривалище за спомени" онлайн на: www.pinkstashofmemories.com
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}