РИЦАРИ НА РОКА
Николо Коцев: Не гледам на себе си като на звезда, а като на човек, който не спира да работи
Да живееш в чужбина е поражение, а не успех
Редактор : / 5923 Прочита 0 Коментара
Снимка: BulFoto
Николо Коцев е един от най-успелите български музиканти. Няма да е пресилено да се каже - и композитори. Защото на един чужбински остров - Оланд, Финландия, българинът написа световно известна рок опера - "Нострадамус". Aвтор е и на класическа опера, с която е бил открит първият оперен театър на остров Оланд, създаде групата "Брейзън Абът", свири с едни от най-големите рок музиканти и групи в света и бе музикален директор на концертната група на легендата на "Би джийс" - Робин Гиб. От седем години музикантът отново работи в България, с групата си "Кикимора", напът е да завърши втората си рок опера "Дракония", в "Ню Бояна" се снима игрален филм по негов сценарий.
Николо Коцев е роден в семейството на музикант в духов оркестър - кларнетист и саксофонист. Майка му е оперетна певица. Кръщават го на големия Паганини и малкият Николо първо започва да свири на цигулка, а първата си китара получава като подарък, когато навършва 12. Завършва музикално училище, след което и Музикалната академия - има докторска степен по музика.
Репортер на Impressio разговаря с музиканта.
- Г-н Коцев, започвате кариерата си на музикант като съвсем малко момче, а когато името ви се разчу, вече бяхте в чужбина - тук малко хора знаеха, че има българин, който свири сериозно на запад, с най-големите в рока. Как и защо тръгнахте навън, защо се върнахте?..
- Няма да чуете от мен, че съм си тръгнал по политически причини - тръгнах в чужбина на работа. Изобщо, не харесвам и не бива музиката да се политизира. Първо ще ви кажа защо се върнахме в България. Моята спътница в живота Дона Петкова дойде да живее при мен на един остров в Балтийско море. След няколко години се разбра, че е невъзможно тя да се реализира там на нейното ниво, а тук й дадоха възможност да води предаване по една телевизия. Аз също вече бях започнал да се замислям, има ли смисъл да оставаме във Финландия. Вече бях постигнал всичко, което можех да постигна там.
- Споменахте Дона, за която съм чувала, че е отличен астролог. Това изигра ли роля в решението да се завърнете?..
- Дона е много добър астролог, но решението ни не беше плод на астрологично предсказание. Иначе, на мен Дона всяка година ми дава като "новогодишен подарък" по 2-3 изречения от рода: "Не отказвай работа!", "Ще подпишеш договор" и пр., които се оказват верни. Когато решихме да се завърнем в България, почти всичките ни познати ми казваха: "Ти си луд, вече си на 50, в България няма абсолютно нищо..." и т.н. Но ето че "Кикимора" за няколко години си стана стабилна банда - една от първите банди в момента. Вокалистът ни Сашо притежава уникален и в същото време - универсален глас. Предстои ни един спектакъл с Русенската държавна опера, в който той пее арии на Верди, Пучини и Бизе.
Наскоро в България се сбъдна една от мечтите ми - направихме световна премиера на рок операта ми "Нострадамус" със 120 души на сцената. Така че, ето ви едно доказателство, че когато човек работи по правилния начин и с правилните хора, нещата се случват. Не харесвам хора, които злословят по адрес на България и бягат оттук. И то, особено когато става въпрос за хора в разцвета на силите си, притежаващи интелигентната мощ - знанията и силите да работят. Такива хора трябва да си стоят в България. А не всички да казват: "Тук нищо не става!.." Ами, как ще стане, ако страната напускат най-качествените хора?!..
С дъщерите си в Стокхолм. Снимка: Личен архив
- А не смятате ли, че ако не бяхте заминали за чужбина, тук нямаше да постигнете това, с което сега сте известен?
- Не. "Нострадамус" не е нещо, което нямаше да се случи тук. Защото "Нострадамус" бе в главата ми и в сърцето ми. Ще ви дам един пример: групата "Ахат" беше създадена именно в ония години, през които в България беше "невъзможно" да се направи нещо качествено, а стана една от най-яките банди. Какво може да ти направи някоя партия - независимо коя - не искам да политизирам проблема с имената им - ако ти си талантлив и можеш?! Какво можеха да направят срещу Лили Иванова, Бисер Киров, и да не ги изреждам още много имена на изпълнители, които направиха кариера и получиха обичта в сърцата на публиката, та всички ги помнят и обичат и до ден-днешен?!...
Мисълта ми е, че ние сами сме си виновни, ако сме неуспели. Кой би могъл да ме спре да пиша музика?! Аз не се виждам като звезда, а като един човек, който никога не е спрял да работи. Загубих второто си семейство заради това - заради работата. Когато започнах да пиша "Нострадамус", като й казах на бившата ми съпруга, че 2-3 години ще се занимавам с тая работа, след три месеца тя ме напусна. Е, хубаво - така ми се е стекъл животът, аз не съм го планирал!.. "Нострадамус" щях да го напиша и тук, щях да го направя с нашите си певци! Аз съм човек, който е завършил академично образование - доктор по музика съм. Ако искам нещо, никой не може да ме спре. И имам интелекта да го направя. Когато се върнах тук преди близо седем години, всички ме мислеха за ненормален: "Какво правиш тука, връщай се във Финландия!", ми викаха. А моята реплика обикновено беше: "Какво да правя във Финландия?! - Аз там вече съм постигнал онова, което съм искал". - Дали ще тръгна от Финландия за някъде по света на работа, или ще тръгна оттук, за да се срещна с някого, да речем - в Хамбург, няма никакво значение. Според мен за един можещ българин да живее в чужбина е поражение, а не успех. Хората които могат и искат, никой не може да ги спре. Но се иска и акъл. Не може от сутринта да почваш да пиеш водка, и да чакаш нещо да се случи. Аз нито пия, нито пуша, дрога не съм помирисвал. Знам как мирише марихуаната, защото е имало хора около мен, които са пушили, но дотам.
- Кой беше първият ви успех?
- Нещата се развиха по следния начин: поканиха ме като китарист в пътуваща група. Аз бях втори курс в академията, но свирех по заведенията. Първия път отказах, втория път приех. Прекъснах си следването и работата тук, и започнах да работя в чужбина. Докато бях там, срещнах бъдещата си бивша жена - финландка. Това предопредели решението ми да остана във Финландия през 89-а. Исках да се върнем тук, дори и бившата ми жена жена се беше навила, но дойдохме до България точно в най-бедните години след 89-та. И като видях на рафта в един зеленчуков магазин в София само няколко самотни буркана с кисели краставички, си казах: "Това няма да стане! Да я оставя да живее тук, ще бъде като наказание за нея!" - И се върнахме във Финландия. Но никога не съм парадирал с това, напротив - винаги съм чувствал, че дължа много на България - тази държава ме е образовала, тук съм научил всичко, което знам в областта на музиката, тук имам приятели, роднини. Във Финландия пък, малко или много отшелничеството ми даде възможност да работя. Там не правех нищо друго, освен да работя. В България много по-трудно творя, заради многото телефонни разговори, влагането на време в различен вид контакти и пр. Но, пак казвам - излизането ми в чужбина не беше самоцел - просто, така се случи. Там работих много. От създаденото там, се гордея с моята "класическа" опера "Джоел" - по живота на един изключителен финландски артист, който е живял на островите. Операта беше играна на откриването на новопостроен оперен театър на острова през 2011 г.
С шведския вокалист Бьорн Лодин, с когото създават Baltimoore
Във Финландия имах спокойствието да работя, и го правех. За момента това беше решението. Започнах да пиша музика, направих си собствено звукозаписно студио. Чуха ме хора, които се занимават с рок, научиха че освен че свиря, пиша и музика. Певецът на "Балтимор", който беше дошъл на нашия остров ме чу и в един момент аз станах част от "Балтимор", а той се премести да живее на острова. Издадохме два албума, които бяха успешно продадени в Азия - предимно в Япония. Придобих самочувствие и средства, отделих се от "Балтимор" и пратих мои материали на Глен Хюз /"Дийп Пърпъл"/ . Мениджърът му ми се обади след седмица-две и ми каза, че ги е харесал. По стечение на обстоятелствата Глен изпя три песни, Йоран Едман - три песни и Томас Викстрьом - пет песни. В един момент това стана традиция на групата - да работи с трима певци.
Живеех на остров, на който нямаше хора на нивото, на което исках да работя. Единственият възможен начин беше да каня хора от чужбина. Глен изпя и една от ролите в "Нострадамус". Джо Лин Търнър изпя главната роля. Имаше една партия, за която ми трябваше специален глас - за ролята на инквизитора. Предложих тази партия на Брус Дикинсън и той се съгласи. Много интересен беше телефонният ни разговор. Той ме попита има ли летище на острова "да си вземе самолета" и аз веднага реагирах, че естествено аз ще се погрижа за закупуването на неговия билет. Въобще не се усетих, че Брус имаше предвид да пилотира... личния си самолет! Смешна ситуация!.. Но после нещо стана там - мениджърът му ми се обади и ми каза, че Дикинсън няма да може да участва. Обадих се на Тони Мартин от "Блек Сабат" - той също се нави, но там стана една неприятна история: някакъв негов фен, с когото Тони си общувал лично, го попитал какво прави в момента, и Тони му казал нещо от рода: "Канят ме за някаква рок опера, ама ако бяха ме оставили аз да я напиша, щях да я направя по-добре!.." - И онзи фен да вземе да го публикува този разговор на официалния сайт на "Блек Сабат"! Обади ми се колега да погледна. Като го видях, се обадих на Тони и му казах: "Съжалявам Тони, но можеше да ми кажеш какво мислиш за моята музика, и тия неща да останат между нас!.." Оттогава не сме се чували.
С Глен Хюз по време на записите на "Nostradamus"
По-късно се запознах с Рони Дио на един ферибот. Моят мениджър ми каза, че Рони ще пътува на него с групата си. Помолих за среща, Рони прие и аз се качих на кораба. Прекарахме 4-5 часа в разговор за "Нострадамус". Чувствах се привилегирован, че ми отдели толкова време и внимание. Той, обаче, беше започнал някакъв негов концептуален проект, който се наричаше " Magica". И съвсем коректно ми каза: "Съжалявам, но трябва да се съсредоточа върху собствения си проект!" -мило ми отказа. И тогава поканих Йорн Ланде, който направи ролята на инквизитора. След като издадох "Нострадамус", хората вече знаеха, че съм добър тонрежисьор. Взеха да ме канят групи като "Saxon", "Molly Hatchet", "Rose Tattoo", "Company Of Snakes" - все големи банди. Направих доста албуми с тях, докато работех в Германия. След това ми предложиха да поема концертната дейност на Робин Гиб, като музикален директор/китарист/аранжор. Правих това в продължение на 8-9 години. След смъртта на Робин нещата станаха съвсем различни - спрях да пътувам толкова много, Дона вече имаше предаване в БНТ, и просто решихме да се приберем в България.
- Какъв човек беше Робин Гиб?
- Робин не беше близък почти с никого. Беше особен по характер - като човек от друга планета. Почти никога не репетираше и да се работи така беше ужасно трудно. Но това си беше негова група, той беше работодателят. Имах много идеи за репертоара, но Робин си имаше собствени виждания и ги отстояваше.
С Алана Майлс по време на записите на "Nostradamus"
- Впечатляват ли ви рок групи и отделни изпълнители в България?
- Има много неща и хора, които ме впечатляват. Първо, според мен, българската музикална индустрия вече започва да работи професионално - и като виждане за бранша, и като пиарска дейност. Онези, които казват, че няма такава индустрия, просто говорят така, защото нямат ангажименти. Човек, който има работа и работи, вижда нещата под друг ракурс.
- У нас индустрия е и чалгата...
- Аз не роптая против бизнеса с чалгата, макар че тази музика ми е отвратителна и не я слушам. Но, нека видим фактите - чалгата прави милиони! И шапка свалям на тоя, който може да прави такива пари от това нещо. Митко Пайнера го познавам, и шапка му свалям, че е успял да изгради една империя от човешката глупост.
- А какво мислите за нови силно популярни имена като това на Криско?
- Аз не харесвам този стил музика - споделям вижданията на хората, които уважават музикалното образование. Аз неслучайно, понеже прекъснах следването си тук за да замина, после - когато намерих време и възможност да си продължа образованието, моментално го направих. Тук ми признаха двете и половина завършени години и продължих да следвам като чуждестранен студент. Завърших първо бакалавърска, после магистърска степен, сега съм доктор по музика. Самата диплома не ми върши никаква работа, но държах да имам тази достойна научна степен. Гордея се, че образованието, което ми е дала България е на много високо ниво. Не мога да кажа същото за местата, по които живях. Там много от музикантите висшисти са на нивото на учениците от наша музикална гимназия. Скоро в България ме каниха в едно телевизионно предаване и взеха да говорят колко било хубаво финландското ообразование. Да, обаче не е. Аз съм бил учител по музика там и мога да ви кажа, че 40 процента от децата им не могат да пишат правилно до 7-и клас! Преподавах за Хайдн, Моцарт и Бетовен, като се опитвах да привлека вниманието на учениците с интересни случки от живота на тези композитори. И накрая на срока на контролния тест, като попитах могат ли да назоват имената на трима световни композитори, взех да получавам отговори, сред които беше и името на... Елвис Пресли!.. Затова винаги казвам: Я стига българите сме се подценявали! Нали виждате какво правят на Слънчев бряг англичаните?! - Те са като някаква дива орда. Надявам се, че нашите деца ще започнат да се връщат тук, защото ще почнат да правят разликата.
У нас вече започват да се учат на вкус в музикалната индустрия. Има млади рок групи на много високо ниво. За съжаление, все още не съзнават, че за да реализират творчеството си в дадена държава, не тя, а те трябва да се нагодят към нея. А ние сме си чуждопоклонници още от соц време. Тогава беше някак оправдано - идолите ни бяха от Англия, от Щатите, от други държави - оттам идваше музиката, в чиято основа бяха блусът, спиричуълът и пр. В момента светът е отворен. В България има в момента 5-6 китариста на световно ниво. И барабанисти вече почват да се появяват - 3-4 момчета. Но нямаме много мъже певци в рока - в това отношение сме зле. Но, като отидеш в чужбина, в Швеция например има 200 яки китариста, 100 яки певци. Необяснимо е...
- Но как се случва това и защо има толкова много и добри рокаджии навън?
- Не знам, но аз винаги съм си го обяснявал като нещо генетично. Докато бях на острова, например, имах трима ученици, които всичките бяха по-добри от повечето китаристи в България. А остров Оланд има население 10 000 души. Но пък можете ли да ми назовете финландец, или швед - оперен певец със световна слава? - Не. А българи можете да изброите поне 20. Явно това е някаква генетика, която играе роля за едното, или другото. Ние имаме много добри оперни певци, те пък са добри в рока.
- А вие как открихте Сашо за "Кикимора"?
- Като почнах да търся хора за групата, един ден Буги Барабата ми праща клип на някаква група и ми хвали певеца. Гледам аз един юнак, късо подстриган - гъгне нещо в ниския регистър и категорично си казах: "Това не е моят певец!" Направих бандата и един ден отиваме при Буги Барабата, и се оказва, че аз съм избрал същото онова момче, което той ми предлагаше - Александър Атанасов - Сашо!.. Той влезе в бандата след прослушване, а аз въобще не бях усетил, че става въпрос за същия човек! И сега всички ме питат: "Къде го намери тоя певец, бе?!" Вижте колко интересно: когато влезе в "Кикимора", Сашо беше на 32-33 години. Пял беше почти 15 години в България и никой не го бе забелязал в сегашната му светлина. Едва сега - в "Кикимора" като че ли го виждат за първи път! Той категорично е между най-добрите рок гласове на България. Как да си обясним всичко това?! - Трябва освен да можеш, и да знаеш как да го постигнеш и да направиш впечатление. Като няма кой да те види, не съществуваш!. Трябва да имаш акъл да кажеш: "Вижте ме какво мога!" Винаги, като се съберем с моите хора, им казвам: "Не искам в моята група да се говори за други музиканти. Правете нещата така, че хората да говорят за вас. Дръжте се като хора, на които другите се възхищават!"
Александър Атанасов (Снимка: BulFoto)
Още навремето помня как казваха тук за чужд музикант: "Тоя е бог!" - Абе, как ще е бог?! - Всичките са хора, обикновени хора. Ядем и пием заедно, свирим на една и съща сцена. Това са хора с талант, работят, скромни са и знаят как да се държат. Няма нищо "божествено" и нищо невъзможно. Има талант и работа. Често ми хрумва едно такова сравнение: ако ви дам една бърза кола, дали ще спечелите на пистата, ако не сте добър зад волана?! - Не. Имам едни евтини китари, но ако си добър ще свириш добре и на тях. Не цената на инструмента прави това, което можеш.
- Имате ли чувството, че се усеща някаква носталгия по старите групи в България?
- Е, ако говорим за носталгията, провокирана от спомени като "На това парче за пръв път целунах жена си", то ще трябва да приемем и чалгата като част от закодираното ни ДНК. Аз съм бил на 9-10 години, когато слушах едновременно "Рамо, Рамо - друже мой" и "Дийп Пърпъл". Свирех с баща си по сватби до 18-ата си година. Татко беше музикант в духов оркестър, но основно прехраната си изкарваше от сватбите. Та и аз свирех с него. Помня първия си професионален ангажимент - 14-годишен свирех няколко парчета в едно ресторантче в Стара Загора и на края на месеца първата ми заплата се оказа по-висока от тая на баща ми. Но дали ще тръгнеш към чалгата, или към рока, е въпрос на личен избор. Рок музиката я имаше много преди чалгата - слушахме радиостанции, които уж ги заглушаваха, но ние си ги слушахме. Първата ми китара баща ми ми я подари когато бях на 12 - беше я купил отнякъде на старо. Тогавашните радиоапарати имаха един вход за китара отзад, а като усилиш радиото докрай, звукът на китарата наподобяваше този на китарите по записите на големите банди. После пристигнаха албумите на "Блек Сабат" и "Лед Цепелин". След много години, когато видях света отвън, разбрах че много групи, които в България се издигат в култ, не означават нищо никъде по света. Няма да цитирам имена, но ви казвам самата истина. Има артисти, които само в България могат да поискат за концерти такива пари - в чужбина не могат да съберат публика над 300 души. А в България има публика, има търсене и любов към рок музиката.
- Николо, защо не напишете автобиографична книга?
- Бих написал роман. Имам и един-два сценария, които биха станали страхотни филми. Аз съм от хората, които не изпускат възможност да добавят нови умения към възможностите си. Миналата година чух, че в България пристига един американски продуцент - професор във филмовата академия в Ню Йорк, който ще прави курс за филмови сценаристи в "Ню Бояна". Записах се. Бяхме 28 души. Казаха ни, че след курса всички студентски сценарии ще бъдат пратени за професионална оценка на независими филмови дейци. Моят сценарий получи най-много точки и вече около 80 процента от филма е заснет. Става въпрос за игрален филм, направен почти изцяло от студенти. Жанрът е драма, трилър.
- Завършвате ли вече втората си рок опера - "Дракония"?
- В момента работата над нея е в застой. Сюжетът е в една паралелна реалност - борбата между Доброто и Злото. Ползвал съм една идея от българска приказка, по която съм написал оригинален сюжет. От фондация "Пчелен кошер" са готови да реализират "Дракония", за което им благодаря. Няма да е лесно, защото операта ще бъде с много сложно действие - почти като филм. Ще са нужни богат декор, много костюми. Има осем певчески роли, ще е необходима и голяма масовка.
- А кога пак ще гледаме "Нострадамус" на родна сцена?
- Надявам се, догодина. Когато я поставих в Пловдив, беше планирано да стане в Античния театър, но дните бяха дъждовни и трябваше да се преместим в една от панаирните палати. Ще видим какво ще правим догодина. Постановката би изглеждала добре и в екстериора на Царевец!..
Интервю на Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}