През 1987 година едно момче едва на 6 отива на кино в Читалището в софийския "Младост"I с брат си, 7 години по-голям от него. Гледат "Междузвезвездни войни" - "Империята отвръща на удара."

"Като го видях цялото това нещо на екрана, попитах потресен брат ми:"Къде съществуват тия работи, къде ги има?!" Брат ми ми отговори: "Това е филм, не съществува наистина, направили са го хора, и аз не знам как..." Тогава ме връхлетя мисълта, че щом това магично нещо е направено от хора, и аз искам да го правя. Оттогава винаги съм искал да правя кино, абсолютно винаги!", изповяда Мартин Макариев, режисьор на 9 епизода от последните два сезона на култовия сериал "Под прикритие", на епизоди от сериала "Дървото на живота", на първия български трилър "Вила Роза", на филма "Привличане", който събра невиждан зрителски интерес.

На 29 ноември предстои премиерата на последния му филм "Диви и щастливи", който се очаква да се превърне в кино събитие.

Режисьорът Мартин Макариев ексклузивно пред Dir.bg за детството на границата на Германия и Швейцария, за щурата идея да се обадиш от чужбина във военното поделение и да поискаш веднага да те вземат в казармата, за това какво е Рембранд да ти е учител по композиция, за йерархията на терена, която трябва да се определя от уважението към теб, а не от това, че ти си режисьорът, за любимата Луиза, която може да подкрепи всяка негова лудост...

От емигрантския лагер до двуетажната къща на брега на езерото Бодензе

Баща ми е завършил философия, а майка ми Художествената академия. Татко се занимаваше дълго време с писане на поезия и на проза, но няма нищо издадено. Казваше се Борис Радулов, но аз съм Макариев на името на дядо ми.

Още преди да падне Берлинската стена, със семейството ми заминахме за Германия. Бил съм на 8 години и по разкази на нашите, и двамата вече са починали, за съжаление, успяват да излезем зад граница с помощта на приятели и какво ли не, без да знаят, че по-лесно ще е да изчакат 1-2 години.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Заминахме с влак. Спомням си като слязохме в Дрезден през 1989 година. Споделих с майка ми: "А пък тук магазините са "Кореком" до "Кореком"!" Това ми се е запечатало изключително силно в главата.

Няколко месеца бяхме в лагер, който дори не си спомням в кой град беше. След това се преместихме и всичко тръгна общо взето по план.

Не знам да сме имали впоследствие някакви тежки моменти. Ако е имало, аз не съм ги усетил. Живеехме в град Линдау на езерото Бодензе в най-южната част на Германия, на границата с Швейцария. Баща ми, майка ми и брат ми рисуваха фонове за фотографии в студиата, тези, големите пана. Дълго време продължиха с това занимание. Стана нещо като малко частно предприятие. Брат ми след това се прехвърли и започна да боядисва малки яхти.

Живеехме в много приятна двуетажна къща в Линдау. На втория етаж бяхме с брат ми, на първия - майка ми и баща ми. Имахме много голяма тераса, която обикаляше цялата къща, имахме си и баскетболен кош.

Основното си образование завърших в Линдау. Исках да уча някакво изкуство, музика и пеене. Успях да замина за Швейцария, там бях от 10 до 12 клас и се върнах обратно. Там пеех в хора, след това се занимавах с театър и актьорско майсторство.

- Чувстваше ли се уютно в чужбина като дете, нещо притесняваше ли те?
- Бях някъде в 4-5 клас. Имах един учител в Германия, забравих му името, който си беше откровен националист. Баща му бил военнослужещ в германската армия през Втората световна война. Винаги ме питаше: "В Румъния как е?" Аз винаги му напомнях: "Аз съм от България..." А той казваше с безразличие: "Все тая, все тая..." Никога не си е позволявал нещо по-обиждащо от това, но си личеше. Не ме е наранил особено, след като съм му забравил и името... Впоследствие никога не е имало подобни неща.

Гвардеец от набора, който посреща Бил Клинтън в София

През 1999 година тъкмо щях да влизам в Университета и трябваше да си подновявам паспорта както правех на всеки 5 години, но ми казаха, че това не може да стане, защото имам повиквателна за армията. Трябваше да занеса документ, че записвам университет. Но след като завърша, така или иначе пак трябваше да изкарам казармата.

Баща ми ме посъветва: "После ще те влачат твърде дълго време, ще тръгнеш да правиш нещо и ще трябва да прекъснеш. По-добре скочи и го направи сега." Отидох в българското посолство да видя къде-какво.

Обадих се в поделението, което ми казаха. Вдигна ми някакъв полковник. Казвам му: "Така и така, така и така, искам да вляза сега в казармата!" А той: "Мойто момче, к`ъв си ти, к`во ти става на тебе?!" (смее се) Обяснявам му, че наистина сега трябва да вляза, не искам да се бавя. Полковникът отсече: "Виж какво, след 2 седмици ще те приема, обаче, трябва да си тука, ако не си тука, ще те пусна за издирване!" Отговорих: "Да, ще бъда." Така и стана. Отидох и влязох.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Първо ме пратиха във Враца в новобранския център. След това станах гвардеец. Бяхме наборът, който посрещна Бил Клинтън. Имам само хубави спомени, колкото и глупости да са се случвали в казармата - вече ги гледам със смях. Обичайните военни истории, които вече ми изглеждат забавни. Точно 12 месеца. За мен казармата си беше о`кей.

Носач на кабели и мияч на чинии в студиата в Германия

След казармата се върнах в Германия, започнах да уча в Университета HFF в Мюнхен - Hochschule fьr Film und Fernsehen и да работя във филмовите студиа в Мюнхен. Всякакъв съм бил. Работил съм кетъринг, носил съм кабели, продавах сладолед вътре, мил съм и чинии.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

По едно време реших, че трябва да ходя до Америка, това не стана, прекъснах за малко, защото исках да се развивам повече, отколкото ми даваха. Започнах да обикалям нагоре-надолу. Отидох до Англия, исках да се видя с някои по-сериозни режисьори и да науча някои неща. Научих за няколко седмици философията и идеята на това, какво е да правиш кино, което ми беше предостатъчно. Защото някак си ти се избистря картината, когато ти го каже някой, който го е правил 20-30 години и то успешно. Не толкова да те учи как да заснемеш нещо, а каква идея стои зад това да правиш кино. И изведнъж те удря в тиквата - "бам" - и започваш да ги виждаш нещата кристално.

По това време реших да си направя фирма. Мислех, че вече съм готов да правя това, което смятам, че мога. Естествено, като всеки един млад човек, съм грешал. (смее се) Направих много грешки, но не съжалявам за нито една. Научих изключително много неща, мирогледът ми се смени, и вече от последните 2-3 години насам за пръв път се чувствам в правилния улей.

През 2008 година се върнах в България. Направих компанията "Форуърд Пикчърс". През ноември заснехме клипа на Миро за песента му "Август е септември". Слави веднага ми се обади след като излезе клипът и стартирахме с рекламите и различни видеа, които продължават и до ден днешен.

Първата среща с 18-годишната Луиза

Още

Луиза Григорова-Макариев: Да си свободен означава да дадеш сърцето си завинаги

Луиза участва в клипа на " Август е септември". Тя тогава е била на 18 години. Това си говорихме скоро с нея. Направила ли ми е впечатление... Бях толкова зает с работата, отне ни около 20 часа да го заснемем. Беше изключително студено вътре, около 10-12 градуса, това си го спомням много добре, студът беше огромен. Снимките бяха много тежки, защото имаше много 3D вътре - CGI, всичко е снимано на зелени екрани.

Луиза освен, че ми направи впечатление, че е много точна, е много фотогенична - просто слагах камерата и всичко заспиваше. Това е много важно. Има актьори като Том Круз, които няма нужда да правят каквото и да било. Просто ги гледаш отблизо на екрана и те пленяват. Луиза тогава имаше същото излъчване, и до ден днешен го има, даже се е развило много.

- С Луиза вече сте семейство. На една вълна сте, това е голям късмет при това адско себеотдаване, което изискват професиите ви...
- За мен това е абсолютно щастие. Разбирам сега много голяма част от холивудските двойки, които живеят заедно и практикуват, защото човек много трудно може да живее с някой друг, извън тази професия. На твърде различни планети сте. Времето, което се изисква, пътуванията, емоционалните състояния, които имаш, са трудно разбираеми за всеки един друг човек отвън. Ако той не е вътре да те разбере, да те подкрепи във всякаква лудост, е почти невъзможно да съществувате заедно.

Снимки: Официален профил в Instagram/ Колаж: Павлин Даскалов

- Разговорите за кино ли преобладават у вас вкъщи?
- 80 процента. За кино, история, книги, за музика изключително много... Четем вечерно време пасажи от книги един на друг, всеки ден гледаме задължително по един филм, може да сме на снимки по 14 часа, пускаме си филма дори да заспим на него... Гледаме филми от различни периоди, избираме кой, анализираме го, гледаме го пак, гледаме го пак и и след това пак го гледаме...(смее се)

Има филми, които сме ги гледали дори по няколко пъти на ден. Примерно, "Портокал с часовников механизъм", "Казабланка"... И не само. И ти влизаш в ниво, в което това вече изцяло диктува живота ти. Няма как да не го диктува. И ако искаме да сме изключително добри в това нещо, то не може да бъде между другото.

Част от тв династията "Под прикритие"

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

В "Под прикритие" съм снимал 9 епизода от последните 2 сезона. Там участието ми е основно. Работил съм с Митовски, развивали сме заедно част от историята. Направихме някои неща, за които се радвам, че съм част от тях. С Митовски, с Виктор Божинов, разбира се, със Зоран Петровски, който е другият режисьор, с Димитър Гочев... Поставихме ново начало и отворихме път за България в света, защото сериалът се продаде в 100 държави. Още малко и ще влезе в рекордите на "Гинес" като най-продавания сериал на всички времена. Радвам се, че съм част от тази телевизионна династия, ако така можем да го наречем.

- Как се роди идеята за филма "Диви и щастливи", чиято премиера е на 29 ноември?
- След "Привличане" Яна (Маринова) ми каза, че иска да направим филм за две смели жени. Бяхме в нейната кола пред НДК и аз й споделих, че съм голям фен на "Телма и Луиз". Предложих й да направим филм за две жени като тях, да се вдъхновим от тази история. Тя се видя със сценариста Борислав Захариев и започнаха. Получи се нещо интересно. Написаха някакъв драфт, след това го преправяхме и се получи нещо, което мисля, че е на достатъчно добро ниво. Няма да разочароваме хората, които ще влязат в киносалона и ще дадат парите си. Моята кауза е българското кино да бъде на световно ниво.

Луиза Григорова - Макариев и Яна Маринова в екшън комедията "Диви и щастливи", реж. Мартин Макариев

- Трудно ли си "набавихте" звезда като Базел Айденбенц?
- Обадихме се на най-известната кастинг агентка в Англия - от 160 филма има 50 много известни. Свързахме се чрез мой приятел, с когото работим заедно по един проект. Това е Филип Рот, който притежава едно от двете студиа в България - "Буфо". Той се обади, за да гарантира. Казал им: "Вижте какво, ще ви се обади един много талантлив човек от България, обърнете му внимание." И оттам вече вратите се отварят за теб. Иначе дори да намериш телефона сам, никой няма да ти обърне внимание. Трябва да са те видели вече, да знаят кой си, някой да гарантира за теб, за да не им загубиш времето, парите...

С Базил Айденбенц по време на снимките на филма "Диви и щастливи", реж. Мартин Макариев

- Кой е режисьорът, от който си се учил и се учиш?
- Един от любимите ми режисьори е Стивън Спилбърг. Неговите филми ги гледаш с интерес и като 6-годишно дете, гледаш ги и като 90-годишен човек. Като си малък ти можеш да се забавляваш, само защото има 5 преобръщания с камиони и Индиана Джоунс удря с един камшик, без да разбираш нищо друго, ставаш на 20-30 и започваш да откриваш темите за любовта, достойнството, гордостта. Като влезеш в по-зряла възраст можеш да откриеш идеологиите в него.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Един такъв филм има много нива. Въпреки, че на пръв поглед той е един "поп корн" филм. По този повод мога да напиша 30 книги. За мен лично като човек, който се старае да прави кино, това е начинът да го правиш достъпно, но умно. И всеки според възрастта си да открива това, което има да открива. Това е изключителна кауза за мен. Да направим наши филми такива.

Стенли Кубрик ми е другото голямо вдъхновение. Фразата "да се потопиш във филма" е 100 процента валидна при него.

Интересен случай е как влязох на премиерата на "Матрицата" през 1999 година, която беше в 12 през нощта. Стоях с пуканките в ръце, нито една не хапнах. Така излязох със същите тези пуканки от филма. То просто се случва, пляска ти един ненормален шамар, отваря ти едни нови хоризонти, дали ще е от кинаджийска гледна точка, дали ще е от това къде се намираме, какъв е светът около нас, и ти спира дъха, в буквалния смисъл. Това за мен е най-чистата форма на правене на кино. Но за да го правиш по този начин, трябва да имаш перфектната идея, перфектния сценарий, от който тръгва всичко, да имаш сериозно количество талант, но всичко това трябва да е подкрепено със сериозни технически умения. Ако ти липсват технически умения, ти просто не можеш нищо да изразиш на екрана. Когато си режисьор, не можеш просто да си артистичен.

- Ошлайфа ли се технически, постигнал ли си го изцяло?
- Винаги съм се унасял по постпродукцията. Започнах да гледам какво и как го правят големите, особено в 3D-тата и в специалните ефекти. Преди повече от 15 години започнах сам да се занимавам с 3D. В гимназията много ми харесваше музиката като цяло, по едно време се чудех дали да не се занимавам с музика. Музиката във филмите е неизменна част от цялото. Започнах да се занимавам изключително много с идеята за саунд дизайна, какво се случва на терен, какво се случва след това. Лека полека още от младеж започнах да се интересувам как функционират всички звена. Съответно, за да мога да направя кадрите, които искам да направя, започнах да чета много книги за осветление, за движение на камерата, и т.н. И така, когато някой на снимачната площадка ми каже, че не може да направи нещо, аз вече знам дали е прав. Затова трябва достатъчно много да разбираш от всяко едно звено, не само от обща култура.

С оператора на филма "Диви и щастливи" Андрей Андреев

Рембранд - уроци по композиция

Рембранд ми даде изключително много и преди всеки филм моите композиции, идеите ми за движение на камерата, за осветление, всичко е от там. Накрая на "Привличане", когато Яна говори, всичките стени в залата са в картини на Рембранд. Някои от кадрите в класната стая са конкретно композирани по картини на Рембранд. Той много ми повлия в кадрирането.

Имал съм щастието и късмета като ученик да обиколя някои музеи в чужбина, което за мен тогава ми беше вкъщи, да видя тези картини и да стоя с часове наред всеки ден, и да гледам, да гледам разпределението, да гледам разстоянието, да гледам... Просто седя по 5 часа и гледам картината. След това като излезе Интернет си ги разпечатвах, слагах си ги на стената. Повлия ми изключително много.

Чрез Джон Уйлямс, композиторът на "Междузвездни войни", открих повечето автори на музика за кино, изслушах голяма част от творбите им. Преоткрих класическата музика, запалих се много по Моцарт, по Бетовен. Това е музика, която ми дава темпо, разказ и емоция.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

След това открих Херман Хесе, Ерих Мария Ремарк и един от любимите ми автори, който е булеварден според някои - Реймънд Чандлър, при когото начинът на изразяване, диалогът, е магия, красота... От време на време отварям която и да е страница, чета на глас и чувам тази музика на диалога дори в българския превод, въпреки, че вече повече се старая да го чета на английски.

Реймънд Чандлър ми повлия много дори за изграждането на някои герои в "Привличане" и сега в "Диви и щастливи".

След "Привличане" стотици ученици ми писаха за музиката. Искаха да пуснем саундтрака отделно. Бях щастлив, че рок музиката във филма е грабнала младите, успяхме да им повлияем чрез кино.

В този филм вложих и една наша кауза - да не се харчат безсмислени пари за дрехи за бала, когато с тези пари може да се отиде на някой концерт на "Роулинг Стоунс" например и изживяването да е несравнимо. Когато аз бях на бала си, нямахме костюми, нямахме нищо, беше в Спортната зала, всички бяхме по дънки. Местната училищна група ни свиреше всякакви кавър парчета, които се сетиш, и това ни беше балът. Забавлявахме се, скачахме - и толкова, през останалото време ходехме с униформи и нямаше никакво разделение.

- Деспотичен ли си на терена, ревнив ли си към идеите си?
- Прав е Спилбърг, който казва, че когато излезе от къщи и отиде на снимачната площадка, той пак е при семейството си. И това го разбрах с времето. За мен не е редно на терен да има йерархия: "Аз съм режисьорът, ще правиш, каквото ти казвам..." Това е грешка. Авторитетът се печели с уважение, не чрез титли. Старая се да се обадя на целия екип, с който искам да работя и им казвам: "Виж какво, много държа ти да си в моя филм. Имам идеята да направя нещо голямо, ако и ти вложиш сърцето си вътре, ще се получи."

Защото един режисьор е толкова силен, колкото силен е неговият екип. Няма как ти да надхвърлиш качествата на екипа. Ако например взема лош оператор, няма как да го накарам да снима феноменално. Режисьорът го виждам по-скоро като пълководец.

С част от екипа на филма "Диви и щастливи", реж. Мартин Макариев

Затова за мен е важно да работя с почти едни и същи хора. Държа всеки път да им кажа, че ги каня, а не че ги викам на работа. Да застанем рамо до рамо. Когато обсъждаме общата концепция и влезем в детайлите, оставям всеки шеф на департамент, дали ще е арт директор, художник по костюми или оператор, да допринесат от себе си, да надградят и да представим това, което заедно сме направили. Искам да се обграждам с по-талантливи от мен хора, които знаят и могат повече от мен.

- Гледаш ли готовите си филми?
- Почти никога. "Привличане" съм го гледал един-единствен път на кино. Нито един епизод не съм изгледал на "Под прикритие", нито на "Дървото на живота". На премиерите на "Привличане" и на "Вила роза" посрещах хората на червения килим, но не влизах на прожекциите. Последният път отидох просто да играя билярд, докато тече филмът.

- Защото ще започнеш да си търсиш грешки ли?
- Не искам да ги гледам, защото знам всички грешки вътре. Защото знам всичко, което е трябвало да е по-добре и е можело да е по-добре и това ме натоварва. Всеки път. Никога не можеш да направиш на 100 процента всичко, което искаш, никога.

Бъдещият филм, или способни ли сме да плачем за убийци

"В сърцето на машината" е филмът, който трябваше да започнем тази година, но го отложих за догодина, защото нямах физически времето да го стартирам. "В сърцето на машината" е мой много стар проект и е голяма надежда да постигнем нещо по-сериозно. Искам светът да забележи, че можем да правим кино на много сериозно ниво.

Първото изречение на сценария написах през 2006 година, още като студент. Това е моята версия на един цитат от Шекспир, "Ричард III":"И всеки звяр милост проявява, а аз такава нямам, звяр ли съм тогава."

Изпратих го на братовчед ми, много добър приятел и сценарист Борислав Захариев, с когото работим и пишем от деца, от 1997-1998-ма някъде. Двамата сме 1981-а година, набори сме. Вече сме заедно от почти 40 години, времето лети. Той ходи да учи в Австралия, в Мелбърн. През годините сме правили много различни неща, но винаги сме си мечтали за този филм.

Идеята е на баща ми. Той ми я беше споделил отдавна. Каза ми: "Виж, това ще е супер готин къс разказ." Така че, идеята е на почти 20 години, а от 13 сме я сложили и на хартия.

Това е затворническа драма. Става въпрос за 5 тежки престъпници, двама от които са убийци. Единият е осъден на смърт, другият на "до живот". Те попадат в строго-охраняемия цех на "Кремиковци" през 1975 година. Историята е вдъхновена от истински случай. Действието се развива в рамките на един работен кремиковски ден, който е 10-12 часа. Там произвеждат секретни неща за армията и по-конкретно затворни рами за оръжия.

Убиецът, осъден на смърт, разцепва главата на брат си със сатър на собствената му сватба през 60-те в Кюстендил, по погрешка убива и баща си, който го дърпа отзад, а майка му получава инфаркт при гледката. Неговият прякор е Сатъра.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Та в неговия струг попада една птица, която влиза през решетките. Той спира струга. Успяват да хванат част от надзирателите за заложници, барикадират се вътре и казват, че докато не извадят птицата от струга, никой няма да излезе жив от този цех.

Моята цел е да покажа дали може да стане така, че за изнасилвачи и убийци, които третираме като изроди, можем да плачем накрая. Това е много интересно...

Надявам се да започнем "В сърцето на машината" през август 2020 година. Вярвам, че това може да бъде много достоен филм дори и за "Оскар". Търсим още копродуценти, имаме желанието да го снимаме на лента. Дори се обадихме на Лиза Джерард да ни направи музиката. Стараем се всичко да е на абсолютния максимум.

- Кои актьори ще вземеш за ролите?
- За сега обсъждаме имена като Александър Сано, Захари Бахаров, Владимир Зомбори, но до снимките има време...

За "В сърцето на машината" ми се иска да отделя актьорите заедно за 1 месец и да се опитаме да направим процеса по правилния начин. Затова чакам да е извън театралния им сезон, за да нямат никакви ангажименти и да го направим както трябва.

- Говориш с разбиране към актьорите. Харесваш ли българските актьори?
- В България има свръх талантливи хора и ми е жал, наистина ми е жал, казвам ти го най-откровено, че не могат да покажат техния талант във всяка една посока.

Това важи за голяма част от актьорите, познавам всички актьори с малки изключения. Това са хора, които правят по 20 неща едновременно. Един актьор има средно 10-12 различни пиеси, играе по 15-20 пъти на месец, трябва да се превъплъщава нон стоп. Едновременно с това се снима в сериал, в някакъв филм, води предаване по телевизията и какво ли още не. Влиза непрекъснато от едно в друго, учи хиляди текстове...Това е уникално!

Снимки: Официален профил в Instagram/ Колаж: Павлин Даскалов

Българите са на свръх ниво! Аз съм бил в чужбина, познавам много хора и не смятам, че това там може да го направи който и да е актьор. С ръка на сърцето го казвам! Възхищавам им се на повечето, наистина са изключителни машини. България трябва да го знае това, трябва да ги подкрепяме тези хора, защото те са национално богатство.

Ако нашите актьори имаха възможността, като колегите си в чужбина, по 2-3 месеца да не правят нищо друго, освен да мислят за филма, който ще снимат, щеше да бъде коренно различно.

- А ти какво си готов всъщност да пожертваш заради изкуството?
- Буковски има една много интересна мисъл - каквото и да правиш, трябва да го правиш докрай, дори да означава, че ще се наложи да спиш на пейката или да се разведеш с жена си... Ако искаш да си наистина добър в нещо, трябва да го правиш докрай. А правиш ли нещо докрай, неминуемо ще правиш жертви. Дали ще харчиш пари, дали няма да си виждаш семейството месеци наред, защото трябва да седиш по 30 часа в един офис и ще спиш в спален чувал, което сме го правили, дали ще ограничиш вижданията си с хората отвън, които най-вероятно си мислят, че се променяш в лоша посока, а ти просто нямаш време да им обясниш... Жертви ще трябва да се правят, трябва да си готов да приемеш тези неща.

Няма успешен човек, който познавам, който дълбоко в себе си някъде и по някое време от живота си да не е бил смачкан, не е бил в тежка депресия. И в крайна сметка, както казва Аристотел, животът не ни е даден за да притежаваме, а за да създаваме.

- Имаш ли мечти?
- Разбира се! Всичко, което искам да постигна е една мечта!

- Желая ти успех!

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА

Още

Вижте официалния трейлър на екшън-комедията "Диви и щастливи"

Още

D2 и 100 Кила пуснаха официалното видео на парчето си "Диви и щастливи"