ЛИЧНОСТИТЕ НА МУЗИКАЛНАТА СЦЕНА
Тя вдъхнови Адел и Елтън Джон и бе идол на борците срещу расизма
90 години от рождението на Нина Симон
Автор : / 4737 Прочита 11 Коментара
18 октомври 1964 г., Нина Симон по време на концертно изпълнение / Снимка: Getty Images
И до днес нейните фенове като изпълнител и борците за граждански права я наричат "Върховната жрица на душата". Тя бе и си остана техен идол. Тази година на 21-ви февруари се навършиха 90 години от рождението на чернокожата легенда на музиката Нина Симон.
Родена е на 21-ви февруари 1933-та година в Трайън, САЩ, а почина през април 2003-та година във Франция на 70-годишна звъзраст.
Нина Симон достигна върховете на сцената и като певица, и като теоретик на музикалното изкуство с титлата доктор хонорис кауза, и като народен трибун. През 2018-а година посмъртно бе удостоена с честта името й да бъде записано в Залата на славата на рокендрола.
От съвсем малка пише текстове на песни, които изпълнява със собствен съпровод на пиано.
Първоначално определят стила й като джаз, но както казва един музиколог, Нина Симон е "малко блус, малко ритъм енд блус, малко соул и една голяма душа".
Истинското й име е Юнис Катлин Уеймън. Родена е в Трайън, щата Северна Каролина, в бедно афроамериканско семейство, като шестото дете сред осем деца. Баща ѝ Джон Диван Уеймън препитавал семейството с парите от ремонти на домашни уреди, известно време имал ателие за химическо чистене. Човекът често боледувал и това изправяло семейния бюджет пред пълен крах. Майката Мери била методистка свещеничка, която възпитавала децата във вяра, морал и духовна сила.
Малката Юнис (Нина Симон) започнала да свири на пиано едва 4-годишна. Първоначално майка й я водела в местната църква, където изнася и първия си концерт, когато е на 12. Местните хора обсъждали "странното момиченце", което разпознавало нотите почти от рождение, без никой да го е учил, и свири страстно Бах на такава млада възраст.
На тези свои първи изяви, малката изпълнителка за пръв път се среща както с бурните аплодисменти, така и с проявите на расова дискриминация. Сърцето й негодува, когато вижда с очите си, как преместват родителите й от първите редове на залата, само защото са чернокожи.
Тя отказва да свири, докато не ги върнат на местата им. Това е първият й протест. Учителят й по музика останал впечатлен от смелостта на малката Юнис и създава специален фонд за дарения за нейното обучение. Разбира се, Юнис завършва училище не за бели, а за афроамериканци в Ашвил.
Нина Симон, 1967 г. / Снимка: Getty Images
През 1950-та година е приета да учи в прочутото висше музикално училище "Джулиард" в Ню Йорк, а година по-късно се явява на прослушване, за да получи стипендия в престижния Музикален институт "Къртис" във Филаделфия, но е отхвърлена.
След години, на върха на кариерата си, в документалния филм "What Happened, Miss Simone?", тя за пръв път ще каже пред камерите нещо лично за болезненото чувство, което е изпитала тогава: "Знаех, че съм достатъчно добра и ми отне шест месеца, за да разбера, че не съм приета, защото съм чернокожа. Никога не успях да преодолея този явен сблъсък с расизма".
В онези шест месеца, за да плаща частни уроци по пеене, започва да преподава по пиано. Десет години по-късно Нина Симон става първата чернокожа пианистка, която "Къртис" дипломира. Забележителните й изпълнения на пианото, както и специфичното й пеене, съчетани с артистизма на пламенната й натура, правят публиката да я заобича и буквално да я боготвори. На върха на славата си, вместо да се отдаде на облагите от нея, Нина Симон се проявява като страстен борец срещу расизма в Америка.
През 1973-та година тя напуска Щатите и се заселва първоначално в Барбадос, а по-късно във Франция, където умира. Преди да напусне родината си, публично обявява пред пресата, че причината е расизмът в САЩ.
През целия си период извън родината, певицата се връща един-единствен път в Америка - за концертно турне през 1985-а година.
Нина Симон е една от най-значимите личности в световното музикално наследство, която чрез изкуството си успява открито да се възправи срещу расизма. Тя е истинска легенда за чернокожите в Америка.
Пътят й до голямата сцена не е лесен. Като малка мечтае да стане класически пианист, но освен музикант, тя става и певица, и аранжор, и автор на песни. Нейната кариера е наистина забележителна, тъй като творчеството й обхваща както различни музикални стилове, така и целия спектър на изява на сцената. Първоначално свири и пее в джаз клубове във Филаделфия, Атлантик Сити и Ню Йорк. Там преоткрива себе си и мисията си - да се посвети на каузата си - битката срещу расизма, като използва сцената.
Кариерата й продължава близо половин век, през който тя неотклонно следва своя път на перфекционист в изкуството и на борец за човешки права.
В биографичната си книга "I Put a Spell on You" Нина Симон разказва как успехите на един неин ученик й дали стимул да се пребори с комплексите си на чернокожа в един труден за ня момент. Казала си: "Щом един от моите ученици може да получи работа като пианист, значи и аз мога", си казала тя. И застава с гордо вдигната глава над обществените предразсъдъци, за да се бори за равни права на своята раса. Целият й живот е пример за самоусъвършенстване, личностно изграждане и духовна сила.
Затова се превръща в пример за много тъмнокожи жени.
Нина Симон прави рязък скок от класическата музика към джаза, когато започва да свири в "Midtown Bar and Grill" в Атлантик Сити. Майка й, която била силно религиозна жена, не искала дъщеря й да свири в "мръсен бар", но именно така започва всичко - оттам тръгва пътят на Нина Симон към голямата сцена.
Идва и часът на името, с което ще стане известна. Всъщност, артистичното й име - Нина Симон, е вдъхновено от френската актриса Симон Синьоре. Първоначално, както вече отбелязахме, Нина Симон предпочитала само да свири, не и да пее. Но точно собственикът на "мръсния бар" изиграва важна роля в живота й. Той имал усет за музика и когато чул специфичния й глас, буквално я заставил да запее, като я сплашил, че ако не го направи, "ще изгуби работата си на пианист".
Така, "по принуда" идва часът на певицата Нина Симон. Изпълнението й на "I Love You Porgy" на Джордж и Айра Гершуин, става известно в цяла Америка и попада в дебютния й албум "Little Girl Blue". След него пътят й вече е проправен. Получава множество покани за записи, концерти, фестивални и телевизионни изяви.
В началото на 60-те години на миналия век музиката й започва да придобива ясен политически "глас". А едно събитие го превръща в протестен. През 1963-та година била бомбардирана църква на чернокожи в Бирмингам, Алабама. Жертва стават четири афроамериканки.
Нина Симон написва песента "Mississippi Goddam".
Тази песен се ражда като израз на гнева й срещу случилото се, тя е нейният протест, роден от сърцето. Това е началото. Нина Симон продължава да пише песни с протестен дух. Включва елементи от стиловете джаз, блус, етно, соул, госпел и афробийт, и създава въздействаща музика, на която "белите бурно ръкопляскат", отбелязва един критик.
Студиен портрет на Нина Симон, ок. 1968 г. / Снимка: Getty Images
"Преминах от любовни песни към протестната музика, защото бяха необходими. Можеш да бъдеш истински политик чрез това изкуство. Станах по-войнствена, защото моментът бе подходящ", казва в едно интервю певицата, и допълва: "Всяка песен, която пея, е важна с това, че казва нещо на някого. Тя не е просто песен, а послание за конкретен човек. Това е като поезия или добра пиеса. Нещо, което общува и влиза в душите на хората".
Нина Симон използва таланта си, за да говори чрез музиката. Това е нейният начин да докосне душите на хората. Така се превръща в неформален лидер на движението за гражданските права. Посланията й от сцената, от трибуната и от всяко нейно интервю, достигат до хората искрено и неподправено.
17 септември 1979 г.: Американската джаз певица Нина Симон / Снимка: Getty Images
Нина Симон умира в съня си на 70-годишна възраст. Боледува от рак на гърдата и се предполага, че това е причината за смъртта й. Умира като един напълно реализиран човек - като легенда на музиката и символ на борбата срещу расизма. Горящото й честно сърце я записва в американската история, защото тя вече е докоснала емоционално сърцата на много човеци, без разлика на пол и раса. Тя е артист, който спечелва доверието и любовта на публиката.
Певицата се превръща в музикална икона, която критиката няма как да пренебрегне заради дейността й като активист за граждански права. Много бели критици я признават за "върховната жрица на соула на Америка".
По волята на певицата, прахът й е разпръснат в няколко африкански страни. Вероятно е искала там да покълне смелостта й за битка с расовата несправедливост, като е вярвала, че делото й ще бъде продължено.
Нина Симон има два брака и една дъщеря. През 70-те години певицата изпада в душевна криза и в пресата започват да пишат, че има психични проблеми. През 1978-а певицата опровергава слуховете, като се завръща на музикалния пазар с албума си "Балтимор", но през 1980-а година лекарите я диагностицират с биполярно разстройство. Бори се с това тежко заболяване до края си.
Нина Симон / Снимка: Getty Images
Борец до край - такава е житейската история на една от най-емблематичните американски музикални икони на 20-и век. Нина Симон бе певица, музикант, автор на песни, майка и боец. Истински пример за жените. Остави за почитателите си 40 албума. В тях са най-известните й хитове "Man Sinner" и "Feeling Good." И днес гласът й вълнува и ни кара да се замислим върху думите на песните й.
Нина Симон вдъхновява няколко поколения големи изпълнители като Елтън Джон, Адел и Тейлър Суифт. Много от нейните песни са били използвани в големи телевизионни предавания и филми, като "Изгубената магистрала" на Дейвид Линч.
Певицата е номинирана четири пъти за наградите "Грами".
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}