Почина поетесата Екатерина Йосифова, съобщи тъжната новина БНТ.

Екатерина Петрова Йосифова е родена на 4 юни 1941 година в град Кюстендил. Завършва Руска и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски".

Работи като учителка (Дупница и Кюстендил), журналист, редактор и главен редактор в литературен алманах (алманах "Струма"), драматург (Кюстендилски драматичен театър). Има дъщеря и син.

Автор е на стихосбирките "Късо пътуване" (1969), "Нощем иде вятър" (1972), "Къща в полето" (1983), "Имена" (1987), "Подозрения" (1993), "Ненужно поведение" (1993), "Малко стихотворения" (1998), "Легенда за магичния певец" (в съавторство, 1999), "Нищо ново" (2001), "Сиромашко лято" (2004), "Нагоре-надолу" (2004) и на книгите "Посвещение" (стихотворения и проза, 1979) и "Приказка за дракончето Поли" (проза за деца, 1994).

Първите публикации на нейни стихотворения са през 1957-1958 в сп. "Родна реч", по-късно - във в. "Пулс", а след това и във всички централни литературни издания.

Снимка: Личен архив

"Още първите ѝ стихосбирки - "Късо пътуване" и "Нощем иде вятър" привличат вниманието на литературната критика, която определя творческия образ на Екатерина Йосифова като стремеж към същностно опознаване и разбиране на себе си и на заобикалящия свят, уповавайки се на непоколебима добронамереност към човешкото и на ярка интуитивност.

Без да пренебрегва т.нар. "женски" теми, Йосифова с лекота отхвърля техните ограничения, извличайки от човешкото подсъзнание важни елементи на битието.

Нейна тема е всичко, което докосва човека и човешкото съзнание. Единствено условие по този път е пълната вътрешна свобода. Приемането - често пъти невероятно стоически - на обвързаности и отговорности не намалява, а подкрепя това първо и определящо усещане, към което се стреми поетесата - изначална свобода. Йосифова търси технологията на нови термини и константност в обобщенията.

По-скоро тематично, отколкото като специфики на стилистиката, тя се доближава до Елисавета Багряна, Константин Павлов, а от по-младите - до поезията на Георги Господинов.", пишат в речника на българската литература след Освобождението.

Нейни стихотворения са включвани в редица антологии и литературни издания в в Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Индия, Италия, Русия, САЩ, Унгария, Франция, Нидерландия, Хърватия, Турция и др., а в Северна Македония е издадена книгата ѝ "Ништо ново", 2003, изд. "Штрк", Скопие.

Снимка: БНТ

"Хората със сетива за поезията имат като че ли втори живот, имат оправдания за някои други провали в живота си, имат способността да покажат на другите, че съществуват много пътища към истината и смисъла на живота, един от тях е и поезията. Но как да го обясниш на хората, които не четат и мислят, че поезията е само едно стихотворение?

Умее човек да римува, написал е стихотворение, браво! Но това не е още поезия. Поезията е това, което продължава след стихотворението, остава след него, остава в читателя, в неговото усещане за света, в мисленете и усещането за себе си.", казва поетесата в интервю за chernomorie-bg.com.

Сред по-важните литературни награди, които е получавала, са:

- Три пъти е получавала Годишните награди за поезия на Съюза на българските писатели - за книгите "Къща в полето", "Подозрения" и "Ненужно поведение";
- Награда на Сдружението на българските писатели за най-добра книга на годината за "Малко стихотворения";
- Два пъти е удостоявана с наградата "Иван Николов" - за цялостно творчество и за стихосбирката "Тази змия";
- Награда "Хр.Г.Данов" на Министерството на културата за художествена литература за стихосбирката "Нагоре Надолу";
- Наградата за поезия "Николай Кънчев";
- Наградата "Орфеев венец" за съвременна поезия.
- Удостоена със званието Почетен гражданин на Кюстендил през 2001 г.

В края на януари 2010 г. департамент Нова българистика към Нов български университет организира Национална научна конференция "Екатерина Йосифова в българската литература и култура".

ЛЮБОВ, ЛИЦЕТО ТИ Е ДЕТСКО

Любов, лицето ти е детско и ръчицата ти
расте до моята ръка.

В картофената нива на живота пиреят на егоизма лази
и с думата любов несигурност покълва и омраза.

Вехтее думата любов, лицето й от болни пъпки е белязано.

А твоето лице е детско и ръчицата ти
докосва моята ръка.

В картофената нива на живота се извива яко
на двешната ни работа гръбнакът,
вечеря сладка и легло за галене открая чакат.

А твоето лице е детско и си свети
самичко в мрака.

ИМЕТО

И аз в навалицата, както всеки.

Случайна като името, което са ми дали
навярно с обич, но дори това не значи
нищо.

Къде е думата, която може да поискам да извикам
към вечно празното ухо?

Небрежен знак, изровен през дупчицата в джоба на
случайността.

Защо да не е по-добре така,
всякакви догадки са възможни.

Сега ми се е паднало да поживея
инкогнито.

Докосвам топлото животно на живота.

Милиардите му очи не се вглеждат в мене,
а аз си казвам, че не съм
едно от тях.

Поклон!