"Шест години, докато бях студент по медицина, за да трупам опит, а и за да мога да се изхранвам, работех като санитар. От самото начало на следването, ме интересуваше най вече психиатрията. Затова работех като санитар в Мъжко психиатрично отделение на Четвърти километър. Завърших и много допълнителни курсове. Аз съм дипломиран групов психотерапевт. Обучавал съм се по психоанализа, по системна психотерапия.

И вече с тази раница на гърба, като се дипломирах като лекар, започнах да работя в Детска психиатрия и да специализирам психиатрия.

В онези гладни времена, през 1994-1995 г., от Международната университетска програма ТЕМПУС получихме дарение - две дигитални камери S-VHS, което за времето си беше нещо стабилно, малък монтажен пулт и магнетофон. Идеята беше да се снимат психотерапевтични сесии с пациентите като им се крие идентичността и това да се използва за обучение на студентите.

Понеже бях "заек", най-младият доктор в болницата, ми казаха: "Стефане, ти ще се занимаваш с тази техника". Започнах да снимам някакви малки неща с приятели, стана ми интересно, седях по цели нощи и се учех да монтирам.

Снимка: Иван Григоров, Колаж: Юлиян Илиев /Dir.bg

Запалих се. Реших да се пробвам. Записах и завърших второ висше образование - кинорежисура в Нов български университет. Във втори курс заснех късометражен филм, който взе, че обра доста награди по света...", разкрива режисьорът Стефан Командарев за периода, в който вирусът на киното влиза в кръвта му.

На 8 ноември излезе по екраните неговият филм "В кръг". Той взе две от най-престижните награди на кинофестивала в Сараево - "Сърцето на Сараево" за най-добра актриса за Ирини Жамбонас и наградата Cineuropa за изключително постижение в европейската аудиовизуална култура и три награди на фестивала "Златна Роза" във Варна. Специалната награда на град Варна, отново висока оценка за Ирини Жамбонас, която получи Награда за най-добра женска роля и Награда на публиката.

Стефан Командарев ексклузивно пред Dir.bg за вируса на киното, за омагьосания кръг, в който се движим през последните 30 години, за неравенството в незрялото ни общество, за това от какво имат нужда добрите актьори, за вариантите, през които трябва да премине един киносценарий, за да узрее за екранизиране, за гледките, които изкарват от равновесие, но са доказателство, че сме живи...

Представяме ви Стефан Командарев:

- Още в началото на кариерата си се заравяте надълбоко да изследвате българското кино. Какво се случи, г-н Командарев?
- Дойде поканата от Евгений Михайлов, който по това време беше шеф на Киноцентъра, за предаването "Понеделник 8 и ½". Върнахме към живот българските филми. Правехме с огромни хъс, сърце и емоция 30-минутни предавания по БНТ всеки понеделник, след които се пускаше по един български филм. Тези предавания имаха за цел да разкажат как е направен този филм, разигравахме малки сценки от него. Тогава всъщност се сближих с Параскева Джукелова и със Зуека, които участваха в тях.
Целият скепсис в началото: "Абе, кой ще гледа български филми, кой го интересува?!", изчезна. Имахме невероятно висок рейтинг. Няма да забравя, края на 90-те - вървя по "Аксаков" в понеделник, 8 и половина, времето топло, лятото е, прозорците отворени, а отвсякъде се чува мелодията на "шапката" на нашето предаване.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Предаването продължи доста години. Бяха ни събрали и от ВИТИЗ, и от НБУ-Виктор Божинов, Тодор Мацанов, аз, Гришата Лефтеров, приятели, студенти по кинорежисура, които бяхме ентусиазирани да правим телевизия по един кинаджийски начин. Това беше и възможност да се срещнем с големи български режисьори, с големи български актьори, да "влезем" в това как се прави един филм... Беше страхотна школа.

- А кои са вашите учители в Нов български университет?
- На първо място Мариана Евстатиева - Биолчева, проф. Иван Георгиев - Гец, Бог да го прости, проф. Людмил Христов... Да не ги изброявам, те са много. И всеки един ни е дал нещо. А и най-важното - наша беше отговорността да снимаме и то, да снимаме много. Защото, аз сега преподавам в НБУ, основният начин един студент да стане кинорежисьор, е да снима, на лекции няма да се научи. Това им казвам и на моите студенти.

Тогава бяхме заедно с Магърдич Халваджиян и с още много хора. Когато аз снимах свой късометражен филм, Маги ми беше първи асистент режисьор, а всички ми помагаха. След това като Маги снимаше негов студентски филм, аз му бях първи асистент режисьор. Много сплотена група бяхме, имаше и конкуренция, което също е важно. Надпреварвахме се кой ще извади по-интересен филм, което беше изключително здравословно. И това ни помогна, даде ни пътя.

- Филмите на кои режисьори ви вдъхновяват?
- Имам много любими български режисьори, които са направили невероятни филми. Филмите на проф. Георги Дюлгеров, примерно, и на много други. Но най-близо до мен чисто емоционално, като начин на разказ, като човечност, той за мен е като икона, някои от филмите му съм гледал десетки пъти, е Людмил Кирков.

Световните режисьори са много. Филмите и на Тарковски, и на Фелини, след това Жак Ван Дормел, с който най-накрая успях да се запозная преди години, а през последните 10 години най-силно ме впечатляват по-социално ориентирани филми като тези на Кен Лоуч и Братя Дарден.

- Вашият филм "В кръг" излезе по екраните на 8 ноември. Действието в него се развива на 9-ти срещу 10 ноември 2019 година - 30 години преходът ни върти в омагьосан кръг - това ли е посланието?
- Патрулните коли си имат маршрути и те си ги обикалят в кръг. Такава е чисто полицейската терминология. Но решихме, че това заглавие има и по-общо звучене, свързано с процесите в обществото...

Тръгнахме 1989 година заедно с другите социалистически държави - вижте днес къде са те, къде сме ние. Тръгнахме в правилната посока, защото това е посоката - България си е европейска държава, винаги е била, и мястото ни е там. Въпросът е, че оглавяваме всякакви печални статистики - и като стандарт на живот, като неравенство, като демографски проблеми, като образователни проблеми... Побоксувахме през тези 30 години, в правилната посока сме, но колелата се въртяха напразно. Всеки един от нас трябва да се позамисли защо това се е случило и каква е неговата лична отговорност. Защото най-лесно е да кажем: "Да, ама те другите са виновни!"

Асен Блатечки и Иван Бърнев в кадър от филма (Снимка: "В кръг")

Това е психологически проблем. Най-лесно е някой друг да ти е виновен. Руснаците са виновни, американците са виновни, норвежците са виновни... Но всъщност отговорността е на всеки един от нас. Защо се стига до там, че на едни много важни избори като тези сега за местна власт, гласуват 30 и няколко процента, останалите гордо казват: "Аз не се интересувам от политика", отиват "за гъби" или нещо подобно. Всички тези неща са навързани. Най-важната причина за това да не сме на мястото, което България заслужава, е във всеки един от нас.

- Неравенството в едно общество може буквално да го разболее, това е една от основните ви тези, което личи и във филмите ви...
- Има една изключителна книга "Патология на неравенството", която прави анализ точно на това. Има индекс на неравенството, който се изчислява всяка година за всяка една от държавите. България е с най-висок индекс на неравенство в Европейския Съюз. Държавите с най-висок стандарт на живот и където пак по всички статистики хората са най-обединени, имат най-голямо доверие един на друг, имат най-добро образование, най-добро здравеопазване, дават най-голям шанс на младите за реализация - това са държавите с най-нисък индекс на неравенство. Това са скандинавските страни. Там индексът е около 3 и нещо. В България е 8.3...

Кадър от филма (Снимка: "В кръг")

Когато по улиците има хора, включително и възрастни, които ровят по кофите, а покрай тях минават такива лимузини, каквито аз не съм виждал нито в Берлин, нито в Париж, нито в Лондон - къде в този пейзаж е идеята за общност? Каква общност може да има между този, който не може да си плати парното и този, който пръска за една вечер парите, с които едно семейство може живее цял месец?

Неравенството определя всички останали показатели - продължителност на живот, ниво на психични заболявания, здраве на населението. В тази книга доказват със статистически данни, че здравето и психическото здраве на населението, включително и на най-богатите, е по-ниско в държави с висока степен на неравенство.

Оказва се, че по-богатите хора в едно общество се чувстват по-щастливи и по-малко боледуват, ако в обществото няма висока степен на неравенство. Самото общество страда, че талантливи деца, които имат нещастието да са родени в бедни семейства, не могат да получат адекватно образование. Защото обществото и икономиката се лишават от тези таланти.

Като цяло-няма елемент от системата, който да не страда от това. И за богатите, и за бедните е по-добре нивото на неравенството да е по-ниско.

- Обществото ни е болно, така ли?
- Нашето общество има сериозни проблеми. Има много неща, които могат да бъдат по-добре. И е наша работа те да станат по-добре. Не може непрекъснато да чакаме някой друг да ни свърши работата. Всеки от нас трябва да се чувства като част от гражданското общество и да се опитва да подобри ситуацията. Най-лесното е да казваме "всичко е в разпад", "всичко е потрес", "нищо не става тук", но това пак е защитен механизъм.

Точно това се случваше в изминалите 30 години. Ние чакахме "мама и татко", поредния спасител, да дойде и да каже, примерно, "аз ще ви оправя за 800 дни", или нещо подобно. Очакването някой друг да свърши нашата работа и непоемането на отговорност за собствената ни съдба, говори, че сме още в детско-тийнейджърския период на едно общество, което излиза от тоталитаризъм и иска да стане свободно и демократично. И това твърде много време ни загуби. Липсва смелостта да пораснеш, и да кажеш - "ето, аз сам ще определям съдбата си"!

Това е незрялост. По-бавно израстване. Такъв механизъм е и като казваме - "Тук всичко ми е виновно, всичко ми е криво, заминавам!" Само, че ти заминаваш да береш ягоди в Испания, в Канада или къде да е, оставяш тук децата ти да ги гледат бабите и дядовците, общуваш с тях по скайп, а и като смениш държавата и отидеш на друго място, ти си носиш същите проблеми, които си имаш и тук. Това са все формули, леко магически - "ще променя нещо външно, но няма да разреша вътрешния проблем." Това не става, не работи.

Васил Василев - Зуека и Стоян Дойчев във филма(Снимка: "В кръг")

- Във филма има потресаващи сцени с тежко болни възрастни хора, завързани за болничните легла. Това в психиатриите ли сте виждал, като млад лекар?
- Повлия ми нещо много по-скорошно. Преди няколко години почина баща ми, който накрая беше с много тежък Алцхаймер. Последните години беше кошмарно. Но физически той беше в перфектна форма. Тогава много приятели ме съветваха: "Знаеш ли, има такива домове, частни, защо не го дадеш там, те много добре се грижат..." Казах си, добре, ще видя. Обиколих ги. И общо взето това, което видях, ме ужаси. И тогава взех решение, че няма да допусна това да се случи с баща ми. И колкото и да беше скъпо и трудно, успях да организирам жена, която да живее в неговия дом 24 часа и да се грижи за него. Така, че той до последния си ден беше в дома си. Което е и най-добрият вариант, човек да си бъде вкъщи, в крайна сметка.

И Павел Поппандов разказваше за негова близка, също била в такова място и то от най-луксозните. Там даже имали паник бутони до всяко легло. Но вечер идвала санитарка и ги слагала далече, за да не могат да ги стигат.

И в социалната система, и в здравеопазването има страхотни проблеми.

- Историите във филма автентични ли са?
- Сценарият е разработен от мен и от Симеон Венциславов на базата на десетки срещи с полицаи. Но филмът е художествена измислица. След цяла поредица от прожекции и срещи със зрителите, аз съм супер позитивно настроен, защото и в пловдивския Дом на киното, и след прожекцията за полицаите в София, реакциите бяха невероятни. Полицаите станаха прави, 10 минути ръкопляскаха, последва много дълга среща с тях. Страхотни неща споделиха: "Видяхме си живота едно към едно!", "Като гледах филма, все едно, че съм бил на дежурство!"

Разговорът свърши, но никой не си тръгваше. Седяха, пушеха, обсъждаха. Една полицайка попита Ирини Жамбонас: "Ти колко години си работила като полицай?" "Не, не съм." Но полицайката продължи да настоява: "Не, не може да не си била поне 1-2 години в системата..."

В Дома на киното в София имахме прожекция пред препълнена зала, филмът свърши в 8 и 15, в 9 едва изгониха публиката. Уникални реакции, въпроси, но най-важното бяха очите на хората. 40 минути хората останаха отпред на тротоара, не искаха да си тръгнат. И си говореха за филма. Лично за мен като режисьор, това е страхотно.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

- 12 нощи... Само за толкова сте заснели филма "В кръг", но преди това дълго сте репетирали, заснели сте пробно сцените...
- Имахме толкова малък бюджет, беше ясно, че нямаме възможност да снимаме с месеци. Разумният начин беше да бъдем много добре подготвени. Затова месеци наред репетирахме с актьорите, с екипа. Първо на маса обсъждахме сценария, те се превърнаха в съавтори, пренаписвахме диалога, така, че да звучи човешки. Много ни помагаше и криминалният психолог Тодор Тодоров.

Накрая с малка камера с фотоапарат, без осветление и без професионален звук, заснехме всички епизоди от филма на истинските места. Монтирахме. И две седмици преди първия снимачен ден, имахме филм, който гледахме час и 45 минути. Това беше невероятно полезно, защото видяхме на екран къде има потенциални проблеми, видяхме си грешките...

И като започнаха снимките, ние бяхме готови. Затова се снимаше много леко, на терена беше адски приятно, с хубаво настроение, с шеги, без тежест, без напрежение, без викове. А това помага и работи за филма.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

- И все пак, коя сцена заснехте най-трудно?
- Не бих казал, че някоя сцена е била много трудна. Като си си написал домашното, нещата вървят. Много емоционални, много деликатни и да, може би, трудни, бяха епизодите с Павел Поппандов, където и той, и Стефан Денолюбов и Ирини Жамбонас, бяха на много голяма висота и понеже снимахме и в един кадър, буквално на милиметър трябваше да уцелим точната емоция, точния детайл, точните очи, за да стане абсолютно истинско и автентично. Павел Поппандов прави една коренно различна от досегашните си роля, прие го като предизвикателство. Да, той наистина е една от легендите на българското кино.

Павел Поппандов във Филма (Снимка: "В кръг")

- Как направихте каста за филма, доста от актьорите снимате и в "Посоки"?
- При положение, че съм работил няколко филма с Асен Блатечки, със Стефан Денолюбов, с Ирини (Жамбонас), със Зуека, тях за какво да ги подлагам на кастинг? Аз ги познавам много добре и ако има нещо подходящо, ги каня директно. Но за други роли си правим кастинг по всички правила - първи, втори, трети кръг...

Стефан Денолюбов, Ирини Жамбонас и Павел Поппандов във филма (Снимка: "В кръг")

Ирини Жамбонас и Стефан Денолюбов в кадър от филма (Снимка: "В кръг")

Примерно Стоян Дойчев за ролята си на партньор на Зуека мина много сериозен кастинг. На последния кръг бяха останали двама кандидати, но той се представи много добре и си заслужи участието във филма. Както беше казал Милош Форман: "Правилният кастинг е 75 процента от работата на режисьора."

- Актьорите са чувствителна материя. Понасяте ли да работите с актьори скандалджии, или се стремите да си избирате по-сговорчиви?
- Предпочитам да работя с добри актьори. Добрият актьор е нещо много скъпоценно. Обикновено скандалджиите са слаби актьори. И те под тези външни проявления маскират това, че не са добри актьори. А добрият актьор може да се разтвори буквално във всеки сценарий. Той няма чак толкова голямо и болно его. Поставя се 100 процента в услуга на сценария и на режисьора. Това е добрият актьор. Няма да забравя, когато поканих Ирини Жамбонас да играе в "Посоки", й казах, че моят начин на работа е с много репетиции, тя ми отговори: "От 20 години мечтая да се готвя по такъв начин за филм!" Това са добрите актьори, те работят така.

Анастасия Ингилизова в кадър от филма (Снимка: "В кръг")

- Сценарият е най-важното нещо за един филм. Без добър сценарий всичко нататък е обречено. Как работите вие?
- Ние със Симеон Венциславов първо правим много дълги проучвания. Няма как да седиш вкъщи и да си смучеш от пръстите за една реалност и за едни герои, за които нищо не знаеш. Много много дълги проучвания и срещи с хора, така, че да заживееш в тази среда и с тези хора. След това започваме...

И разбира се, много важно е участието ни в добри европейски програми за писане на сценарии за игрални филми. Ние вече от години работим в Средиземноморския филмов институт, който е подкрепен от Програма Медия на ЕС. Там имаме възможност да пренаписваме сценария като ни помагат световноизвестни консултанти по писане на сценарии, една голяма част са много известни скрипт доктори, така се наричат "докторите" по писане на сценарии, някои от които са преподаватели по кинодраматургия от големи университети в Щатите.

В Средиземноморския филмов институт се кандидатства всяка година до март месец. Те разглеждат всички подадени проекти, които обикновено са стотици, и след селекцията остават 20, които според тях са най-обещаващи. Информират те, че си избран да бъдеш част от тази програма. Първо има един уъркшоп, който е 2 седмици, в който всеки ден се работи интензивно с консултантите, те ти анализират всеки детайл от драматургията, чертаят едни схеми по едни дъски, в коя минута какво се случва и т. н. По време на тези 2 седмици пренаписваш доста неща.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

След това се разделяме. Два месеца всеки работи самостоятелно. Естествено, всичко се пише на английски. Изпращаш по Интернет, пак анализират какво си направил, дават ти обратна връзка, всичко това се обсъжда.

В началото на есента има втори уъркшоп, пак за 10 дена се събирате заедно. Пак работите, пак обсъждате. Следва до Нова година пак период на писане и пренаписване и непрекъсната връзка по Интернет.

Аз съм завършил една от най-големите европейски програми по филмово продуцентство, която се нарича ЕАВЕ. Там това ни учеха, че стандартите в Европа са, че един сценарий достига зрялост, за да бъде екранизиран, между 11-ия и 15-ия си вариант.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

И наистина, в това има смисъл, защото тази работа си личи после на екрана.

За всички филми сме работили по този начин. За "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" имахме 17 варианта на сценария и работихме с една от най-големите немски скрипт докторки, "Съдилището" мина през 2 програми.

Работи се много, в Европа това е стандарт.

- Оказва ли и до сега влияние върху вас като режисьор екзистенциализмът, от който сте се увличал още като тийнейжър? "Чумата" на Камю е сред любимите ви книги...
- Естествено. Затова в момента водя тежки битки с моите деца, защото като дете и като юноша ти е златното време. Тогава човек трупа общата култура, защото след това няма време. Въображението основно се развива с четене на книги, защото ти четеш едни букви, един текст и си представяш какво се случва. Докато на компютъра, на телевизора виждаш нещата едно към едно.

Сред най-големите ми кефове като тийнейджър, беше да съм си вкъщи и да чета. Няма да забравя как се разболях от някаква тежка заушка. Стоях 2 седмици вкъщи и прочетох "Война и мир". Но първо беше Камю - знаех цели пасажи от книгите му. След това попаднах на едно негово интервю, в което казва, че неговият учител е Достоевски.
Като разбрах това, изчетох целия Достоевски, който до ден днешен си ми е любим. Дори стигнах до извода, че е доста здравословно на 10 години да си го препрочитам целия. И погледът винаги е различен - едно е да го четеш на 17, друго е на 37, съвсем различно е на 50. Няма в световната литература нещо, което може да се мери с написаното от Достоевски.

Снимка: Иван Григоров, Колаж: Юлиян Илиев /Dir.bg

- Пак под влияние на "Чумата" на Албер Камю казвате, че в един свят, който се дели на палачи и жертви, много е важно да се стремим да не бъдем от страната на палачите...
- Това е въпрос на морален избор. Човекът е човек, обществото е общество, заради моралните ценности. Заради това, че може да отдели кое е добро и кое е зло. Това е всекидневен избор пред всеки един човек. Всеки ден ти трябва да се питаш от коя страна си - от тази на палачите или от тази на жертвите...

Ако това, което правят палачите, престане да ти прави впечатление, значи си на тяхната страна.

Не бих казал никога, че нещата са много зле, докато има хора, които при гледката на несправедливост, неравенство, или зло, което се случва наоколо, не могат да останат равнодушни.

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

- Какво е в състояние да ви изкара от равновесие?
- Загубих моите родители през последните 10 години и ми е трудно да се примирявам със съдбата на възрастните хора в България. Честни хора, които са работили през целия си живот всеотдайно, са осъдени да живеят с 300-400 лв. пенсии. Това е страшно. Някои казват, че това е един от най-големите геноциди. На тях им е взето най-важното нещо - достойнството.

Докато един пенсионер в тези държави, с ниската степен на неравенство, за които говорихме, се чуди тази година на Малдивите ли да отиде или на Бахамите, българският пенсионер се чуди като си плати сметките, дали ще му останат пари за лекарствата и в коя стая да си спре парното, за да не плаща големите сметки!

Ето, това за мен е едно от най-големите престъпления, които се случиха през последните 30 години...

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА

Стефан Командарев е роден в София през 1966 г. Завършва Медицинската академия в София през 1993 г., а през 1998 г. - кино и ТВ режисура в Нов български университет.

Режисьор на филма Посоки (2017 г.), В кръг (2019 г.), Съдилището (2014 г.), Русенска кървава сватба (2009 г.) , Градът на жените баданте (2009 г.), Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (2008 г.), Азбука на надеждата (2003 г.), Пансион за кучета (2000 г.), Случайни чаши (1998 г.), Балонът (1997 г.), Посоки, В кръг (2019 г.).

Снимка: Иван Григоров/ Dir.bg

Сюжетът на филма "В кръг" се развива в нощта между 9 и 10 ноември 2019 г. и разказва историите на три двойки патрулиращи полицаи в нощна София. В лентата участват едни от най-добрите ни актьори - Ирини Жамбонас, Павел Поппандов, Асен Блатечки, Иван Бърнев, Васил Василев-Зуека, Стефан Денолюбов, Стоян Дойчев, Герасим Георгиев-Геро, Николай Урумов, Анастасия Ингилизова, Ованес Торосян. Оператор е Веселин Христов, а сценаристи са Симеон Венциславов и Стефан Командарев.

"В кръг" е осъществен с подкрепата на ИА "Национален филмов център", фонд Евроимаж, Сръбски филмов център, Илиян Рангелов, КИА Моторс България и в партньорство със Синдикалната федерация на служителите на МВР.

Още

Над 700 души аплодираха галапремиерата на филма "В кръг"

Още

350 полицаи станаха на крака след филма на Командарев "В кръг"

Още

"Посоки" обира овациите по света

Още

Българският филм "Посоки" с награда на кинофестивала в Сараево