Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

"Светът от вчера" - мемоарите на вещия познавач на човешките страсти Стефан Цвайг

МОДЕРНА КЛАСИКА

"Светът от вчера" - мемоарите на вещия познавач на човешките страсти Стефан Цвайг

Автобиографичната творба е сред най-значимото, излязло изпод перото на австрийския белетрист

Стефан Цвайг, около 1930 г. (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

"Светът от вчера. Спомени на един европеец" (1942) е носталгична книга завет, в която душевният подем постепенно отстъпва пред огорчението и разочарованието, обобщава смисъла на един живот, мирогледа и веруюто на убеден космополит, който все пак накрая с болката на изгнаник признава: "...с родината си човек губи повече от парче обградена земя".

Меомарната книга на Стефан Цвайг излезе от печат и вече е на пазара, благодарение на издателство "Колибри". Преводът е на Анна Лилова.

Виена, Париж, Берлин, Лондон, Ню Йорк... Европа и светът от първата половина на XX век, златните години преди Първата световна война и последвалите я идейни и политически превратности.

Съдбата отрежда на Стефан Цвайг да прекосява граници и епохи, среща го с ярки личности от европейския духовен елит, между които Артур Шницлер, Райнер Мария Рилке, Ромен Ролан, Зигмунд Фройд, Емил Верхарен, Пол Валери. И мемоарите му неизбежно добиват стойността на културно-историческо свидетелство за преломно време и за участта на цяло поколение интелектуалци с техните надежди и лутания. Прозренията на Цвайг, посланията и уроците на "света от вчера" и неговия крах отекват с особена сила близо столетие по-късно, в размирния "свят от днес", когато европеизмът е подложен на изпитание и Старият континент ревностно търси своята идентичност.

Стефан Цвайг, 1931 г. (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

Стефан Цвайг е роден през 1881 г., учи в университетите на Берлин и Виена и се посвещава на перото, за да се превърне в гениален хроникьор и свидетел на една историческа епоха, раздирана от трагедии. Любим на няколко поколения новелист, биограф, есеист и поет, Стефан Цвайг създава внушително творчество, ужасено от бездните на човешката лудост и обвеяно от носталгия по един по-топъл и безметежен свят.

Авторът на "Нетърпеливо сърце" и на блестящи биографични романи като "Мария Стюарт", "Мария Антоанета" и "Триумф и трагедия на Еразъм Ротердамски" се самоубива заедно със съпругата си Лоте в Бразилия на 22 февруари, 1942 година. Същият човек ни завеща прозрението, че само моментите на криза имат значение в историята на един живот.

"Светът от вчера" (превод: Анна Лилова, 480 стр. 18 лв.)

Из: "Светът от вчера" на Стефан Цвайг

Училището в миналия век

Беше съвсем естествено след основното училище да постъпя в гимназията. Във всяко заможно семейство държаха предвидливо, и то в интерес на социалните отношения, да имат "образовани" синове; учеха ги френски и английски, запознаваха ги с музика, вземаха им отпървом гувернантки, а после домашни учители, за да им преподават добри обноски. Но само тъй нареченото "академично образование", което отваряше вратите на университета, придаваше пълноценност на младия човек в онези времена на "просветния" либерализъм; затова всяко "добро" семейство имаше амбицията поне един от синовете да постави пред името си докторска титла. А този път до университета беше доста дълъг и съвсем не розов. Пет години в основното училище и осем години в гимназията трябваше да търкаме дървените чинове всеки ден по пет-шест часа, в свободното време да се справяме с домашните и освен това наред с училището да изучаваме всичко необходимо за нашата "обща култура" - френски, английски и италиански, "живите езици" заедно с класическите - следователно пет езика, добавени към геометрията, физиката и останалите учебни предмети. Това беше премного и почти не оставаше време за физически упражнения, за спорт и разходки, и преди всичко за развлечения и удоволствия.

Смътно си спомням, трябва да съм бил седемгодишен, когато ни накараха да научим наизуст и изпеем в хор някаква песничка за "веселото щастливо време на детството". И сега в ушите ми звучи мелодията на тази проста и наивна песничка, но тогава нейният текст трудно се отронваше от устните ми, а още по-трудно проникваше в сърцето ми, за да всели убеждение, защото цялото това ученическо време, ако трябва честно да призная, беше за мене постоянна скука и досада, усилващи се с всяка изминала година от нетърпението да се измъкна от тази галера. Не мога да си спомня да съм бил някога "весел" или "блажен" в онова монотонно, безсърдечно и бездушно училище, което отравяше из основи най-хубавото, най-свободното време от живота ни, признавам, че и днес дори не мога да заглуша у себе си известна завист, като гледам колко по-щастливо, по-свободно, по-самостоятелно може да се развива детството в нашия век.

Все още ми се вижда невероятно, когато наблюдавам колко непринудено и почти като с равни разговарят днес децата със своите учители, как без страх тичат към училище, лишени от нашето постоянно чувство за непълноценност, как изповядват открито и в училище, и вкъщи желанията, наклонностите на своята младежка душа и любознателен дух - свободни, естествени, самостоятелни същества, докато ние, едва стъпили в омразната сграда, трябваше незабавно да се свием в себе си, сведени, за да не се сблъскаме с незримото иго. Училището бе за нас принуда, пустош, скука, място, където трябваше да се усвои "науката за това, което не заслужава да се знае", разпределено на точно отмерени порции, схоластични или схоластично преподавани предмети; ние с усет разбирахме, че те нямат ни най-малко отношение към реалното и към личните наши интереси. Това беше учение, налагано ни от старата педагогика - безчувствено, безсъдържателно, учение не за живота, а заради самото себе си. И единственият действително окрилен от щастие момент, който дължа на училището, бе денят, когато завинаги затворих вратата му зад себе си.

Стефан Цвайг гледа модел на Бразилия, в Бразилския информационен център в Ню Йорк, около 1930 г. (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

Не че нашите австрийски училища бяха всъщност лоши. Напротив, тъй нареченият "учебен план" бе грижливо изготвен след вековен опит и ако се преподаваше така, че да ни стимулира, той би могъл да даде основата за едно плодотворно и доста универсално образование. Но тъкмо поради педантичното придържане към този план и неговата изсушаваща схематичност нашите учебни часове биваха убийствено скучни и безжизнени, преподаването - машинално бездушно; то никога не се съобразяваше с отделния индивид, а само като автомат отчиташе в цифри "добър, удовлетворителен, слаб" - мерилото, според което бяхме отговаряли на "изискванията" на учебната програма. Обаче тъкмо това отношение на човешко безсърдечие, тази безлична студенина и този казармен режим несъзнателно ни озлобяваха. Имахме да учим зададените уроци, изпитваха ни какво сме научили; през тези осем години нито един учител не ни попита какво лично бихме желали да учим, бяхме лишени именно от онзи поощряващ подтик, за който всеки от нас тайно копнееше.

Тази сивота се разкриваше и в архитектурата на нашето училище, една типова сграда, скалъпена преди петдесет години набързо, евтино и без въображение. Със своите студени, лошо варосани стени, ниски класни стаи без нито една картина или друга украса, която да радва окото, с отходни места, пропили с мириса си цялата сграда, тази учебна казарма напомняше с нещо стара хотелска мебелировка, която ползваха безброй много посетители, която безброй още щяха да ползват със същото безразличие и същото отвращение; и до днес не мога да забравя онзи мирис на плесен и спареност, лепнещ в тази сграда, също както във всички австрийски канцеларии, наричан у нас "официален" мирис, този мирис на душнотопли, претъпкани с хора, лошо проветрявани стаи, който отпърво се пропиваше в нас, а после и в душите ни. Седяхме по двама като роби в галера на ниски дървени чинове, които изкривяваха гръбнака, седяхме, докато ни заболяваха костите; зиме синкавата светлина на лампата за светилен газ трептеше над книгите ни, докато през лятото прозорците грижливо се закриваха с пердета, за да не може погледът мечтателно да се порадва на малкия квадрат синьо небе. Онова столетие все още не бе открило, че неоформеното младо тяло се нуждае от въздух и движение.

Десетте минути междучасие в студения, тесен закрит двор се считаха достатъчни за тези четири-пет часа неподвижност; два пъти в седмицата ни водеха в гимнастическата зала; там при плътно затворени прозорци ние безсмислено топуркахме в кръг по дъсчения под, от който на всяка наша крачка се кълбяха облаци прах; с това физическата хигиена отговаряше на изискванията, държавата изпълняваше спрямо нас своя дълг за "mens sana in соrроrе sano". Дори след години, когато минавах край мрачната, неприветлива сграда, чувствах някакво облекчение, че не съм вече длъжен да влизам в този затвор на нашата младост, и когато по случай петдесетгодишнината на това почитаемо заведение уредиха тържество и като някогашен блестящ ученик ме поканиха да държа тържествената реч пред министъра и кмета, аз учтиво отказах. Нямаше за какво да бъда благодарен на това училище и всяка дума в този смисъл би била лъжа.

Писателят със своята съпруга и лична секретарка Лоте Алтман около 1940 г.(Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

Нашите учители нямаха вина за безотрадния облик на тази институция. Не бяха нито добри, нито лоши, нито тирани, нито услужливи приятели, а просто жалки клетници, робски свързани със схемата, с предписания от властите учебен план; техен дълг бе да изпълнят своето "задължение" така, както и ние нашето, и винаги чувствахме ясно, че бяха като нас щастливи, когато по обед звънваше училищният звънец, който връщаше тяхната и нашата свобода.

Те не ни обичаха, те не ни мразеха, те просто нищо не знаеха за нас; за няколко години научаваха имената само на неколцина момчета; според тогавашната учебна методика тяхна единствена грижа бе да установят колко грешки е допуснал "ученикът" в последното свое домашно. Те седяха горе на катедрата, а ние долу, те задаваха въпроси, а ние трябваше да отговаряме и с това се ограничаваха нашите отношения. Защото между учител и ученици, между катедра и училищни чинове, между видимите горе и видимите долу стоеше невидимата бариера на "авторитета", който възпрепятстваше всякакъв контакт.

Дори ако учителят би решил да се отнесе с уважение към ученика като индивид, което изискваше специфичен подход към индивидуалните качества, или дори да състави reports, сиреч характеристика въз основа на внимателни наблюдения, както в наши дни е напълно естествено, това далеч би надхвърлило компетентностите и правоспособностите му, а от друга страна, всеки частен разговор би принизил неговия авторитет, тъй като би поставил нас, учениците, на равна нога с него, "висшестоящия". Нищо не характеризира по-ясно тоталната раздалеченост, духовна и психическа, между нас и нашите учители от факта, че на всички тях съм забравил и имената, и лицата им.

С фотографска точност паметта ми е запазила само вида на катедрата и дневника на класа, в който винаги се опитвахме да погледнем крадешком, защото в него бяха вписани оценките ни; виждам малкото червено тефтерче, в което учителите отбелязваха предимно бележките си, и късото черно моливче, с което нанасяха цифрите, виждам собствените си тетрадки, осеяни с червените поправки на учителите, но не виждам ни едно лице - може би защото заставахме пред тях със сведен и равнодушен поглед.

*Текстът се публикува със съгласието на издателство "Колибри".

Още

Кой се крие зад името Елена Феранте?

Кой се крие зад името Елена Феранте?

Още

"Как се пътува със сьомга" - ще разберете от Умберто Еко

"Как се пътува със сьомга" - ще разберете от Умберто Еко

Още

Израелският писател Дрор Мишани: Най-грозни са престъпленията зад стените на дома

Израелският писател Дрор Мишани: Най-грозни са престъпленията зад стените на дома

Още

Майсторът на трилъра Херман Кох: Не вярвам, че моите герои са 100 процента зли

Майсторът на трилъра Херман Кох: Не вярвам, че моите герои са 100 процента зли

Коментирай 0

1/1

Стефан Цвайг, около 1930 г. (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

Стефан Цвайг, 1931 г. (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

Австрийският романист (вляво) в разговор с издателя си, около 1930 г. (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

Писателят със своята съпруга и лична секретарка Лоте Алтман около 1940 г.(Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

Стефан Цвайг гледа модел на Бразилия, в Бразилския информационен център в Ню Йорк, около 1930 г. (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

"Светът от вчера" (превод: Анна Лилова, 480 стр. 18 лв.)

Календар

Препоръчваме ви

Писателката Сири Хуствет стана "Принцесата на Астурия"

Испанската литературна награда, бе връчена на американската писателка, заради "амбициозните" й творби, които описват разтърсващото и объркващо настояще от феминистка гледна точка

Иван Янъков, Марко Теца и Сергей Редкин са "Майстори на пианото" в "Люмиер Лидл"

Серията им концерти са посветени на 170-годишнината от смъртта на Шопен

Оманската писателка Джоха Алхарти спечели международната награда "Ман Букър

Романът й "Небесни тела" пресъздава силите, които ни възпират и тези, които ни освобождават, коментира победителката

За първи път "Нощ на историите" в София

Домакин на ексцентричната проява е клуб "Книгата" на ул. "Раковски" 193

"Забавно редактиране" за всички, с истории за известни личности

Помагало за малки и големи от д-р Весела Кръстева

Българска премиера на "Краят е моето начало" от Тициано Терцани (откъс)

Италианският журналист Якопо Сторни, кореспондент на Corriere Fiorentino и Corriere della Sera, пристига за представянето на книгата по покана на Италианския културен институт и Книгомания