Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

"Френското булчинско магазинче" от Дженифър Дюпий - разтърсващ роман за обичта между майка и дъщеря (откъс)

НОВА КНИГА

"Френското булчинско магазинче" от Дженифър Дюпий - разтърсващ роман за обичта между майка и дъщеря (откъс)

Горчиво-сладък разказ за бягствата от реалността, които никога не носят спасение

На пазара вече може да откриете "Френското булчинско магазинче" от Дженифър Дюпий - история за бягствата от реалността, които никога не носят спасение.

Да премълчиш нещо, със сигурност не се брои за лъжа. Особено когато животът ти се е превърнал в истински кошмар, от който не знаеш как да се събудиш.

Лариса Пърл току-що се е разделила с приятеля си, изгубила е работата си, а майка ѝ страда от прогресираща деменция - все проблеми, които младата жена няма как да реши с магическо щракване на пръстите си.

Единственото, което ѝ остава, е да избяга. Оставяйки всичко зад себе си, тя взема бързо решение да се върне в родния си град, за да се грижи за имението на старата си леля. Лариса трябва да вземе решение, но преди това ѝ предстои най-тежкото изпитание за всяко дете - моментът, в който ще се сбогува с майка завинаги.

Започнало като забавно приключение и бягство от проблемите, пътешествието на младата жена се превръща в сблъсък със собствените ѝ страхове, трепети и страсти.

Дженифър Дюпий създава красива история, която успява да заплени, искрено да трогне и да предложи утеха на читателя тогава, когато тя изглежда недостижима. Красива история, която успява да заплени, искрено да трогне и да предложи утеха на читателя тогава, когато тя изглежда недостижима.

Безкрайно човечен и фин в стила си, "Френското булчинско магазинче" е роман, скрил в сърцето си спасение. Стига човек да е готов да го понесе. 

Из "Френското булчинско магазинче" от Дженифър Дюпий (откъс)

Първа глава

Още

"Доброволецът": Сам воин, нелегална армия и тайна мисия да бъде разрушен "Аушвиц" (откъс)

"Доброволецът": Сам воин, нелегална армия и тайна мисия да бъде разрушен "Аушвиц" (откъс)

Къщата - достолепна тухлена сграда в колониален стил1 - се намираше на върха на затревен хълм, по чиято валирана морава тук-там се извисяваха грациозни брястове и чинари, в източната част на крайморското градче Кент Кросинг на масачузетския Норт Шор. Гледащата с едната си фасада към плажа, а с другата - към тихата и плътно застроена Главна улица, кацналата нависоко постройка наподобяваше охраняващ неизвестно какво всезнаещ страж. "Нищо чудно", каза си наум Лариса. Още не беше споделила с никого намеренията си, но истинската цел на идването ѝ тук беше да подготви къщата за продан.

Взе съботния предобеден влак от Бостън, пристигна в ранния следобед и сега прекосяваше устремено центъра на градчето по главната му и единствена улица, която оформяше и търговския даунтаун район - покрай железарията на Дъфи, италианската пекарна на Антонио и ателието за химическо чистене "Съншайн" от лявата ѝ страна и епископалната черква "Сейнт Джон", кръчмата на Шей и "Френското булчинско магазинче" от дясната, чак до бензиностанцията с двете колонки за зареждане в самия ѝ край, откъдето пътят тръгваше нагоре по посока на Елмхърст.

Стиснала здраво ключа, който адвокатът по недвижимите имоти ѝ беше изпратил по куриерската служба "Федекс", Лариса се застоя за миг пред натруфената витрина на "Булчинското магазинче" с централно изложена пищна булчинска рокля с корсет от сатен в цвят слонова кост върху протегнал артистично настрани ръка манекен, с леко килната нагоре и назад глава в израз на волна елегантност.

"Изобщо не ми е до женене", заяви на себе си Лариса, преди да отмине с куфар в ръка. При това го каза най-откровено, без капка горчивина. Въпреки все по-приближаващата се опасност през идното лято да навърши четиресет, мисълта за брак изобщо не я занимаваше. За разлика от други познати ѝ жени, не беше изпитала изгарящото желание да мине тържествуващо по пътеката до средата на черквата и да се обвърже за цял живот с някого, от когото само смъртта да я раздели.

А и като се сетеше за последствията от скорошната им кавга с Брент - и всичките непростими неща, които му наговори - статутът на неомъжена изведнъж ѝ се стори много по-утвърден. Но колкото пò се приближаваше към дома по надигащата и спускаща се просторна морава, която имитираше вълнението на близкия океан, толкова по-силно усещаше някаква тъжна нотка, един копнеж към хармония. Тя, тази носталгия, я обзема при всяко завръщане у дома, утеши се тя - е, не конкретно към онзи дом, в който бе израснала при своите родители, а по-скоро към родното ѝ градче и към сградата, която доскоро бе принадлежала на баба ѝ Урсула.

Още

"Работа с агенти на терен" - последният шпионски роман на Джон льо Каре  (откъс)

"Работа с агенти на терен" - последният шпионски роман на Джон льо Каре (откъс)

Запристъпва по изкачващата се плавно автомобилна алея, стори ѝ се, че къщата я наблюдава отвисоко, и стисна още по-здраво ключа. Огромният бряст, на който бе кръстено имението, извиваше плавно и грациозно сивкавокафявите си клони, сякаш бе жена, извръщаща се да види какво става подире ѝ. През моравата откъм лявата задна страна на дома до ушите ѝ стигаше бученето и съскането на океана, а соленият въздух в ноздрите събуди спомена за баща ѝ, който се разхождаше по спускащия се стръмно към морето неравен бряг с разцъфтели покрай ръба му диви рози с топчести пъпки и наподобяващи царски корони разтворени листа, чийто силен, сладък аромат витаеше по цяла пролет и лято.

- Роза Ругоза ли - изтананика тихичко латинското наименование на храста. - Тук няма никаква Роза Ругоза. Не познавам такава.

През детството си Лариса произнасяше тези думи с кикот, подскачаше щастливо, откъсваше си някое цветче и засмукваше вкусните листенца. Но пролетта беше останала далеч назад, тя надушваше океана и усещаше ситните му пръски по бузите си, но ѝ се губеше ароматът на нецъфтящите шипки. Във въздуха по-скоро намирисваше на плесен, на влажни листа, смесили се с пепелта на огъня от околните камини.

Сега, докато душеше и оглеждаше пейзажа, Лариса усети появяващото се почти всяка есен удоволствие, че кестенявите ѝ коси се сливат с цвета на есенните листа, чиито изпечени златистооранжеви оттенъци контрастираха рязко с кристалночистия небосвод. Само дето можеше и да не е чак толкова хладно, че да я кара да се сгушва във вълненото си манто с камилски цвят.

Спря за кратко на малката веранда пред входа. За пръв път ѝ се случваше да пристигне, без да я посрещне лелята на баща ѝ. Е, ако не се брои събирането след погребението ѝ, но тогава атмосферата беше коренно различна. Баба ѝ Урсула бе водила съвсем пълноценен живот и си бе отишла в съня си на деветдесет и шест години, без да се мъчи в болки месеци наред, без да е чупила тазобедрената си става или да е прекарала пневмония. Така че през въпросния ден бе царял дух на уважение, но не и на безкрайна печал.

Насъбрали се бяха хора от близо и далеч, готови да разправят за разни случки, свързани - или не съвсем - с баба Урсула. Кацнала на страничната облегалка на дивана до своите родители, Лариса едва се сдържаше да не се разсмее на целия този провинциализъм.

"В това градче не престават да говорят", обичаше да повтаря баба Урсула. "Говорят", поправяше я някой от роднините. "Не", запъваше се тя - точно "говнорят" искала да каже. А самото събиране се ограничи със следните теми: коментари за времето, новоасфалтираните улици, дългоочакваното монтиране на светофари на главното кръстовище и в духа на истинското говнорене - новия отходен тръбопровод под градската библиотека, наложен от системното проникване на корените на близкия явор в монтираната още през 1910 г. отходна система.

Май до шия бяха затънали в това свое говнорене. И така - няколко часа: за бетонната плаваща основа под бъдещото полицейско управление; оберлихтите, които изрязвали в покрива на общината; новите противопожарни кранове, които монтирали по цялата Главна улица; катеричето семейство, което се наложило да прогонят от каретния навес в съседство с Историческото дружество, и шума, който катериците вдигнали, тъй като държали на семейния начин на живот.

Към края на продължителния следобед Лариса усети как изпада в дзен състояние. Остави се със затворени очи и облегнала се на дивана да я обземе трансът на говноренето, да се отпусне в жуженето на гласовете, без да осъзнава отделните думи.

Добре че часовникът в преддверието най-после удари пет, та народът изпосъбра донесените купи и чинии и се сети да се прибира за вечеря. И чак след като гостите оредяха, а неизядените курабии, нарязаните на дребно зеленчуци и сандвичите хапки бяха опаковани в найлонови пликове, Лариса получи пръстена с инкрустирания с диаманти квадратен сапфир. Връчи ѝ го без всякакви официалности баща ѝ в унисон с добре известното несантиментално отношение на покойната - по-малката сестра на собствения му баща - към семейните скъпоценности.

- Тя много държеше да е твой - рече.

- Сериозно? - изви вежди полуусмихнатата Лариса.

А той сви рамене:

- Че на кого другиго да го дадем? - След което прекоси бавно преддверието до стаята за четене и продължи да подрежда останалите от Урсула книжа.

Но днес, след като пъхна ключа в бравата, отмести масивната дъбова врата и прекрачи прага, не само фоайето, но и цялата къща ѝ се сториха застинали до степен, която и на баба ѝ Урсула нямаше да се понрави.

В това поне Лариса беше убедена: та нали гостуваше тук почти всяка седмица, откакто навърши десет, и се предполагаше, че е достатъчно голяма, за да не досажда на бабата, до заминаването си да следва на седемнайсетгодишна възраст. Познатият ѝ навремето в най-малки подробности дом, към който сега изпитваше най-вече носталгия, пробуждаше в нея несрещано другаде усещане - сякаш беше попаднала в някогашната индустриална епоха или в игра от рода на "Клу.

По-изчистен от английските първообразци, но със същото формално вътрешно разпределение - величествено извито стълбище към горния етаж, вляво - просторна всекидневна с диван "камилски гръб" и пиано, а вдясно - внушителна трапезария. И в добавка към всичко това: чучулиги по тапетите в преддверието, тоалетна под стълбището, старовремска ледотрошачка, монтирана на стената на подготвителната кухня, и напъхани една в друга метални кофички, с които Лариса и други деца от махалата, водени от бавачката ѝ, ходеха за боровинки. Килер на главния прислужник, шахта към пералното помещение, самостоятелна библиотека с плъзгаща се по метална релса стълба.

Дори оранжерия не липсваше точно както в играта - огромно остъклено помещение, в което обикновено седеше самата баба Урсула - с вдигнати с фиби коси и с очи с цвета на френската леща - и похапваше било то киш, било то лимоново кисело мляко, бланширани аспержи или фаршировани яйца - все храни, непознати на днешните хора. На стените имаше бутони, по които са викали прислугата; те отдавна не работеха, но Лариса обичаше да ги натиска от време на време, за да види дали пък няма да дотича някоя камериерка. Нито веднъж не ѝ се случи.

Заизкачва се по стълбището, срещайки погледите на свои предшественици от окачените по стената рамки с фотографии. Леко усмихнат младеж по риза с жабо и къс голф. Три сестри, подредени по височина и яхнали коне. Тук-там по някое по-съвременно събитие: снимана от покрива сбирка на роднините; баба Урсула, прегърната от самата Лариса. И едно от любимите ѝ изображения: монохромен портрет в червеникавокафяви тонове, изобразяващ момиченце в бяла рокля с дълги буфан ръкави, сключило прилежно длани в скута си, със смирено личице и огромна панделка в свободно падащата му коса. А самата му коса със сигурност беше червеникава като Ларисината.

Още

Исабел Алиенде: "На жените с обич" (откъс)

Исабел Алиенде: "На жените с обич" (откъс)

Погледът ѝ се премести за миг към трите ездачки и напиращите женствени черти по момичешките им физиономии. Спря и се замисли. В рода ѝ изобилстваха силни жени - жени, чийто изпълнен с евфемизми официално-възпитан изказ не им пречеше да постигат целите си. Кажеше ли баба Урсула, че е "срамота", дето от няколко седмици не е виждала Лариса, това беше знак за Лариса да я посети незабавно, за да засвидетелства уважението си. А подметнеше ли баба Лидия - бабата на Лариса по майчина линия, споминала се доста по-рано от своята по-възрастна сватя Урсула - че братовчедът Едуард тази вечер проявявал здрав апетит, то си беше направо упрек, че се е тъпчел.

А дали самата тя, Лариса, е силна жена? Не беше убедена. Но докато оглеждаше къщата, прокарваше показалец по медните табли на спалнята, чукваше с пръст пискюлите на завесите и преценяваше на длан тежестта на стъклените преспапиета, можеше със сигурност да заяви: дори да не беше, поне знаеше как да се престори на силна.

На слизане заразглежда пак стената. Спря се за миг пред сватбената снимка на своите родители, сплели пръсти на излизане от черквата и вперили влюбени погледи един в друг, както се гледаха често и до ден днешен. Баща ѝ беше в дневен фрак, с цилиндър на главата, а майка ѝ - в класическа булчинска рокля с дълъг ръкав и със скромен букет в свободната ръка.

Лариса преглътна. "Искам си мама", рече наум, след което безгласно се укори за детинското си желание. Отдалечила се беше доста от родителите си, и то не само в географско отношение: майка ѝ от няколко години страдаше от деменция, обгрижвана единствено от баща ѝ с не особено голяма подкрепа от останалите обитатели на пенсионерския им квартал в Ню Хемпшир.

Лариса си даваше сметка, че дистанцирането до известна степен се дължи и на самата нея. И посещенията ѝ бяха доста нарядко, и помощта, която им оказваше, беше недостатъчна. Но просто не можеше да преглътне факта, че това беше самата реалност.

Непоносимо ѝ беше да гледа как състоянието на майка ѝ се влошава и как тя вече не намира нужните ѝ думи. Същата онази майчица, която с толкова обич и умения я беше отгледала. И ядно си напомни, че самата тя - Лариса - изобщо няма на кого да разчита за помощ, освен на себе си. И в същото време усети как я прободе чувството за вина. Добре че баща ѝ притежава толкова търпение и доброта. Способността му да се грижи, далеч превишава нейната. Не че е и длъжна, нали така? Дете е все пак на майка си, а не нейн съпруг.

Още

"Архив на изгубените деца" от Валерия Луисели (ОТКЪС)

"Архив на изгубените деца" от Валерия Луисели (ОТКЪС)

Още

"Тъмна гора" на Лиу Цъсин -  научнофантастичен шедьовър с монументална визия (откъс)

"Тъмна гора" на Лиу Цъсин - научнофантастичен шедьовър с монументална визия (откъс)

Още

"Играта на солта" - за противоположностите, обречени да се обединят (откъс)

"Играта на солта" - за противоположностите, обречени да се обединят (откъс)

Още

"Подполковникa и пролетта" от Нил Колефф – считан за мъртъв диктатор се опитва да се върне на власт (ОТКЪС)

"Подполковникa и пролетта" от Нил Колефф – считан за мъртъв диктатор се опитва да се върне на власт (ОТКЪС)

Коментирай 0

Календар

Препоръчваме ви

"Тягостна любов" е семейна история, изпълнена с насилие, с любов и презрение, но и с много нежност (откъс)

Eдин от по-ранните романи на Елена Феранте, чиито майсторски разказани истории й спечелиха милиони читатели по света

Среща с един изчезващ жанр и един изчезващ вид автор

"Пътеписи отвъд океана" на Владислав Михайлов

Истината за "Утопия Авеню" от Дейвид Мичъл – времето на свободната любов и революциите в сърцето (откъс)

Авторът на хитовия "Облакът Атлас" със завладяващ роман за 60-те години на миналия век

Италия пусна влак по "маршрутите" на Данте

Сред първите пътници бяха италианският министър на културата Дарио Франческини, представители на местните власти и прочутият диригент Рикардо Мути, който дирижира оркестър в гр. Маради, една от четирите спирки на специализираната композиция

Кой ще оцелее след "Стажът"?

Дебютният роман на Ради Георгиев за света на комуникациите с премиера на 15 юни