Приказките, и то фолколорните, са най-добрият начин децата да бъдат подготвени за трудностите в живота. Това казва в интервю за БТА специалистът по детска литература проф. Светлана Стойчева.

Според нея вълшебните приказки, макар и да изглежда на пръв поглед парадоксално, защото са изградени на основата на измислицата, могат да подготвят децата за реалните препятствия на XXI век. Антрополози и психоаналитици (най-популярни у нас са Владимир Проп и Бруно Бетелхайм) са доказали способността на приказките да подкрепят (дори подтикват, подстрекават, ускоряват) психическото развитие на децата, като изнасят вътрешни проблеми - конфликти, страхове, каквито абсолютно всеки, включително и детето има, посочи проф. Стойчева.

"Пинокио", Либико Марайа

Няма човешки проблем, който фолклорните приказки да не засягат, каза тя и допълни, че те съдържат изкристализиралия човешки конфликтен опит в пълното му разнообразие. Тяхната силна страна обаче се крие не само в изнасянето на тази проблематика, но и в предлагането на "ключове" към нея, на решения (при това не едно).

"Пинокио", Либико Марайа

Уроците на вълшебната фолклорна приказка

Традиционната вълшебна приказка се характеризира с регулирана целенасочена структура, която позволява на детето да "влезе" в нея, да "премине" по пътя на централния приказен герой заедно с него и да "излезе", преодолявайки страховете и тревогите си, психически възмъжавайки ведно с него (за приказния герой това е ознаменувано с финалната царска сватба). Как се случва това?

  "Хензел и Гретел", Кремонини

Проф. Стойчева говори за поредицата от "уроци" на фолклорната вълшебна приказка - на първо място,"урокът" на "happy end"-а - основен структурообразуващ елемент на фолклорната приказка. Тя припомня, че изследователят на фолклорната приказка Владимир Проп го нарича "абсолютно приказно благополучие". Той не само увенчава с успех усилията на героя, но и го свръхкомпенсира (накрая той е "най-умният", "най-богатият", "оженил се за "най-красивата" и т.н.). Няма шанс приказката да започне отзад напред (противното би означавало реките да обърнат сами течението си); никога нейната позитивна част не предшества негативната. Първо са липсите и страданията, после изпитанията, в които героят трябва да се докаже, и най-накрая той получава, така да се каже, "венеца на избраника".

"Магьосникът от Оз", Либико Марайа

"Обещанието" за добрия край е особено важно - то вдъхва смелост у детето да тръгне по нелекия път на приказния герой (какъвто в края на краищата е и животът), пълен с поразяващи човешкото въображение изненади и опасности. Това също е важно - повдигнатата степен на трудност и хиперболизирането на препятствията: някои достигат до логична невъзможност (точно както понякога ни се струват нашите житейски изпитания).

"Дивите лебеди", Либико Марайа

Тъкмо затова вторият "урок" е урокът на препятствията - изключително важен за житейската нагласа, каза Стойчева. Тя обясни, че трудностите по правило са подредени по сила - никога не се започва с най-трудното препятствие, тъй като степенуването е свързано със стъпаловидното израстване на героя (всяка прекрачена трудност го подготвя за следващата). Особено важна част от "урока" на приказното препятствие е неговото приемане (а не заобикаляне). Тези, които се опитват да го заобиколят поради високомерие, подценяване, страх, приказката показва, че никога не могат да стигнат до своята цел (да си спомним, че бащата изпраща и тримата си сина да открият кой краде златната ябълка).

"Хензел и Гретел", Сандро Нардини

Традиционната фолклорна приказка почти кодифицира този път "през" препятствията, твърди Стойчева. В него се крие нейният мощен компенсаторен механизъм, защото да напомним: той предлага труден, но гарантиран път за морално, социално и психическо удовлетворение. Нека добавя и удоволствието от изтласкването на махалото от минуса към плюса и спирането му там, без изгледи да се върне обратно: "И живели щастливи до края на дните си."

"Дивите лебеди", Либико Марайа

Начинът, по който работи страшната приказка

Към този въпрос проф. Стойчева тръгва от митовете. Корените на фолклорните приказки доказано се откриват в митовете и в този смисъл те отразяват поразяващи митични спомени, ритуали, образи (например Кронос бил роден от кръвосмешителството на Гея (земята) и Уран (небето), същият Кронос скопил баща си, изял децата си и т.н.). Но в митовете всичко това има космогонически, а не антропологически смисъл и е абсурдно да прилагаме морална мяра. По думите й в регулираната система на приказката всички тези страшни спомени са претопени и преосмислени съобразно нейните цели: извоюването на мястото на човека в социума и неговото вътрешно психическо узряване. Изяждането ("Палечко Малечко", "Вълкът и седемте козлета", "Червената шапчица", "Хензел и Гретел") не се осъществява, или пък се осъществява прераждане (Червената шапчица и баба й са извадени от корема на вълка).

"Спящата красавица", Джани Бенвенути

Най-важното, според проф. Стойчева, е, че при всички надвиснали ужасии във вид на вещици, страшни вълци, великани, змейове, приказният герой не просто оцелява, но и ги побеждава, а с това побеждава и ужаса, и ужасяването. "Това е най-окуражителната вест на приказката - че малкият герой Давид ще победи Голиат (добре познатата метафора от християнската митология).

"Дивите лебеди", Либико Марайа

Всъщност, колкото страшното в приказката е по-голямо, толкова катарзисът като отдъхване на душата ще бъде по-голям и очакван поради гарантирания щастлив финал, каза Стойчева. В този случай страшното по-скоро може да бъде чистилище на страховете, още повече, че то не е техен първоизточник, а по-скоро техен проявител (говорим за вътрешните страхове). Добре би било да разграничаваме кога страшното в приказките може да стопи страха и кога може да ужаси. Да не забравяме, че приказките все пак, първоначално, не са създадени за деца. Освен това, за кое точно "ужасно" става дума. Ако "ужасното" за възрастния, четящ приказка на детето си, е жестокото наказание на антагониста в приказките (особено в натурализирания му вид: разкъсване, изгаряне или, както е във "Вълкът и седемте козлета", натъпкване на корема на вълка с камъни), то за детето това ознаменува не просто победеното, но и изличеното зло.

"Спящата красавица", Фелицитас Кун

Според проф. Стойчева детето няма да се ужаси от подобно крайно възмездие, чиято символичност работи на всякакви нива, а не само на нивото на родителските опасения. Ако има опората на "уютната" форма на фолклорната приказка, за която стана дума, или ако е усвоило като собствен опит модуса на приказката, психиката на детето е в безопасност - особено ако злото в нея се е свързало със собствени вътрешни страхове "врагове", смята тя. На по-късен етап, въпреки че в историческото развитие митът е по-древният, детето може да се запознае и с митовете като най-древните разкази за първоначалието. Докато си мислим как да предпазим децата от ужасните места в приказките, ми идват на ум т.нар. "ужасни истории", които битуват едва ли не като детски фолклор - тях децата си разказват в свой кръг и напомнят "сеанси", целящи единствено да предизвикат уплаха, спомена Стойчева.

"Закуската на Алиса с Шапкаря и Мартенския заек", Либико Марайа

Навлизането на авторската приказка в детския свят

Приликата между фолклорната и литературната (авторска) приказка е, че и двете могат да поставят съществени въпроси, отнасящи се до човешката психика и битието изобщо, но литературната понякога доста ги персонализира (отпечатва персоната на автора) и още по-важно - невинаги дава (и не е задължена) ключове към проблемите, които изнася. Литературата "отваря" въпроси, чиято сложност може да се осъзнае едва на определена възраст. Така че на децата трябва да се осигури внимателен преход от фолклорната към литературната приказка, с която започва да се трупа същински естетически опит, смята проф. Стойчева. Предучилищната възраст и даже първи/втори клас е времето за фолклорните приказки (говорим само за приказки, а не за другите жанрове на детската литература).

"Алиса", Либико Марайа

Може би едва трети клас е времето за въвеждане на авторски приказки от типа на Андерсеновите или от типа на Ангел-Каралийчевите, смята тя. Тогава децата, придобили вече стабилитета на фолклорната приказка, са и психически по-зрели; разполагат с една стабилна ценностна система, в която безусловно могат да разпознават добрия герой; готови са за разбъркването на картите на доброто и злото, образно казано, без да се объркат в собствените си симпатии и антипатии. Знае се, че децата не избират добрия герой заради идеята да изберат доброто, а защото много го харесват, добави думата на психоанализата Стойчева и посочи, че има случаи и за "неправилно" идентифициране на децата с лошия герой, защото той им изглежда по-мощен и по-успешен (това се случва особено при фентъзи-продукцията - литературна и електронна - това е важна, но отделна тема за дискутиране).

"Спящата красавица", Рене Клок

Затова, според Светлана Стойчева, е много важно да се прави разликата между фолклорна приказка и литературна, или авторска приказка. Много често такава разлика не се прави и тогава се вменяват изисквания към литературната приказка на базата на фолклорната - най-вече към Андерсеновите приказки. Ако те бяха фолклорни приказки, "Малката кибритопродавачка", "Малката русалка" или "Храбрия оловен войник", щяха да завършват със задължителния щастлив край и нямаше да оставят у децата чувство за тревожност, докато някой не им обясни, че авторът е майстор на тъжните, но не на отчайващо тъжните краища, смята преподавателят по детска литература.

"Алиса", Либико Марайа

Тя отбеляза, че към приказката има небрежно отношение - достатъчен е етикетът приказка, за да бъде избрана за прочит на децата. "Едва след като я прочетем, започваме да си задаваме въпроси, стигащи до: беше ли тази приказка подходяща за моето дете", коментира тя.

Времето за приказките на Ханс Кристиан Андерсен

Първо трябва да осмислим, че приказките на Андерсен не са само за деца и като структура, и от гледна точка на техните послания, сподели проф. Стойчева. Тя допълни, че има авторски приказки, които по принцип са насочени специално за децата, но не такъв е случаят с приказките на Ханс Кристиан Андерсен. Някои негови приказки биха могли да бъдат разбрани от по-малките деца и това са истории, базирани върху фолклорна основа, сподели Стойчева. Тя даде пример с "Дивите лебеди" и "Снежната кралица". "Приказките, които имат съвсем ясна връзка с фолклорен субстрат, с фолклорна основа, са разбираеми от децата, там ориентир може да им бъде познатата фолклорна приказка. Но повечето от неговите приказки в никакъв случай не са за малки деца", заключи проф. Стойчева.

"Дивите лебеди", Либико Марайа

Според нея в приказките си Андерсен поставя естетски и персоналистични проблеми, които не са толкова универсални, колкото на фолклорната приказка. Такъв пример е "Малката русалка", която също е базирана на фолклорен първоизточник, но в нея Андерсен влага и свой персонализъм, както и в повечето от приказките си, коментира тя. "Ако сме прочели повече приказки на Андерсен, ще забележим, че непрекъснато се повтаря един натрапчив мотив - за нереализираната, неосъществената любов, особено когато тя не може да се изрече - когато е безгласна. Същото се повтаря и в "Овчарката и коминочистачът", и в "Малката русалка". При Андерсен има непрекъснато повторение на този мотив за нереализираната, безгласна любов", каза проф. Стойчева. И допълни, че тази нереализирана любов е контрапункт на другата, огласената любов, която и се реализира.

Проф. Стойчева отбеляза, че в приказките на Андерсен обикновено се осъществява социално (а не романтично) съответната любов. Като пример тя даде сватбата на принца и принцесата от съседното царство във финала на "Малката русалка". Оказва се, че любовта, дори и най-дълбоката и истинната, ако не е скрепена със социално съответствие, няма шанс за реализация в социалния свят; а ако освен това е и словесно неизразена, тя съвсем няма шанс - може би по аналогията, че светът е създаден тъкмо чрез словото. Подобна проблематика трудно може да бъде разбрана от едно дете, смята проф. Стойчева.

"Цветята на малката Ида", Либико Марайа

"Същевременно приказките на Андерсен завършват не само изключително емоционално, но и утвърждаващо. Да, споменатите приказки предизвикват в края си тъга, но това не значи, че авторът им не дава шанс на своите "губещи" герои, макар в други, символични измерения - храбрият оловен войник преминава през всички изпитания, затварящи кръга на доказването на неговата любов и храброст, но приказката не завършва със сватбата на влюбените. Едва намерили се отново, те политат към пламъците на огъня, за да остане от тях едно сърце и една звезда. Край, който изисква по-скоро интерпретация, възможна едва за децата в 3/4 клас а и по-късно, смята проф. Стойчева. Според нея подобни приказки имат важно място в живота на подрастващите, защото те не могат да оставят безучастни възприемателите си и възпитават една много тънка емоция у децата. Самите деца го усещат, допълни тя. "Когато те твърдят, че обичат приказките на Андерсен, убедена съм, че в това "обичане" влиза и тази тънка тъга", каза Стойчева.

Литературата трябва да възпитава на съпричастност, което би помогнало за осмисляне на собствените емоции, за емоционално себеопознаване, коментира проф. Стойчева. Тя наблегна отново на факта, че всичките тези приказки завършват с утвърждаване, а не с отрицание - както "Храбрият оловен войник" завършва с утвърждаване на любовта, защото какво значат оловното сърце и звездата, които оцеляват в пламъка. Тя е една от най-романтичните приказки на писателя. Ето че и тук се повтаря тази така характерна за Андерсен обречена безгласност. Но любовта на войничето и балеринката символично се реализира. "Храбрият оловен войник" би била истинско богатство за едно дете, ако то я възприеме в подходящото за него време, смята проф. Стойчева.

"Храбрият оловен войник", Либико Марайа

Тя посъветва първото четене на Андерсеновите приказки да започне от преразказите на Светослав Минков, най-добрия преводач на скандинавския автор и то специално за деца. От една страна, изключителен стилизатор, с творчески усет към езика, на който превежда, и от друга, той все пак е имал предвид адресата дете - това не може да се каже за преводите, които бяха направени на приказките от датски от 90-те години насам.

"Детски" ли са детските приказки на Шарл Перо?

"Самият Шарл Перо не е написал тези приказки за деца. В предисловието към оригиналното издание (също появило се за първи път на български в началото на 90-те години на XX век) ясно е посочено предназначението на тези приказки - това са приказки за млади госпожици, за да бъдат предпазени от някои "неблагоразумия" в наивното си неведение, коментира проф. Светлана Стойчева. Затова "Червената шапчица" в неговия вариант завършва с изяждането на момичето и без спасението му накрая. "Спасението", което авторът предлага, е да се вслушат "младите госпожички" в поуката от неговата история - важна класицистична добавка към приказките му.

"Червената шапчица", Гюстав Доре

Отклоненията от нормата на вълшебната фолклорна приказка са много повече от дадения пример. До голяма степен те са "поправени" (както е възстановен и щастливият финал на "Червената шапчица") в приказките на Братя Грим: всички сюжети на Перо са преразказани и от Братя Грим, но техните варианти са по-близки до фолклора, обясни проф. Стойчева. Тя вметна, че от своя страна приказките на Братя Грим също съдържат неподходящи сюжети за деца с кървави сцени, като отново напомни първоначалната непредназначеност на фолклорните приказки за детска аудитория и нуждата от специален подбор.

Може би най-страшната приказка на Шарл Перо е "Синята брада". "Неслучайно "Синята брада"е сюжет, към който огромно любопитство изпитва литературата и поражда доста интерпретации (достатъчно е да припомня "Синята брада" на Кърт Вонегът"). Това красноречиво доказва, че това "не е приказка за деца", коментира специалистът по детска литература. Според нея в "Синята брада" липсва тази така важна структура на фолклорната приказка: препятствия и награда. Тук изпитанието е едно - любопитството, вменено като женско. Ключовият момент в приказката е нарушаването на забраната от младата съпруга да отвори една единствена стая (тук се потвърждава един от законите на приказките "всяка забрана да бъде нарушена") и ужасиите, които вижда там.

"Синята брада", Гюстав Доре

Елемент, различен от фолклорните приказки, е краят с нейното щастливо спасение - не защото е щастливо, а защото е случайно: девойката се спасява само защото братята й чуват зова й и идват в последния момент да я спасят (предишните съпруги на Синята брада са нямали този късмет). Стойчева допълни, че в "Синята брада" липсва обещанието на класическата приказка, че всичко може да се оправи със собствената храброст, доброта и находчивост, както "обещават"примерно "Хензел и Гретел" и "Малечко Палечко".

Според нея при приказките на Шарл Перо се налага допълнителна адаптация, която обаче бива да стане на базата на фолклорните варианти. Тя допълни, че има добри български адаптации, включително от Ран Босилек.

"Снежанка и седемте джуджета", Скот Густафсон

Родителският подбор на приказките и допустимостта на родителската цензура

Родителите трябва да си дават сметка за възрастта на детето си, когато избират какво да му четат, каза проф. Стойчева. Първоначално е добре детето добре да се "захрани" с фолклорни приказки - вълшебни, битови, за животни, обясни тя и допълни, че децата доказано най-много обичат вълшебните приказки, което означава, че са в контакт с нейната логика и вътрешно послание.

Стойчева напомни, че би трябвало да обръщаме внимание на факта, че винаги има конкретни приказки, които детето желае да слуша непрекъснато. Според психоанализата "интересът на децата, проявяван към дадена приказка, може да се приема като ориентир за вътрешните проблеми на детето. Така родителите могат да се замислят защо точно от този сюжет детето се интересува, какво го "грабва", и тогава биха могли да си помислят върху подбора на приказките", каза тя.

"Малката русалка", Скот Густафсон

Самият въпрос за родителската цензура е симптом за състоянието на детската литература, коментира проф. Стойчева. Щом достигаме до там, родителите да цензурират приказките, това означава, че в момента пазарът не е в състояние да предложи точните четива за децата, допълни тя. Според нея адаптацията на приказките е работа на писатели, на специалисти по детската литература, на учители, редактори. Родителят не е този, който трябва да прави такава редакция, тя трябва да се направи вещо, смята експертът. "Защото родителят може да реши, че не му харесва по принцип краят на приказката (може би Wаlt Disney са следвали родителски предписания, когато са сменили края на "Малката русалка"), но дали той го е усетил адекватно? - без да подценявам усета на родителите - напротив, към него апелирам.

Фолклорната приказка, която също понякога се нуждае от адаптиране, не трябва да се "пипа" в същностните й части - не трябва да се съкращава нейната троичност (трите изпитания), а също и повторителността, която има своя смисъл", каза проф. Стойчева. Може да се подбират сюжетите, посочи тя, но добави, че това трябва отговорно да се прави от специалисти. Родителят може да си съчинява истории и да ги представя както си иска на своите деца, но литературната и фолклорната приказка не трябва да бъде редактирана, а само подбирана от него, смята експертът. Родителят е натоварен с достатъчно задължения по възпитанието на детето, за да компенсира и липсата на достатъчно адекватна детска книжнина. Ако пазарът е регулиран и предлага литература с доминиращ художествен критерий, въпросът за цензурата от страна на родителите ще падне, смята тя.

"Спящата красавица", Гюстав Доре

Ролята на учителите

Проф. Светлана Стойчева посъветва запознанството с авторските приказки да става постепенно, като родителите предварително ги четат (това не е цензура, разбира се). Въвеждането на авторските приказки в детския свят може и е добре да се случи първо в училище, но това предполага добре запознати учители (не всички са такива). Те са хората, които, освен материала, познават и своите питомци - тези, за които го предназначават. Не по-малко важен е и начинът на преподаване на приказката. Но преди да пристъпят към преподаването й, те трябва да са нейни проникновени читатели - както един режисьор не може да не вникне дълбоко в текста на пиесата преди да започне репетиции. Ако учителите не са готови да интерпретират текста, по-добре просто да четат на децата приказката. Тук никой не може да сбърка.