СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Рене Карабаш: Нямам нужда от умрели риби. Имам нужда от риби, които да плуват срещу течението
Кога любовта е равна на смърт, как се пише роман без нито една главна буква, защо писането е наука, за жените с мъжки характер в изкуството - в честен разговор с талантливата Ирена Иванова
Автор : / 4065 Прочита 0 Коментара
Снимки: Личен архив/Колаж: Юлиян Илиев
Стандартността е единственото нещо, което няма да откриете в нея.
Накратко: Рене Карабаш (Ирена Иванова) е писател, режисьор и актриса.
Родена е на 8 юли 1989 г. в Ловеч. Завършила е Гимназията за чужди езици "Екзарх Йосиф I" в града, има бакалавърска степен по Приложна лингвистика (английски и френски език) от Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Стипендиант в "Западен католически университет" в Анже, Франция. Магистър е по театрална режисура към Нов български университет.
Автор е на романа "Остайница" и стихосбирката "Хълбоци и пеперуди" (ИК "Жанет 45"), за която получава номинация за Националната награда за поезия "Иван Николов" (2015). По-късно книгата има своите премиери в Университета Кеймбридж, в Българския Културен Институт в Лондон и в Българския Културен Институт в Прага. Нейни стихотворения са преведени на няколко езика и биват включени в световни поетични антологии. Носител е на първа награда за белетристика от литературния конкурс "Боян Пенев", а от 2017 г. е в почетното жури на Националния литературен конкурс "Петя Дубарова".
За ролята си във филма "БЕЗБОГ" Ирена получава няколко престижни филмови награди за най-добра актриса - "СРЕБЪРЕН ЛЕОПАРД" (Локарно), "СЪРЦЕТО НА САРАЕВО" (Сараево), "АЛУМИНИЕВ КОН" (Стокхолм) и "ЗЛАТНА РОЗА" (Варна).
Ирена Иванова е основател на Творческа Академия "Заешка Дупка", която събира едни от най-големите писатели, сценаристи и драматурзи на България. Създател е на театрално ателие "Експериментика", с което поставя дебютния си спектакъл по романа на Маргьорит Дюрас "Очи сини коси черни", в Театър "Възраждане".
Първият й роман "Остайница" предстои да бъде представен на фестивала на изкуствата "Аполония" в Созопол на 2 септември.
"Остайница" е първият по рода си у нас роман, който засяга темата за албанските клетвени девици. Остайница или още мушкара, виргинеша, мушкобаня, харамбаса, завейтована девойка, садик, е жена, която дава клетва за девственост по Канунът на Лека Дукагини - множество архаични албански закони.
Роман без главни букви и без точки... "Написан е в постмодерния стил на писане "поток на съзнанието", който подмята читателя като вълна назад в миналото и напред в настоящето. Всичко, което читателят трябва да направи, за да не се удави в него, е да се отпусне и да се остави да бъде носен до самия край, ако изобщо една такава история може да има край."
Очи в очи с Ирена Иванова и нейната необятна Вселена, която се поглъща на един дъх:
- С какво би започнала, ако трябва да се самоопределиш в този момент - режисьор, писател, поет, лингвист, актьор?
- В писането се чувствам най-сигурна. Аз съм млад режисьор и всичко, което правя в момента, и за в бъдеще ще бъдат едни опити. Театърът е нещото, което ме кара да се чувствам жива и смислена. Старая се да има и от двете. Трудно е, защото разделям живота си на периоди. Сега се посвещавам на творческата ми Академия "Заешка дупка" и така ще бъде, докато не приключи до края на годината.
След това искам да поставя романа си "Остайница" на сцена. Той носи доста театрални и кино характеристики, които колегите ми също откриват. Това ми беше целта, докато пишех, защото искам и филм да направя по него някой ден.
Писането си е част от мен и там съм най-уверена. Пиша от много малка, в трети клас вече имах една дебела папка със стихотворения за птичките и тревичките (смее се).
Със сигурност знам, че целите ми за писане особено на дълга форма роман ще бъдат все по-високи. Даже вече мисля за следващия роман, който ще следва някакъв алгоритъм. Голям почитател съм на Хулио Кортасар, той е водачът ми в поезията и прозата и ми се иска да бъда смела колкото него - експериментът ми в литературата да стига до своите предели.
- Колко време ти отне писането на "Остайница"?
- Две лета в Созопол, т.е. по два месеца всяко лято, довърших го в София. Общо ми отне две години. Проучвах Кануна на албанците, изключително сурови закони, свързани с отмъщения и кръвни вендети. Трябваше да го изуча и прочетох всички възможни книги, художествена и антропологична литература, за да мога да стъпя на здрава основа.
- Кое те запали по темата?
- Една фотография на заклета девица. Доста дълго време чаках някакъв знак, за да започна да я пиша, защото имах какво да кажа, свързано с моя живот, тъй като голяма част от книгата са действителни мои случки, преживявания и виждания за света. За мен беше важно да създам един свят, в който да покажа че тялото не значи нищо.
Дали си мъж или си жена, важно е какво се случва вътре в теб и затворите вътре в теб. Границите, които сам си поставяш и тези, които отвън ти поставят. Изобщо исках да премахна опаковката на Човека и да покажа това отвътре. За тази цел ми трябваше тази "опаковка" на Остайницата, която търсех.
Нещо, което е девиантно и това няма нищо общо с трансджендър. Това е социална смяна на пола, те не си правят операции.
- Какво означава Остайница?
- Това е едно от наименованията на тези заклети девици, наричани също мушкара, бурнеша, зависи в коя област. Има ги в Босна, Македония, Косово, Албанските Алпи, в изолирани планински местности. Викат им проклетиите на тези планини, защото са много свирепи. Там е патриархат, мъжът е с най-много права. Може да носи часовник, оръжие, да пие в кръчмата, а жената няма никакви права, стои само вкъщи, за да готви и чисти и струва 20 вола.
Смяната е породена обикновено заради тези вендети, които се случват, когато един мъж е убит и трябва да се отмъсти. Тези закони са описани в книгата. Намаляват мъжете и трябва една жена да стане мъж, глава на семейството и да се грижи за него. Тя дава клетва пред старейшините, обличат я като мъж, подстригват я, променя си умишлено стойката.
Оттук нататък това е смяна на социалния статус и тя получава правата на мъжа. Да носи часовник, оръжие, да пие, т.е. тя си спечелва свободата, но дава клетва за девственост, обрича се на самота.
Там любовта е равна на смърт. В книгата има много любов, поради това има и много смърт.
Театрални сцени от "Остайница" (Снимка: Личен архив)
- Има ли още заклети девици?
- Да. Това е интересното, че ги има все още и всичко това се случва на около 600 км са от България. Исках да отида там, но е изключително опасно. Много хора, които са били в Албания и се занимават с албански, ми казват как добре съм успяла да пресъздам този свят, който те са виждали.
Това не ми бе трудно, защото съм израсла в едно село до град Ловеч в подобни условия. На много смърт, предимно на животни. Драла съм агне, какво ли не съм правила, но това е било част от бита. Сурови крайности и срещи със смъртта, защото баща ми караше катафалката и всички умрели минаваха през нас. Тези неща не са ми чужди и изобщо усещането за смърт и насилие са ми близки и затова, може би, съм успяла да пресъздам така добре това албанско семейство. Това ми бе и целта, да покажа този мой свят, в който много хора са израснали по този начин, на село.
Вътрешният ни свят и травмите, които се зараждат тогава. Как те избуяват като ставаме по-големи, как се справяме с тях и дали изобщо можем да се справим.
- Как се справяме, ако трябва да се справим?
- Това е дълъг процес. Трябва да си много присъстващ в сегашното и да се чистиш. Да знаеш първо каква ти е травмата, откъде си я получил. Обикновено това се случва в ранна детска възраст, дори и в утробата. В романа например има как майката прокървява докато е бременна, това се е случило и с моята майка. Тя много се е страхувала да не ме загуби и този страх автоматично влиза в моето ДНК и сега трябва цял живот да се боря с излишните си страхове и безпокойства. Моята смърт, да не се случи нещо с мен, което избива по някакъв начин.
Абсолютно всеки един си има някакви травми, но аз се опитвам да се справям с тях чрез изкуството. Чрез писане и театър и най-вече се опитвам да се наблюдавам отстрани в конкретни ситуации и да обяздвам тези травми.
- Насилие и любов - има ли баланс между тях в книгата ти?
- По-скоро има последователност. Насилието идва от отношенията в едно семейство - как бащата ненавижда сина си, защото е слаб, искал е дъщеря му да бъде момче, а тя се ражда момиче, но той я третира като момче. Отношенията помежду им, смятам че ги има в почти вяско едно българско семейство, тъй като нашето поколение е живяло по един и същи начин и травмите са ни идентични. Въпросът е къде се счупва комуникацията с родителите и те по какъв начин са ни наранили, без да си дават реална сметка за това.
Но главната ми цел е да покажа, че няма положителен и отрицателен персонаж. Няма злодей, няма го и добрия. Там всички са хора и носят и злото, и доброто и го проявяват в различни ситуации. Както с всеки един от нас е така. Ние сме и насилници и жертви. Въпросът е да ги овладеем тези състояния, за да не стават крайни.
И, естествено, да се стремим към доброто. Постарала съм се книгата, колкото и да подмята читателя като вълна нагоре-надолу, накрая да се появи една голяма светлина, която се стремим да намерим всички. Бог.
- В крайна сметка щастливи ли са тези жени от избора си, ако въобще би ги определила като жени?
- Самите те са щастливи там, доколкото съм чела в техни интервюта. Чувството за чест, което имат, за да бъдат остайница е много по-силно от липсата на любов и самотата. В интервютата, които съм чела, те говорят много за самотата, заради обезлюдяването на селата и оставането им сами. Любовта изобщо не я споменават или казват за нея, че е равна на смърт. Те просто са я заклеймили. Черпят от усещането за чест и достойнство, за да бъдат това което са. Това им се набива в съзнанието, защото живеят в затворени общности. Главната героиня в романа ми е нещо подобно. Навлизайки обаче информация от външния свят, тя започва да разбира, че това което се случва при нея не е нормално.
И започва да се пречупва, разбирайки истини за живота си. Тя също изпитва чест в началото на книгата, но после осъзнава колко много време е изгубила да робува на някой и на нещо, което няма никаква връзка с Бога.
- Във всичките си творчески проекти "говориш" за Бог.
- Навсякъде говоря за Бога. Трябва. Това е мисия.
- Вярваща ли си?
- Някъде при представянето на книгата имаше такъв абсурден коментар: "Това някаква набожна книга ли е" (смее се). Какво значи набожна или вярващ? Мога да кажа, че съм религиозна, но не в изопачения вариант на религията. Аз смятам, че религията е нещо много лично и то се случва в теб вътре, в стаята ти. Не е нужно да ходиш в църкви, макар те да ме карат да се чувствам добре, чисто енергийно. Но не съм роб.
Говоря много за Бог, защото аз го търся всеки ден. И виждам колко много са го изгубили хората на бързото живеене. Трябва да им се напомни, че има Бог и той се проявява с появата на любовта, защото Бог е любов. В любовта няма никакви скърби и нещастия. Изпитаме ли нещо такова, това е знак, че сме отклонили от пътя и е време да се пречистим.
За мен всички религии са една религия. Чела съм много по тези въпроси и виждам, че истината е една. Всяка религия проповядва тази истина.
- Какво означава постмодерният стил на писане "поток на съзнанието", какъвто се определя стилът в "Остайница"?
- За много хора писането "поток на съзнанието" е новаторско. Няма главни букви, няма точки, има само запетайки, с които да си поемеш малко въздух и да продължиш.
Прилича на движението на мисълта, закачайки различни асоциации от миналото и бъдещето в една обща картина, един пъзел.
- Как влияе това на четящия?
- Влияе му на подсъзнателно, емоционално ниво. Влияе му така, както на мен, докато пиша. Каквото чувствам аз, знам че ще го изпита и той, ако се отвори към книгата.
Рене Карабаш представи своя дебютен роман на морския бряг в Лозенец (Снимка: Владо Василев)
- И как се случва това писане, кога спираш?
- Това е адски трудно писане, въпреки че изглежда лесно защото се лее като река, но не бива да забравяме, че романът има структура. В моментите на забързване или забавяне, трябва да следиш всичко, което се случва, да си в пълна концентрация, да си канала, който трябва да изкара всичко, което искаш. Затова първото нещо, върху което работих бе сюжетът. Да бъде стабилна, основа на къща, която мога да обзавеждам в следващите две години. Много ми помогнаха срещите в Академията ми и лекциите, които посещавах. С Дарин Тенев и Владимир Зарев имахме доста разговори по темата. Те ми помогнаха да си изчистя някои подводни камъни, които ме спъваха, за организирането и изграждането на сюжета. Оттам нататък ти си сам. Писането е самотно занимание. Но прекрасно!
Сега се радвам много, защото на 2 септември имам представяне на романа на Аполония в Созопол. Там съм писала романа и ще бъде много лично.
Рене Карабаш представи своя дебютен роман на морския бряг в Лозенец (Снимка: Владо Василев)
- Различно ли ще бъде представянето?
- Винаги го представям с мултимедия, с видеа, с аудиовизуални картни. Николай Колев ще ме представи - философ, критик, голям ерудит. На първите ми големи премиери, които направих в Драматичен театър - Пловдив и театър "Сфумато" в София, беше много мащабно. Актьорите Теодора Духовникова и Петър Дочев четоха части от романа и бях поставила една-две театрални сцени от романа, в които участваше актрисата Дария Митушева. Отделно заснех киносцена с участието на Светлана Янчева - една мечта, защото тя ми е една от любимите актриси.
Театърът и киното просто много ми влияят и искам да се изразявам и чрез тях. Затова по всякакъв начин смесвам литературата с театъра и киното.
- В книгата пишеш, че любовта е равна на смърт, а при теб?
- Ох... И при мен се случва понякога да е равна на смърт, защото аз съм много крайна в любовта си. Все пак съм с лъв във Венера, това е всичко или нищо. Голямата любов винаги се търси. Както горя в писането, театъра и киното, така живея и на максимума в любовта и във всичко, което правя. Отдавам му се изцяло и сега се опитвам, да се обяздвам, да си поставям граници.
Ако се отдадеш изцяло на нещо, има опасност да загубиш себе си а има едни здравословни граници, които е хубаво да спазваш.
Когато изпитваш нещо много силно и нещо те безпокои в работата или в любовта, това неминуемо ти се отразява на тялото физически, тъй като тялото и ума са свързани. Ето в такива моменти чисто здравословно се влошавам и сега изцяло съм посветена на обратното. Напълно отдадена съм на себе си и знам, че каквото има да идва ще дойде и то ще бъде градивно. Каквото си поръчаш това ще дойде.
Втората част на романа започва с изречение от Библията, което ми харесва като символ и метафора на случващото се: "И Бог върна това, което беше изтласкано". Можем да си държим всичко под леглото, но то си стои там и в един момент започва да излиза, ако не го изчистим.
Трябва да внимаваме какво решаваме да задържим в живота и какво да пуснем. Като цяло е хубаво да си чистим домовете - вътрешните.
- Този необичаен стил на един дъх, на силно емоционално писане, ограничава ли ти читателите?
- Не смятам, че стилът ограничава чителите или стеснява кръга им. Още преди да излезе дадох книгата на хора, които изобщо не четат, на хора които четат, и на хора които много четат и от всички имах една обратна връзка. Бяха я разбрали и на емоционално ниво, което е логичното. Каквото и да правя, защото и в театъра използвам такива авангардни и постмодерни методи, форми и техники на изразяване, за мен е важно да бъде подплатено със силна емоция. Когато я има съм по-спокойна, че ще се разбере. Защото в един момент формата на изразяване става език за прочитане, оттам нататък емоцията идва от прочита и от написаното.
Искам книгата да стига до всеки възможен човек и се надявам да му покаже по някакъв начин верния път и светлината.
Сещам се за писмото на издателката ми Божана Апостолова, когато й изпратих романа, който е около 170 страници: "Какво е това романче, което ми изпращаш? Две години го пишеш, очаквах по-голям брой страници." Казах: "Толкова е. Това е концентрат." Прочита го и след два дни ми се обажда: "Този роман не може да бъде по-дълъг от това, което е! Ти ми съсипа живота с този роман!" (смее се)
Разрушава те отвсякъде и накрая те изгражда.
- Следващият ти роман пак отново ли ще бъде "поток на съзнанието"?
- Вероятно. Аз пиша така и в поезията. Може да се каже, че е "поток на съзнанието", но аз пиша чрез картините, които виждам и асоциирам, минало, бъдеще... Това е моят стил на писане. Божана ми написа тогава и че е впечатлена от това, което съм й изпратила. Аз бях спокойна, защото в романа използвам радикални теми, сексуалност и принадлежност:
"Ти ще накараш читателя да започне да мисли!" Това е важно за мен, защото изобщо не съм от тези, които робуват на читателите си. Много повече ги обичам, отколкото да правя неща за тях, които могат лесно да смелят. Обичам ги повече, защото им давам нещо, което ги кара да мислят и да си създават собствени светове в главата. Това е разбирането ми за писател. Да им се смила и да им се дава в устата, на първо място е неуважение към тях.
С Георги Ангелов на представянето на "Остайница" (Снимка: Личен архив)
- Наскоро имаше дискусия доколко трябва да се редактират младите автори и защо въобще трябва да се редактират.
- Според мен трябва да се редактират, както и големите автори трябва да се редактират. Не защото не са написали нещо добре, а защото ти неминуемо виждаш света от своята гледна точка. Да не говорим, че няма сам да си четеш книгата. Тя трябва да стигне до хората и й трябва външен поглед към твоето произведение. Най-малкото да се погледне от страната на читател, който примерно да ти каже: "Това не го разбирам, промени го".
Но естествено съм "За" писателят да си запази идентичността и автентичността на писане, задължително. Защото мен нищо не ме спря да напиша такъв тип роман, знаейки че ще е голям бунт в литературната среда.
Роман без главни букви, без точки, въобще къде си тръгнала? Бекет е писал преди 100 години и то много по-сложен роман в такъв стил. Божана ми каза в началото - как ще пуснем този роман така? Казах, не ме интересува, пускаме го така, аз няма да променя нищо, нито ще сложа точка, нито главна буква. Тя се съгласи, защото на мен желанието ми е оправдано.
Ако сложа главна буква или точка някъде, просто ще се разпадне целият пъзел. Всички изрази и части са свързани помежду си, именно чрез запетайки.
Романът ми е с минимални радакции и почти не е пипан. Минимални грешчици сме поправяли с редактора ми Христо Карастоянов.
- Академията ти се казва "Заешка дупка". Откъде дойде името й?
- Хрумна ми спонтанно. Дълго време мислих и си бях взела тъкмо книгата за Алиса с илюстрациите на Ясен Гюзелев. Исках да е нещо дълбоко, психологическо, да е свързано със света, в който влизаме когато влезем в света на изкуството, независимо дали е писане или рисуване. Първо ми дойде на английски - "rabbit hole". Има такъв филм, който много харесвам, дълбоко психологически. После влязох и намерих много значения на "заешка дупка", сред които срещнах дори и това "да си надрусан и да си в заешката дупка". Казах си - защо пък не "заешка дупка"?
То наистина е "Заешка дупка", в която курсистите влизат и просто е друг свят за тях. Смело го твърдя, защото виждам какво се случва, приятелства, общности се създават, дори някои от групите ни продължават да се виждат неформално и да пишат. Това е страхотно. Традициите са страхотен лукс в наши дни.
- "Заешка дупка" е творческа Академия за..?
- За писане. Има курсове по проза, поезия, киносценарий, драматургия. От тази година направих курс детска книжка и актьорски курс.
Той ще се води от Леонид Йовчев и Ани Васева. Ще бъде много интересно. И двамата са страхотни и съм сигурна, че ще направим нещо много различно.
- За каква възраст е и колко продължава?
- За над 16, но ми хрумна скоро една идея, която ще осъществя януари или февруари. Ще направя Творческа академия за деца под 16 години. Миналата година имахме от 17 до 50 годишни. Всяка година е по три месеца - един семестър да речем. Това не са само курсове, програмата е два пъти седмично, една теоретична и една практическа лекция, освен това има в събота и неделя богата програма - кино прожекции, хайку уъркшоп, среща с писатели, какви ли не събития съм организирала.
От тази година има нещо ново. Забелязах, че миналата година много от добрите ни, талантливи курсисти изпитват страх да се изявят. Аз им правя литературни четения, публични, с много хора. Направихме драматично четене в "Сфумато" от актьори професионалисти, където четоха пиесите им, но някои се отказаха да участават. Беше ме яд, защото бяха едни от най-добрите, но просто не бяха. Затова тази година съм включила едни семинари, които ще се движат паралелно с програмата. Ще ги води Ивайло Добрев, който може да се каже, че е астролог, преди всичко поет, мой колега.
Той ще изнася семинари за отблокирване на подтиснат потенциал. Откъде идват тези проблеми и защо се случат, от астрологическа гледна точка. Дори и връщане в ембрионална фаза, защото е възможно и там да има блокаж в желанието на човек да се изяви. Ще имаме упражнения да се отпуши този потенциал и талант и да се канализира правилно.
Астрологията е една от религиите и ще я използваме, за да ни помогне, в никакъв случай да ни навреди. Идеята на семинарите е хората да се чувстват добре и все по-уверени. Срещите ми с Ивайло са много стимулиращи и той ми помага за какво ли не.
Искам всичко позитивно, което на мен ми се случва да го предам и на курсистите. Цялата идея за Академията е това.
Много е трудно да стигнеш до литературната среда, да направиш книга, камо ли да работиш с писатели, защото има толкова пишещи хора. И аз като всички останали преди да стана Рене Карабаш, бях Рена долна черта Карабаш във форумите за писане, но ме забелязаха и пътят бе много дълъг, нелесен, малко, по-малко.
Имаме месец на реализацията, когато приключи Академията, работи се с редактор, правим книга на всеки, който се обучава и аз ги изпращам в издателство. Но това не значи, че ще бъде издадено, оттам-нататък това е изкуство, нататък е талантът.
Аз искам просто да им разчистя от клони пътя, за да стигнат по-лесно и по-бързо до края. Там вече са те.
На премиерата на "Остайница" (Снимка: Личен архив)
- Писането учи ли се?
- Учи се да имаш дисциплина, да имаш обща култура, учи се да четеш добра литература.
Писателите ти дават много по-бърз отговор, това се прави така, така и така, отколкото ти сам да стигнеш до този извод, скъсяват ти пътя. Не мога да кажа, че се учи - то или го имаш, или не, но много голяма част от писането е работа, малка част е талант. Важен е таланът, но и умът е важен. Може да не си толкова талантлив, но да си умен и да знаеш как да напишеш една книга така, че тя да бъде четена.
Има си наука за писането, но творчеството идва най-вече там, когато ти я усвоиш, научиш я и я разбиеш на парчета. Тогава се явява талантът и ти знаеш с кои камъни да работиш и как да ги подреждаш. Така винаги можеш от знанията, които си получил, да построиш една къща. Важното е да я построиш, преди да я разрушиш.
Курсистите ни и най-вече, тези които искат на всяка цена да се занимават с писане, успяват и ние им помагаме за това. А тези, които пишат просто за развлечение, получават обща култура и невероятни срещи със страшно талантливи хора, което ги обогатява и ги изкачва нагоре.
- Какво казвате на тези, които много се натискат да пишат, а не могат да вържат и две изречения?
- Казвам: Заповядайте! Влезте! Когато излезете от тук, ще знаете кой е Константин Павлов (смее се).
Изобщо не подлъгваме никой, даваме реална оценка на всеки. Няма сърдити, даже някои се записват за втора година в Академията.
Самият подбор става в този месец на реализацията, в който се работи с редактор от писателите, върху собствен ръкопис, т.е прави се книга. Там вече нашите прекрасни писатели, могат да кажат "Не, ти не си готов още за книга" и да се откажат да работят с този човек. Трябва ти още време да пишеш и тогава ще имаш възможност за книга. Това се разбира още по време на Академията, но обикновено няма такива, които да са крайно амбициозни и да не са талантливи, просто на някои им трябва малко повече време да се развият.
С Константин Трендафилов на поредното литературно четене (Снимка: Личен архив)
- Няма ли да станат много писателите у нас?
- Писатели много, но малко Хора. Малко Човеци. Там е проблемът. Ако те са големи човеци, с висок дух и морал и са искрени към писането си, тогава, каквото и да напишат, сто процента ще им се получи.
Проблемът е, че хората не се откриват пред листа и само си мислят, че го правят. Важното е да разбереш себе си, да знаеш къде са ти слабите места и да ги покажеш без да те е страх. Искам да изкореня страха от новите хора на литературата в България.
И обратното ме дразни, прекалено самонадеяните. Но те сами си берат плодовете от това.
В изкуството трябва да имаш увереност и характер. Театър, писане - трябва да имаш силен характер, защото това е дисциплина.
В Академията сме, за да си помагаме по всякакъв начин, защото в България тази сфера я няма никаква. Млади писатели, които да имат агенти, които да ги представят в издателствата - това съм приела като моя задача и искам да им помогна, колкото мога.
Вярвам, че има как една добра литература буквално да се комерсиализира и да стига до повече хора. Не да става комерсиална, но да се стараем да увеличаваме каналите за разпространението й. Защото това е целта на изкуството, да стига до хората.
- Как се издържа един млад творец в България? Ти с какво се издържаш?
- Трудно. Издържам се с Академията "Заешка дупка", но там пък самата Академия се самоиздържа от себе си. Нямам никакви спонсори, финансова подкрепа отникъде. Това сама си го правя и сама си го движа. Академията ми помага финансово да съм стабилна за следващата година, в която ще мога да пиша или да правя театър. За съжаление няма как да се издържаш от книги в България и не знам дали има някой писател, при който да се получава. Ако има те са няколко.
За щастие от издателство "Жанет 45" Божана Апостолова се грижи за нас като автори. Където и да ни изпраща и ни командирова, всичко се поема от издателството. Тя много държи да запази самочувствието на писателя. Писателят да се чувства ОК от това, че е писател, че не е някаква мишка, която просто си пише. Не всички издателства го правят. Всичко в изкуството, независимо дали е театър, кино или писане е на хонорари. Просто си чакаш следващия хонорар.
- Какво трябва да се промени?
- ДДС-то на книгата трябва да се промени. Това е оценката на труда ти, защото аз взимам 20 процента от книга, колкото взима държавата - ДДС-то е 20 процента, това е абсурдно! Аз съм някакъв хамал, който там нещо драска две години. Ако това се промени, ще е доста по-добре.
Много неща трябва да се променят. Да се появи един адекватен ПР на литературата, да си има ПР-и, които само с това да се занимават индивидуално.
Смятам се за достатъчно умна, за да напиша книга, която да избие умрялата риба, но нямам нужда от умрели риби. Аз имам нужда от риби, които да карам да плуват срещу течението и няма никога да изневеря на изкуството и на публиката.
- Не обичаш стандартните неща, но кое ти е най-стандартното нещо?
- Фанта. (смее се) Напоследък пия много фанта, даже прекалявам и това се превръща в едно клише-бутиково занимание... (смее се)
- Кога си Ирена, кога си Рене?
- Аз обичам да съм Ирена по принцип, но не знам вече къде е границата. С приятелите и с най-близките ми съм Ирена. Рене е някаква защитна капсула, която ме предпазва. Като че ли всичко в живота ми винаги има някаква двойственост.
- Обичаш двойнствеността?
- За нея мога да говоря доста и в романа има дуалност във всичките й форми. В мен има доста мъжка енергия. За енергии говорим, не за полови органи. Доколкото виждам, все повече жени, които сe развиват в изкуството, буквално трябва да имат "топки".
Затова и тази енергия ми помага да имам "топки", защото е страшна борбата. Като цяло в хората на изкуството има и от двете енергии - смес, която ти помага да се издигнеш над останалите неща.
Вярвам в това. Трябва да си жена с мъжки характер, за да се занимаваш с изкуство.
- Какъв искаш да е Човекът до теб и около теб?
- Искам да срещам личности, които си държат на думата и които имат чест. Ненавиждам лъжата и нечестното постъпване спрямо някой, заради лични интереси или слабост. Не оправдам ничия слабост, която вреди по грозен начин на друг човек. Високи хора, които искат духа им всеки следващ ден да расте.
Да ровят, да мислят, да се питат постоянно за смисъла, да търсят. Да вървят напред, да избират светлата мисъл.
- Спомена за травмите на твоето поколение? Кое е твоето поколение?
- 89 - тези, които сме чакали да дойде преврата, за да се родим. Темата за травмите е много дълга. Ограничения, които са свързани с родителите ни, защото при тях е имало голяма промяна със смяната на строя. Но и преди това, по-скоро белегът преди 89-та и ограниченията, които са им поставяни и са ги белязали. Те бележат и нас по някакъв начин.
На премиерата на книгата (Снимка: Личен архив
- А сегашното поколение?
- Постоянно слушам за кристалните деца, диамантени, дрънкулки... Много слушам, а малко срещам такива. Малко съм отчаяна.
Имам поглед върху някои училища, гимназии, които знам, че са били сериозни, но в момента там нивото е много ниско. Това, може би, се дължи и на родителите, но в момента се води борба за ученици, не за добри ученици, а за бройка и влизат всякакви хора. И много чалга. Аз нямам нищо против чалгата, но... Учила съм в езиковата гимназия в Ловеч. Велико училище, училище на живота, филмът "Вчера" е направен за него. Ние имахме традиции - клетвата, пиесата. Нещо уникално. Ти създаваш семейство не само с класа си, а с цялото училище, с всички. Когато се видите по света просто сте едно, като някакъв клан е. Те са ме научили на театър, на уважение, на морал, на какво ли не. А сега разбрах, че в междучасията са пускали чалга. Това е абсурдно! Дълга тема е...
За новото поколение ние младите писатели се опитваме на четенията, които правим, да си носим любими писатели, книги, четем от тях, за да им показваме, че има различна литература от популярната.
Да отидат и да си купят и други автори преди нас, за да се създава този мост между младото и по-старото поколение, защото то изчезва, ако не бъде обговаряно.
Снимки: Личен архив/Колаж: Юлиян Илиев
- Какво би казала на младите в момента?
- Да търсят доброто изкуство. То помага и те ще се чувстват по-добре от него. Ще ги извежда нагоре.
Трябва да допускат изкуството до себе си, литература, театър, кино, защото ще им помогне да се опознаят повече.
То е безплатният психотерапевт, който със сигурност няма да ги върне.
Интервю на Тина Философова
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}