И днес, когато чуем песента "Вървят ли двама...", споменът ни връща към Мария Нейкова. Слушаме умиротворени текста на песента, където сякаш човешката душа изплаква с думи "Ах, как не искам, да съм сама!.." Мария Нейкова си отиде от този свят на 1 август 2002 г. Беше само на 56, и просто заспа... Завинаги!

А гласът й все още съпровожда мислите ни, когато душата ни се настрои на най-фините си струни - меланхолията и тъгата. Мария изглеждаше външно весела, а нещо в нея сякаш постоянно трептеше на тези "честоти" - една особено сензитивна чувствителност притежаваше тази жена, за която продължаваме да скърбим с обич и поклон пред таланта й.

За нея разказва пред Impressio синът й - Цветин Нейков:

Цветин Нейков през 2008 г. (Снимка: Авторката)

- Цветин, знам че не обичате да ви питат за негативните неща в живота на вашата знаменита майка...
- Да, така е. Не обичам когато за майка ми постоянно се разказва като за човек, преживял трагедии и страдания. Искам най-сетне да прочета за Мария Нейкова нещо с друг заряд - да се говори за това каква музика е създала. Не искам повече да се припомня за лошите събития като катастрофата, да се говори за някаква "черна серия", като загубата на близките й. Да не говорим, че медиите пишат и неверни неща - че майка ми загубила една след друга "майка си, леля си и зълва си"?

 Каква е истината: През 1998-а почина сестрата на баща ми, на следващата година почина баба ми - майката на моята майка, през 2000-та година почина майката на баща ми - другата ми баба, и след това почина и баща ми.

Снимка: Архив Dir.bg

- Кои бяха най-щастливите мигове в живота на вашата майка?
- Това са миговете, в които тя беше със своето семейство - с хората, които я обичаха не защото е Мария Нейкова, а защото това е тя - моята майка, сестра, роднина, приятел, близък...

Тя винаги беше позитивно настроена и никога не склони глава. Всички тези неща, които се припомнят като трагедии в живота й, не че не са истина - напротив, истина са, но тя самата не обичаше да се говори за тези неща. Те не бяха нейно "мото" в живота й. Тя гледаше на живота с такъв оптимизъм, с какъвто малко хора могат да се похвалят.

Защото има хора, които не са изпитали никаква болка в живота си, а гледат с негативизъм на всичко. Майка ми - обратното - тя имаше такива интереси, които винаги я водеха позитивно напред. На първо място - беше много любознателна. Следеше, постоянно се информираше за всичко, което става в реалния свят.

Беше човек, който можеше да понесе болката в душата си, без да натоварва другите с нея и да прави красива музика. Беше толкова силна, че смяташе, че няма невъзможни неща. Казваше, че няма "граници" в музиката, при условие че има такива композитори като Моцарт.

Казваше: "Това е геният на гениите!" Възхищаваше се на музиката на Бетховен, на Бах - наричаше ги "основоположници на красотата в музиката". Музиката им я вдъхновяваше. Тя самата вкарваше много фолклорни елементи в песните си - имаше един специфичен, неин си нюанс в онова, което твори - носеше го в себе си и то я караше да бъде уверена, че творчеството й има стойност. Майка ми не беше комерсиална. Смяташе, че комерсиалното граничи с пошлото. Т.е. нещо, което се прави единствено и само с цел да бъде комерсиално, при него крайният резултат е пошлост.

С Михаил Белчев на "Златният Орфей" през 1972 г. (Снимка: Иван Григоров)

- А вие какво мислите за това?
- В съвременната музика, за жалост, примерите в потвърждение на нейните мисли са много, но сред този вид музика, според мен, има и много качествени неща.

- Вие сте израстнал сред хора, които оставиха много стойностна музика - не само майка ви, но и други хора от нейното обкръжение...
- Да, израстнал съм в детството си сред хора като една Зорница Попова, и други много ерудирани хора - с висок интелектуален потенциал, с много висока култура и голяма отдаденост на творчеството си. За тези хора работата беше преди всичко останало- те не гледаха на крайния резултат като този, какви пари ще влязат в джобовете им. Работеха със сърцето си, и затова създаденото от тях е толкова въздействащо и мощно. Музиката на тези хора ще остане завинаги сред най-доброто в нашата култура.

С композитора Кристиян Бояджиев (Снимка: Архив Dir.bg)

- Но не смятате ли все пак, че болката, изобщо чувствителността, е един много силен стимул за музициране?
- Ще ви разкажа нещо, от което вие сама си направете изводите какво мисля за това: Бил съм дете, когато станах свидетел на една невероятна метаморфоза с моята майка. Бяхме някъде по морето и тя имаше участие, но преди това вдигна много висока температура - едва се държеше на краката си. Едва стигна до сцената и когато излезе там, аз видях един друг човек. Не можех да повярвам на очите си. След години я попитах как така?! Какво беше това преобразяване, което се случи, и най-любопитното - как така, когато след това слезе от сцената, на нея вече й нямаше нищо - болестта сякаш беше изчезнала с магическа пръчка - тя беше напълно здрава?..

А тя ми отговори по нейния си начин - кратко: "Това е въздействието на сцената!" - Може да ви прозвучи банално, но аз мисля, че любовта на хората, на публиката, е тази, която свърши чудото. Когато тази публика те посреща по такъв начин - сърдечно, отворено, позитивно, то тогава болката, болестите - те "бягат" от всичко това. Това е един невидим процес на отдаване и приемане на позитивизъм. Това е "рецептата" за раздяла със страданието и проблемите. Лечебният миг е този, в който получаваш Любов! Видях какво е въздействието му с очите си!...

- Майка ви беше винаги много естествена и спокойна на сцената, сякаш там е нейното естествено място...
- Да, майка ми не познаваше онова, което други артисти наричат "сценична треска". Тя, и музиката й е такава - беше някакъв диалог с публиката. Без напрежение излизаше с китарата си и почваше да "разказва". Като приказка!

- Беше ли вярващ човек Мария Нейкова? Търсеше ли отговор на въпроси като да речем - защо Бог й праща толкова изпитания?...
- Не, никога не говореше по този начин.

С Михаил Белчев (Снимка: Архив Dir.bg)

- А това, че остава жива след катастрофата, не го ли възприемаше като някакъв знак, че има мисия, която трябва да изпълни, или да заслужи?
- Катастрофата е нещо, което не е зависело по никакъв начин от нея, както и от когото и да било другиго... Но никога майка ми не коментираше в такъв ракурс нещата. Така че не мога да кажа категорично нито едното, нито другото, защото може да се окаже, че не съм прав. Това е много тънък момент.

В живота си майка ми изключително рядко е говорела за това събитие. Тя мразеше дори да я питат за това. И още нещо искам да кажа по отношение на това, което често пишат - че след операциите и белезите, носела само панталони. Това не е вярно. Тя се обличаше и с рокли. Не се притесняваше. Беше осъзнала, че трябва да приеме случилото се и няма защо да се срамува от белезите си. Беше достатъчно мъдра да приеме естествения път да продължи напред след този инцидент - като не се фиксира върху него. Майка ми притежаваше убедено чувство за силата на духа спрямо тялото.

- Какво е вашето отношение към тази мистификация, която постоянно и все още занимава хората с "прокобата" на филма "Козият рог"?
- Това са пълни глупости, извинете. Майка ми никога не е мислела по този начин за филма. Тия измишльотини с някакви ходжи и тем подобни, просто трябва да бъдат забравени, защото филмът сам по себе си е изключително постижение на нашето киноизкуство. И да се говори за него по този начин, е непростимо понижаване на това постижение. Просто така се случили нещата - хората, които са го създали, са си отишли!..

Няма закономерност в света, която да каже кога и как някой ще си отиде от този свят. Ако има такъв ходжа, дето да е бил толкова силен, че да направи нещо лошо на тези талантливи хора, ами да вземе да направи нещо позитивно за тая държава, бе?!? - Това са пълни глупости, слухове. Майка ми беше вярващ човек и не вярваше в суеверия.

1972 г. На "Златният Орфей" (Снимка: Иван Григоров)

- Но, в крайна сметка, от какво почина Мария Нейкова толкова млада?
- Майка ми си отиде и аз не пожелах да се направи аутопсия. Аз съм този, който реши така. Казах си: "От каквото е рекъл Бог тя да си отиде, просто си отива - няма значение от какво, при положение че нея вече я няма!" Остава нейната музика, емоциите които е вложила в нея.

- Сънувал ли сте я някога?
- Много пъти. Това е нормално. Мозъкът е запаматил много спомени и след раздяла ги изважда по този начин... А и има много теории във връзка с това, което ме питате. Математиката и физиката доказват, че съществуват 12 измерения - някои ги наричат паралелни светове, на микрони разстояние от нашия свят. Кой съм аз, че да кажа дали вярвам, или не вярвам в тях и в това, че времето е вертикала - че цялото време е Тук и Сега?!... Дали, когато човек си отива от този свят, попада в друго измерение? - не мога да дам отговор на този въпрос. Всичко е въпрос на догадки. И майка ми мислеше така. И в тази връзка искам да ви кажа, че моите разсъждения, начинът ми на мислене, ценностната ми система, са изградени от моите покойни родители.

Майка ми и баща ми култивираха в мен една любов към знанието и към Познанието. Най-големият бич за всяко общество е невежеството. И затова и управниците, които искат по-лесно да манипулират народа си, го оставят в невежество - най-лесно се управлява прост народ. Ето защо, когато започнахме нашия разговор, аз ви казах, че не харесвам този негативизъм - всеки ден денят ни да започва с лоши новини.

Ами, има и хубави неща! Лошото не е целият живот, стига човек да има настройката да види хубавото, да търси знанието, да има стимул да променя света...Човек трябва да умее да открива хубавото във всяко едно свое действие!...Да, дадено лошо събитие се случва - отива си някой - не можем да променим това, съпричастни сме... Но трябва да продължим напред, с високо вдигната глава - именно заради тези хора!...

- Ако сега имахте възможност да се видите с майка си, какво бихте й споделил?
- Не мога да си представя такава реална ситуация. Сънят е нещо друго - той е действие на подсъзнанието.

- А ще потърсите ли оценка от майка си за вашия живот?
- Смятам, че тя ще ми даде добра оценка, първо защото съм направил избора си сам. А и смятам, че това, което правя, е добро и е смислено.

- А дразните ли се, когато ви наричат "сина на Мария Нейкова"?
- Не, гордея се! Майка ми е човек, който е оставил богато наследство за идните поколения, за България. Името Мария Нейкова ще бъде!

Интервю на Еми МАРИЯНСКА

Снимки: Архив Dir.bg/Колаж: Павлин Даскалов

Мария Нейкова наистина остава в историята на българската музика като уникален и незабравим творец. Преди да потъне в Съня, от който събуждане няма, тя създаде музика, която остава в сърцата ни и продължава да ни вълнува.

Да, тя бе човек с особена съдба - за кратко време, изпита много, твори много и изживя много.

Родена е в аристократичния Пловдив, на 21 декември 1945 г. Завършва Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Града под тепетата, а през 1968 г. - и полувисшия Естраден отдел към БДК в София.

Едва започнала кариерата си на изпълнител, и вече взима първа награда на фестивала "Златният Орфей" за песента "Закъснели срещи", в дует с Михаил Белчев.

Песента "Яворова пролет" на композитора Светозар Русинов, която изпълнява съвместно с Паша Христова и Мими Иванова, пък е отличена с първа награда в радиоконкурса "Пролет" - 1970 г.

В онзи период изглежда така, като че е най-голямата късметлийка на света - до каквото и да се докосне, то е белязано от успеха. Съдбата, обаче, й готви тежък удар. Навръх 26-ия й рожден ден, в самолетната катастрофа на 21 декември 1971 г., тя едва оцелява - с големи поражения по тялото си, а близката й приятелка и колежка Паша Христова загива...

Преди катастрофата двете с Паша тъкмо са заснели изпълненията си на български народни песни за новогодишния телевизионен мюзикъл "Козя пътека". Плануват как ще изкарат рождения ден на Мария, когато в същия този уж радостен ден, се случва голямата трагедия!... Един миг променя всичко!...

С Паша Христова в новогодишината програма "Козя пътека" в края на 1971 г. (Снимка: Архив Dir.bg)

Мария Нейкова оцелява, но с една дълбока рана в душата и сърцето си, плюс физическите неразположения, на които се опитва да не отдава особено значение с огромна воля, и чрез творчеството си.

Кариерата й продължава да върви успешно, но тя не е от хората, които се ласкаят, или парадират с постиженията си. Вероятно онзи инцидент й показва истинската стойност на нещата от живота - да не си сам, да споделяш всичко с другите, и че животът е безсмислен без хората, които обичаш...Всичко това се отразява в цялостното й творчество - и като изпълнител, и като автор на музика.

Песента й от филма "Козият рог" е безспорен и емблематичен хит, който вероятно ще бъде вечен в българската музика.

През 1972 г. Мария Нейкова печели "Мелодия на годината" с песента "Добър вечер, лека нощ". През 1975 г. излиза първата й дългосвиреща грамофонна плоча. Мария Нейкова все повече се налага като всепризнат майстор на лиричните балади и адаптациите на фолклора с поп музиката. Самата тя е автор на над 100 поп песни, повечето от които са били и остават хитове. Особено популярна е песента ѝ "Светът е за двама" (1980 г., изп. Орлин Горанов). Мария Нейкова е автор и на филмова музика, както и на музика за театрални спектакли.

Като поп изпълнител, обратно, за нея са писали музика едни от най-добрите български композитори - Тончо Русев, Зорница Попова, Атанас Косев, Александър Йосифов, Светозар Русинов, Петър Ступел и др. Била е солистка на оркестър "София",

Вечна памет на жената, която ни остави една мелодия завинаги в душите ни. Мелодия, която "говори" с гласа на душата на самата Мария Нейкова. Поклон!

ВЪРВЯТ ЛИ ДВАМА

Музика: Мария Нейкова
Текст: Богомил Гудев

"Вървят ли двама на дълъг път
и път да няма не ще се спрат.
Ще бродят близки по таз земя,
ах, как не искам да съм сама.

Решат ли двама да дирят брод
в тях грейва пламък за цял живот.
Той пръска искри в скръб и тъма,
ах, как не искам да съм сама.

Делят ли двама една съдба,
допрат ли рамо в една борба,
ще легнат чисти във таз земя,
ах, как не искам да съм сама,
ах, как не искам да съм сама".

Още

Вечната Паша - песента ще я връща всеки път...

Още

Да си спомним за Борето Гуджунов!...

Още

Да си роден и забравен на Десети ноември...

Още

"Козият рог" на Методи Андонов все още е единственият ни "световен" филм