Италианският режисьор Бернардо Бертолучи е роден на 16 март 1940 г. в Парма. Почти няма филмова награда, с която да не е бил награден: "Златна палма", "Сезар", "Златна камера", "Златен глобус", "Оскар" - дори два, звезда в Холивудската алея на славата. И дори да беше направил само два от филмите си - "Последно танго в Париж" и "Последният император", пак щяхме да запомним името му - Бернардо Бертолучи.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Преди време на българския пазар излезе в превод книгата му "Прелестно обсебен", за която той с присъщото му чувство за хумор казва, че е "книгата, която не знаех, че съм написал". В нея режисьорът разказва за филмите си и за всички срещи, съпътстващи живота му на човек, отдаден на професията си. За скандалния "Последно танго в Париж", за успеха на "Двайсети век" и "Последният император", за снимките на "Чай в пустинята" и "Малкият Буда".

Домашната среда, в която израства малкият Бернардо е с майка учителка по литература и баща - поет. Небезизвестният Атилио Бертолучи често водел сина си на кино, понеже пишел и критически статии за местно списание. Той насърчил и първите поетически опити на сина си, когато малкият бил едва на 6. Като юноша обаче Бертолучи все повече започва да се интересува от кино. Прави малки аматьорски филмчета на 16-милиметрова лента. После завършва литература и философия и заминава за Рим. Там киното отново го изкушава, а съдбата му дава невероятния шанс да работи като асистент на Пиер Паоло Пазолини по филма му "Безделник".

Бертолучи за пореден път осъзнава, че киното неустоимо го привлича и решава да се пробва с игрален филм. Едва 22-годишен заснема филма "Сухата кумица", за който по-късно не обича да говори много и отклонява разговора към другите си "любови" в онзи период - поезията, музиката и театъра. Според много критици активният му период в киното започва през 1962-ра, всъщност именно с този негов пръв филм, но самият Бертолучи признава, че 5 години по-късно съвсем не бил активен, а напротив - изпада в тежка депресия.

Италианското кино търпи последствията от рецесията - много режисьори не могат да набавят средства за филмите си, и той не прави изключение. Същевременно не иска да направи компромиси като снима каквото и да - не споделя ценностите на дребнобуржоазното кино, за да задоволява евтиния му вкус. Както сам по-късно признава, по онова време се чувствал като "чужденец в родината си".

Бернардо Бертолучи и Мартин Скорсезе (Снимка: Getty Images/Guliver Photos)

Търси спасение в историята и в личности като Серджо Леоне, Годар, Алберто Моравия, Робер Бресон и др., които му стават приятели за цял живот. "В приятелите ми е моят въздух, моят огън и водата, едновременно. Имало е моменти, в които това беше особено важно!", казва режисьорът в едно интервю. Това е интимно признание, изтръгнато право от сърцето му. "На Бертолучи не е присъщо високото его, като при много други знаменитости", отбелязва не един кинокритик.

Кадър от филма "Последният император"

Филмът му "Последният император" /1987 г./ напр. печели цели 9 награди "Оскар", "Конформистът" /1970 г./ също обира много отличия, получава и номинация за "Златен глобус" за чуждоезичен филм и номинация за "Оскар" за адаптиран сценарий по романа на Алберто Моравия, но Бертолучи никога не си позволява да изпадне в някакво самохвално веселие, в което да изтъква успехите си. "Просто се усмихва пред камерите и не ти дава и да си помислиш, че нещо в самочувствието му се е променило до степен да се възгордее", пише журналист.

Марлон Брандо и Мария Шнайдер в "Последно танго в Париж"

"Последно танго в Париж" /1972 г./ е голямо изпитание в кариерата на Бертолучи. Филмът е за времето си е нещо като скандален експеримент. Едва от автобиографичната книга на режисьора научаваме, че снимачният процес е бил съпроводен със заплахи за съд, глоби и затвор. Също и че в образите на Пол и Жана е било планувано да играят Жан-Луи Трентинян и Доминик Санда, но те отказали, и по тази причина във филма видяхме Марлон Брандо и Мария Шнайдер.

Бернардо Бертолучи, Марлон Брандо и Мария Шнайдер на снимачната площадка на "Последно танго в Париж"

Колко невероятен шанс, всъщност, защото и двамата актьори признават в интервюта, че това са "ролите на живота им". Пишещите пуритани обаче обвиняват Бертолучи, че филмът му е "неприличен". Много кинокритици морализаторстват в пресата и пишат, че този филм "няма никаква стойност". Зрителите обаче преценяват филма по коренно различен начин. Касовият успех на "Последно танго в Париж" доказа, че Бертолучи е създал нещо не скандално, а по-скоро революционно. Филмът му е протест срещу фалшивите догми и апел за свобода на себеизразяването, включително и на сексуалното. Този филм сякаш беше изпреварил времето си.

Марлон Брандо в "Последно танго в Париж"

Считат филма на Бертолучи "Двайсети век" /ит. "Novecento", 1976 г./ за безспорния шедьовър на Бертолучи. Темата за разделението в обществото е разгърната до размерите на епос. Именно в този филм младият по онова време Жерар Депардийо направи силно впечатление. Както и играта на Робърт де Ниро, разбира се.

Депардийо и де Ниро в "Двайсти век"

"Чай в пустинята" /1990 г./ с Джон Малкович и Дебра Уингър е малко познат на нашите зрители, но всеки който е гледал филма, ще оцени неговия тънък психологизъм, разкриващ взаимоотношенията в един брак.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Последните филми на Бернардо Бертолучи са "Открадната красота" /1996 г./, "Мечтатели" /2003 г./ и "Аз и ти" /2012 г./ , но дори и никога повече да не заснеме филм, онова което ни е оставил като филмово наследство, го прави един от най-великите режисьори на нашето време.

Еми МАРИЯНСКА