Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

"Втора градска" - размисъл за човешкия живот и как да го "санираме" (ОТКЪС)

БЪЛГАРСКИ АВТОРИ

"Втора градска" - размисъл за човешкия живот и как да го "санираме" (ОТКЪС)

Един роман на Магдалена Манчева, който ще ни накара да се замислим върху онова, което ни превръща в пациенти

Магдалена Манчева / Снимка: Личен архив на писателката

По ред обективни причини, у нас когато чуем думата "болница", тя моментално извиква чувства на тъга, покруса, негативизъм. Авторката на романа "Втора градска" - Магдалена Манчева смело е настъпила в темата за нашенското здравеопазване, като е описала по един оригинален начин състоянието му в момента чрез житейските истории на героите си. Потенциално всеки един от нас е и пациент, но книгата в никакъв случай не развива тази тема буквално. 

Провокацията на Манчева е съвсем различна. Романът ни кара да потърсим отговорите на въпросите: Къде се крие "болестта", какво я предизвиква и доколко хуманни са взаимоотношенията ни един към друг. Къде се корени първопричината за боледуването, не само на хората, но на обществата? В тази връзка е много любопитна историята на един лекар, когато самият той мине от "другата" страна и стане  пациент?

В книгата не става дума за диагнози, болести и медицински интервенции. Проследява се поведението на група хора, които са приети на лечение, поради заболяване. Лежат и си споделят живота, това което ги е накарало да се учудят неимоверно много, да се стреснат силно. Хората разказват своите житейски истории. С поведението си и с отношението си към околния свят те сами откриват причините, предизвикали излизането им временно от строя.

От какво боледуваме? От какво страдаме? Какво ни разболява? Едва ли само от епидемии и вируси във въздуха. Запитваме ли се кое от начина ни на живот ни разболява?!

Втората част от трилогията се нарича SANITAS. Една заигравка със смисъла на думата - "здраве". Но как да се постигне то? Някой трябва да вземе решение какво лечение да се назначи, някой трябва да поеме отговорност. В този смисъл и самата Втора градска - болницата - има нужда от "лечение". Какво да се прави, как да се направи и кой ще го направи? 

Втора градска е съборена като непригодна за съвременните изисквания. Прави се опит да се изчисти и мита за Хипократовата клетва - в днешно време, твърде отдалечена от първоизточника си.

Изобилието от хумор прави темата за състоянието на здравеопазването ни не толкова досадна, колкото са фактите, но достатъчно провокационна.

"Много се надявам тази книга да стане повод за дискусии в медицинските среди, а за останалите читатели да бъде полезна психотерапия, повод за размишления в лична посока", казва рецензентът на книгата д-р Светослав Попов.

Книги на авторката / Снимка: Личен архив

Магдалена Манчева е работила в Българското национално радио и в Българската национална телевизия като журналист. Авторка е на поредица от документални телевизионни филми, сред които "Екология и култура", "Сираците-абитуриенти", "Капитан Петко войвода", "Тракийските българи в Беломорието", "Седемте дни на Перущица" и др. Нейни приказки се излъчват по програма "Христо Ботев" на БНР, а фейлетони - в предаванията на редакция "Хумор, сатира и забава" на Българското национално радио. Има издадени петнадесет художествени книги.

С изключителна популярност са книгите й: "Повест за училището", романът "Българското време", книгата с разкази "Осмомартенски настроения" и представеният тук роман "Втора градска", издаден през 2019-а година. Авторката е лауреат на Международния Тютчевски конкурс през 2015-а година и на ХV Международен Пушкински конкурс през същата година. През 2016-а година две нейни пиеси са отличени сред шестте най-добри в Международните конкурси "Литодрама" и "Баденвайлер". 

Магдалена Манчева, на литературна среща с ученици / Снимка: Личен архив

ОТКЪС от романа на Магдалена Манчева "Втора градска"

Маската за дишане се беше оплела в един клон и вятърът я подмяташе, от това и дървото изглеждаше грозно, а гледката към него подтискаща. От горния етаж покапа, изляха вода или някой плю.

Към болницата някога е имало парк, с алеи за раздвижване, с пейки, със зелена растителност. Сега е разградено, две жени от квартала са намерили за добре точно тук да разхождат кучетата си. Едното приклекна на задните си крака и се изходи. Гледай, досущ като човек клекна. Жените отминаха, но другото куче дръпна каишката и се върна да помирише онова, което остана на пътеката. Отгоре хвърлиха нещо и то подплашено отскочи. Без кой знае какво усърдие млада санитарка почистваше балконите на болничните стаи. Пластмасови шишета, парчета хляб и вестници се сурнаха надолу. Приземиха се в бунището около задната страна на сградата. Натам бяха обърнати и прозорците на повечето помещения.

Боледуващият лекар възприемаше сега света около себе си с очите на пациент и цялата тази панорама се вряза болезнено в съзнанието му. Преди, всичко това някак си не влизаше в полезрението му. Имаше като памет коридорната миризма, претрупания с документи кабинет, десетте стаи с поверените му болни, розовите чехли на санитарката, бъбренето на сестрите, приличащо на досаден брум, двете масички на колелца с историите на заболяванията, които кой знае защо миришеха на лоясали манджи, макар че тук не се готвеше, тази коридорна ниша се използваше за столова и за склад на архивната документация.

Лекарят, който боледуваше, не лежеше в своето отделение, през две стаи бяха болните, за които още носеше лична отговорност, тези тук му бяха непознати. Беше як, широкоплещест и с височина, по която спортните треньори се заглеждаха още докато следваше. На баскетбола даде толкова, колкото бе необходимо за добра кондиция, всичкото останало време посвети на медицината. През нощта изяждаше учебниците, през деня попиваше похватите на преподавателите, особено на практикуващите професори. След десет години работа, мислеше, че вече знае всичко за медицината. На единайсетата година започна здравната реформа и го преместиха в тази болница. Тук още в началото нещо се впримчи в него, взе да го стяга, но както е приказката за обущаря, така и той все нямаше време да се закърпи.

Лекарят гледаше сега към една синя ивица, която прозорецът отрязваше от небето и която от време на време се разклащаше от клоните, закачили маска за дишане. Не можеше да понася тази маска. Обърна се на другата страна. Беше забравил за локвата под мивката, около която се събираха хлебарки. Сифонът таеше, понамирисваше и това сгърчи нервите му. Засърбя го тялото, възглавницата потъна в ниското, леглото скръцна пискливо, дюшекът като че ли се размърда и сбучкания пълнеж взе да го убива. Неудобството премина в съклет и той не успя да усмири насъбраната нервна възбуда. Изруга напосоки, нещо нехарактерно за медицинско лице

- Докторе, ако искаш подлога, да донеса! - обади се Пенко, който беше по-малко болен, позволяваше му се да става, да се разхожда из коридорите, ходеше дори да купува вестници през улицата - Съклетясването не е болест, ама и от него няма отърваване. Залежа се докторчето, от това му е зорно. - поясни той на другите в стаята.

- Сигурно е в изгнание. А може и по политически причини да са го отстранили. - отговори му Ибрахим.

Като видя, че няма никаква реакция от страна на боледуващия лекар, той вече по-смело взе да излага предположенията си, защо този известен до вчера човек, лежи наравно с тях. По какви причини не са му дали съответното направление, сигурно и между тях има ежби. Иначе за какво ще лежи тук, сред тия неудобства, а не се лекува в къщи, нали и сам може да си предпише едно-друго. Нека види какво е, промърмори накрая Ибрахим.

Половината години от своя живот този як балканджия, беше пролежал по болници и имаше доста натрупани впечатления. Усещаше къде какво става. Когато дежурният екип се двоумеше как да реагира, той се вмесваше, с което, разбира се, настройваше негативно лекуващия персонал, натрупваше се напрежение и почти винаги го изписваха "полу", а не нацяло излекуван, а това след време налагаше повторно влизане в лечебница и после пак, и отново, вследствие на което Ибрахим завърза множество познанства със сестри, със санитарки, с някои от докторите, а така също и с пациенти.

Когато беше навън, в цивилния живот, така да се каже на свобода, пращаше череши на тези, които го бяха лекували, ранни картофи, зеленчук, тикви, според сезона. Нали се бяха сприятелили! Разменяха си гостувания с другите болни, чийто адреси пазеше в специално тефтерче. Ибрахим беше общителна личност, само дето някаква сезонна кашлица го мъчеше и от нея нямаше отърваване, както и едно постоянно угнетение му тежеше.

Коментарът на Ибрахим изобщо не впечатли боледуващия лекар. Той сякаш не го чу. Стана от леглото и затърси с босия крак чехлите. Подви пръстите си навътре под леглото, усети как навъртя паяжина, измъкна крака си и го протегна напред, колкото да види с очите си гнусливата черна нишка. Обърса лепкавото в крачола на другия крак и вече нямаше как, стъпи върху цимента, сви гримаса от студеното и се наведе да търси чехлите. Дали от досадата или от болката, която шаваше неопределено, ту в едната част на тялото, ту в другата, лекарят изпъшка и седна мълчаливо в края на леглото.

- А? - Ибрахим го погледна разбиращо, но не даде повече никакъв израз или поне не поиска да преведе на глас съчувствието си към колегата по легло. Излезе на терасата, наметнат с болничния тъмносин халат. Беше висок, но като че ли не можеше да носи височината си. Изглежда това от дълги години го е тормозило, защото врата му се бе съкратил с няколко прешлени. А главата му, снишена и издадена напред, създаваше представа, че тегли тежък ярем. Все едно добиче е впрегнато да влачи тежки трупи, от което жилите му се опъват, на лицето му тъга, омешана със съжаление за нещо, което си отива или си е отишло, но от него все още излиза пара, топъл дъх, който си проправя път към гърдите и пълзи нагоре, обаче няма как да го стопли. Там, откъдето пълзеше, беше мъртвило, вкочанените стени нито поемаха, нито отразяваха топлината и тя минаваше като през празно пространство, излиташе навън безполезна, несвършила никаква работа на човека. Лицето му изглеждаше като глава на карфица, ужасно смалено за тая грамадна снага, необичайно подпухнало на места и тръгнало беше да посивява. Самата кожа бе добила безличен цвят.

Ибрахим стоеше на терасата и си мислеше какво ще е, ако да речем лекарят от визитацията се спре на терасата да изпушат заедно по една цигара, колкото да могат да размишляват за състоянието на болните в стаята. Това, разбира се, беше фикция, да се равнява с медицинските светила, някаква илюзорна представа за познания, натрупани от лежането в различни болнични учреждения. Никой лекар не сядаше на свободен разговор с пациентите. Мечтата му така тотално се разминаваше с действителността, че на Ибрахим понякога му се искаше поне някой вестникар да го попита във форма на анкета, от тия кратките, дето ги поместват със снимки: "Какво мислите за здравеопазването?" Или "Какво е вашето мнение за здравната реформа?" Сега беше модерно да се говори за реформа. Имаше готовност да отговори и на единия и на другия въпрос. Можеше да разсъждава и за преди, и за уж промяната. Такъв дълъг стаж като болен, едва ли има друг в страната, мислеше си той. За съжаление никой не се интересуваше какво има да казва. И така впечатленията му оставаха неизписани върху вестникарските страници. Затова Ибрахим вътрешно се зарадва като разбра, че новият болен е доктор. Може би ще се отвори приказка и за това, което засядаше в душата му.

                                                                                         ***

Край на Визитациите.

- Изписват ви! - извика силно Санитарката, сякаш искаше гласът й да се чуе из един път в цялата болница.

- Кого? - учуди се Таткото. Такова нещо не се предвиждаше в близките дни за никого от тяхната стая.

- Всички ви изписват!

Таткото погледна Ибрахим. Последният беше толкова много пъти изписван, че не можеше да не знае как става тая работа. Ибрахим отмести очи към Пенко, сякаш както винаги от него щеше да дойде пояснението, Пенко обаче избяга, скри се в погледа на Попа. Но и той не знаеше нищо по въпроса.

- Казаха да няма никакво мотане! До обяд да ви няма. Ще имаме саниране!

- Все пак доктор няма ли да мине? Да ни кажат нещо. Епикризи, това-онова, рецепти.

Нямаше кой да отговори.

Болницата чакаше консултация.

Повиканият екип от специалисти се бавеше.

Вземи решението! - викаше стикерът, залепен в коридора. Вземи решението! - напомняше стикерът на стълбището. Вземи решението! - настояваше стикерът в изливочната. Вземи решението! - втълпяваха налепените един до друг стикери в сестринската стая, в кабинета на дежурния лекар, даже върху телевизора встрани, от който гледаха "По света и у нас", над копчето имаше лепенка: Вземи решението!

И решението най-после дойде. Написано кратко като на рецепта: SANITAS .

                                                                                         ***

Слънцето се канеше да се усмихне топло, ласкаво и в тази есенна утрин. Очертаваше се спокоен ден. Ветрецът още не бе отвял сънливостта от градските улици. От време на времеот от някое дърво се откъсваше рано пожълтял лист, замислено и нежно, дълго лъкатушеше във въздуха, въртеше се като във бавен валс и чак тогава падаше тихо върху храстите. Къси и леки нишки на паяжини, довеяни през нощта от някъде, оплитаха подранилите минувачи. Като финални ленти. Но денят още не беше излязъл на финалната права и минувачите отмахваха паяжините с ръка, за да продължат. Рано бе за минувачите да се обявяват за победители. Та те едва навлизаха в устремния ден! Какъв ще бъде този ден и какви изненади ще им донесе, още никой не знаеше.

Такова спокойствие, такава глухота в ранното утро. Птици прелетяха безшумно. На юг или в тяхна си някаква посока. Не, още не си заминават. Тренировъчен полет. В същия строг ред, почти една до друга, в цяла редица те прелетяха обратно. По небето в тънък слой се разсипаха облачета и то стана нежно розово. Беше се разнежила есента и бе успокоила всичко и всички.

Трясъкът дойде съвсем ненадейно за жителите на града. Бум! Бум-бууум! Баааааааам!

В такъв момент е трудно веднага да съобразиш какво става и откъде идва този тътнеж. Жилищните сгради наоколо се разлюляха като при земетресение. Пукотевицата и бумтежите се блъскаха във външните стени и дълго ечаха. Какво става? Война? Везувий ли изригна или рокери пак препускат диво по улиците на града? Този неочакван кънтеж стихна, но внезапно пак избумтя. И то толкова силно, че стъклата на високите блокове изпаднаха в дълъг, зловещ резонанс.

Какво става?

Втора градска... Втора градска... - разнасяха телефоните. Сринаха болницата! Най-после! И това стана! - въздъхваха в отговор телефоните. Тия, които разбраха какво става, веднага се втурнаха към мястото. И невярващите отидоха да видят. Зрелището си струваше. На мястото на зловещото здание стърчаха дебели бетонни стени и арматура. Покривът беше продънен. Голям и висок автокран маневрираше тромаво, като се стараеше да не закачи жиците по улицата. На подемната му стрела се полюшваше огромна тежест, която кранистът периодично стоварваше върху покрива. Гъст дим и прахоляк се стелеха наоколо. Въпреки това, събраното множество не отстъпваше. Тоя народ, който се беше разделил там със своите близки, със своите най-скъпи същества, сега неистово тържествуваше. Надошлите сякаш се бяха стекли за лична разплата. Има възмездие! Ето го часът на възмездието! Те, не че очакваха да им се поднесе някакъв вид закъсняла компенсация, но наблюдаваха сриването със злобно удовлетворение. Хлипаха негласно като си поемаха на пресекулки въздух и предишното им безсилие избиваше в желание за ответно действие, за мъст върху бетона, върху отломъците, върху конструкцията. Макар че самото старо строителство какво ли бе виновно. Въпреки това и върху постройката, и върху остатъците от сградата, и върху купищата циментови плочи, върху всичко се изливаше огромно количество злорадство и неприязън.

Повечето мълчаливо наблюдаваха развоя на събитието. Раменете им се тресяха, ридаеха при спомена за своите загубени близки.

Други, както и специалната група, която работеше по събарянето, коментираха как да се действа по-нататък, как да се дораздробят масивните бетонни блокове. Фундаментът беше толкова як, че да ти е жал да го рушиш. При все това всички неистово жадуваха смъртта на тази сграда. Отдавна искаха да й видят сметката. На никого и през ум не му минаваше мисъл за снизхождение. Толкова много народ бе останал тук завинаги. Не ги изписаха като здрави, не им дадоха обратен билет за живота. Затова на всички им се искаше да сриват, да рушат, да ломят, да раздробяват бетона. Но процесът временно бе спрян. Извиканите консултанти се ровеха в своите компютри, търсеха изход. Фирмата, поела обекта търсеше подходяща техника. Струпаното множество от хора внасяше свои умозаключения и също търсеше начини как да се до разломи до край тази конструкция, как да се до разруши това ненавистно монолитно съоръжение...

Още

Писателят Иван Иванов: Животът е натрупан грях

Писателят Иван Иванов: Животът е натрупан грях

Още

Португалската писателка Дулсе Мария Кардозо: Изкуството като част от живота е прегръдка към този, когото обичаме

Португалската писателка Дулсе Мария Кардозо: Изкуството като част от живота е прегръдка към този, когото обичаме

Още

Писателката Теодора Димова: Човекът е обречен без съзнание за общност

Писателката Теодора Димова: Човекът е обречен без съзнание за общност

Още

Оманската писателка Джоха Алхарти спечели международната награда "Ман Букър

Оманската писателка Джоха Алхарти спечели международната награда "Ман Букър

 

Коментирай 3

1/1

Магдалена Манчева / Снимка: Личен архив на писателката

Магдалена Манчева, на литературна среща с ученици / Снимка: Личен архив

Книги на авторката / Снимка: Личен архив

Календар

Препоръчваме ви

Поетесата Трия Алмонтасер спечели наградата "Уолт Уитман"

Отличието за дебютна книга на Академията на американските поети е съпроводено от от парична премия от 5000 долара

Въпреки протестите мемоарите на Уди Алън вече са на пазара в САЩ

Издателство "Аркейд" публикува автобиографичната книга от 400 страници

Най-скандалната книга в новата американска класика (откъс)

Сравняват "Изхвърлени в Америка" на Джанин Къминс с "Гроздовете на гнева" на Стайнбек

Валерия Луизели спечели литературната награда "Ратбоунс Фолио"

Говорейки от дома си в Ню Йорк, писателката сподели, че гледа на отличието като знак, че хората запазват вярата си в книгите дори в странни и тревожни времена

"Любов" от Елен Делфорж - книга, (с) която да обичаш

Окачествяват илюстрациите на Кантен Гребан с "бляскав химн на любовта и влюбените"

Историческият сайт "Сторник" безвъзмездно ще популяризира затворените музеи, архиви и библиотеки

Музеи, научни архиви, галерии, библиотеки, училища и университети могат да заявят участие в инициативата