КНИЖНИ СЪБИТИЯ
Най-обичаната творба на Шарлот Бронте излиза в ново издание (откъс)
Най-обичаната и четена творба на Шарлот Бронте продължава да бъде все толкова актуална 175 години след излизането си
Редактор : / 1290 Прочита 0 Коментара
Източник: Издателство "Сиела"
За да зарадва влюбените в думите на британската писателка Шарлот Бронте и да докосне поколения нови читатели, на български език излиза ново луксозно издание на обичания роман "Джейн Еър" - в брилянтния превод на Мария Чайлд.
Малко са книгите, оставили толкова ясна следа в историята, колкото безсмъртната класика от XIX век, сред чиито страници се ражда един от най-ярките и силни женски персонажи, познат от световната проза.
Издадена за пръв път през 1847 г. под мъжки псевдоним и станала обект на десетки екранизации през годините, "Джейн Еър" революционализира художествената литература, превръщайки се в много повече от любовен роман.
"Не съм птичка и не съм оплетена в никаква мрежа. Аз съм свободно човешко същество с независима воля."
Израснала като сираче в дома на коравосърдечната си леля, където е подложена на постоянния психически и физически тормоз от братовчедите си, Джейн Еър още от малка много добре знае, че животът ѝ е несправедлив.
Захвърлена от един ад в мрачните дебри на друг, Джейн е изпратена в пансиона за сираци "Лоуд", из чиито готически коридори тя отблизо опознава нищетата и жестокостта, надменността и грозотата. Но и започва да развива вродения си интелект и борбената си натура.
Когато пораства достатъчно, за да може да си позволи завинаги да остави "Лоуд" зад гърба си, Джейн поема по света в търсене на своето място в него. И така се оказва назначена като гувернантка в имението "Торнфийлд", където я очаква първа среща с любовта в лицето на загадъчния собственик - господин Рочестър.
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Но под покрива на имението "Торнфийлд" са скрити дълго пазени мрачни тайни, които съвсем скоро ще излязат наяве и ще изправят Джейн пред най-трудния кръстопът, където най-верен компас може да бъде единствено сърцето ѝ.
Олицетворение на бунта и порива към свобода, "Джейн Еър" е книга за женската борбеност, непоколебимата вяра и силата на духа и в най-мрачните мигове, през които човешката душа преминава.
Определяна от световната критика като "първия историк на човешкото съзнание" и литературен родоначалник на писатели като Джойс и Пруст, Шарлот Бронте създава безапелационен литературен шедьовър, изпреварил времето си с години, който задължително трябва да присъства във всяка читателска библиотека.
Из "Джейн Еър" от Шарлот Бронте (откъс)*
Първа глава
Нямахме възможност да излезем на разходка през този ден. Вярно, че сутринта се бяхме поразтъпкали за около час из градината с оголелите храсти, но от обяда насам (когато нямаше гости, госпожа Рийд се хранеше рано) студеният зимен вятър беше докарал такива мрачни облаци и такъв пронизващ дъжд, че не можеше да става и дума да излезем отново навън.
Бях доволна от този факт: никак не обичах дългите разходки, особено в мразовитите следобеди. Омразно ми беше да се прибирам у дома в суровия здрач с вкочанени от студ ръце и крака, с натежало от хокането на бавачката Беси сърце и с потискащата мисъл от физическото превъзходство на Илайза, Джон и Джорджиана Рийд.
Сега гореспоменатите Илайза, Джон и Джорджиана се бяха скупчили около своята майчица, която се беше излегнала на един диван до камината в гостната и заобиколена от своите любими отрочета (които в момента нито се караха, нито плачеха), изглеждаше напълно щастлива.
Мен ме беше изключила от групата с думите, че "съжалявала, задето ѝ се налагало да ме отпрати; но докато не разберяла от Беси и лично не се уверяла, че полагам искрени усилия да се сдобия с по-приемливо и по-подходящо за едно дете държание, както и с по-приятни и жизнерадостни маниери - нещо по-леко, по-чистосърдечно, по-естествено, а не както стояли в момента нещата, - наистина трябвало да ме лиши от привилегиите, които се полагали само на доволните, щастливи малки деца."
- Какво съм направила според Беси? - попитах я аз.
- Джейн, не обичам дребнави възражения и излишни въпроси, да не говорим, че има нещо наистина отблъскващо у дете, което си позволява да държи тон на възрастните. Оттегли се някъде и не си отваряй устата, докато не се научиш да разговаряш вежливо.
В съседство с гостната се намираше малката трапезария. Промъкнах се в нея. Там имаше шкаф с книги: една от тях скоро влезе в мое притежание, след като предварително се уверих, че е пълна с картинки. Покатерих се в нишата на прозореца, седнах по турски и като дръпнах почти докрай тежката червена плюшена завеса пред себе си, потънах в пълно усамотение.
Диплите на червената драперия напълно скриваха гледката вдясно. Чистите стъкла на прозореца вляво ме предпазваха, но не ме изолираха от мрачния ноемврийски ден. Докато прелиствах книгата в ръцете си, от време на време отправях поглед към следобедния зимен пейзаж навън. В далечината се ширеше бледа пустота от облаци и мъгла; наблизо - прогизнала морава и обрулени от бурята храсти. Несекващият дъжд заплющяваше още по-ожесточено преди всеки по-продължителен и опустошителен порив на вятъра.
Отново насочих вниманието си към книгата - "История на птиците във Великобритания" на Бюикi. Да си призная честно, текстът ме интересуваше далеч по-малко от илюстрациите, но имаше определени уводни страници, които, въпреки че бях дете, не можех да подмина току-така. А именно онези, които се отнасяха до убежищата на морските птици и "самотните скали и носове", които само те обитаваха, както и до бреговете на Норвегия, осеяни с острови от най-южната им крайна точка - Линдеснес, или Назът, - чак до Нуркап:
където Северният океан кипи ей там, далеч,
край голите, унили острови на Тулеii
и ледените му води се пенят
сред бурните Хебриди.
Нито пък можех да отмина равнодушно описанията на пустите брегове на Лапландия, Сибир, Шпицбергенiii , Нова Земблаiv, Исландия, Гренландия с "безкрайната шир на Арктическата зона и онези пусти региони от мрачно пространство, с онзи резервоар от сняг и мраз, където натрупаните в течение на векове масивни ледници се извисяват като блестящи алпийски върхове покрай полюса и засилват многократно и без това вкочаняващия студ." Изградих си своя собствена представа за тези смъртно бели селения: мъглява като всички недоосъзнати представи, преминаващи смътно през детския мозък, но странно внушителна.
Съпътстващите тези встъпителни страници илюстрации нагледно придаваха смисъл на текста и караха всичко да оживее: скалата, стърчаща самотно сред огромни морски вълни и водни пръски; разнебитената лодка, заседнала на безлюден бряг; студената и злокобна луна, надничаща към някой потъващ кораб през решетки от облаци.
Не мога да опиша чувството, което ми внушаваше пустият църковен двор с неговите надгробни камъни, с портата и двете му дървета, с ниския му, опасан от разрушен дувар хоризонт и току-що изгрелия полумесец, удостоверяващ, че е вечер.
Вярвах, че двата кораба, замрели във вялото море са морски фантоми.
Демона, заковаващ торбата на крадеца към гърба му, подминах бързо: наистина беше същество, от което ме обземаше ужас.
Същият ужас ми внушаваше и създанието с черни рога, което седеше върху една скала и внимателно разглеждаше отдалеч струпаната около една бесилка тълпа.
Всяка илюстрация разказваше история, която често пъти недоразвития ми ум и наивната ми впечатлителност не можеха да проумеят. Въпреки това тези истории ми бяха изключително интересни: също като приказките, които понякога ни разказваше Беси през зимните вечери, когато ѝ се случваше да е в добро настроение.
Тогава тя пренасяше дъската за гладене в детската стая, опъваше я до камината и ни позволяваше да седнем около нея. После, докато оправяше дантелените волани на госпожа Рийд и плисираше ръбовете на нощната ѝ шапчица, захранваше жадното ни внимание с любовни и приключенски откъси, заимствани от стари приказки и балади, или (както по-късно установих) от страниците на "Памела"v и "Хенри, граф Морланд"vi.
Бях щастлива с книгата на Бюик на коленете си, или най-малкото щастлива по свой начин. Не се страхувах от нищо, освен да не прекъснат заниманието ми. Така и стана, и то твърде скоро. Вратата на трапезарията се отвори.
- Ууу! Мадам Скуко! - разнесе се гласът на Джон Рийд, после утихна: явно беше решил, че в стаята няма никого.
- Къде е отишла, по дяволите? - продължи той. - Лизи! Джорджи! - (към сестрите си) - Джоан не е тук: кажете на мама, че е избягала навън в дъжда... Проклето животно!
"Добре, че дръпнах завесата", помислих си и отчаяно си пожелах да не разбира за скривалището ми. Не че Джон Рийд би могъл да стори това самостоятелно - той не се отличаваше с бърза мисъл или възприятие, - но Илайза само надникна през вратата и веднага рече:
- Сигурна съм, че е в нишата на прозореца, Джони.
И аз веднага излязох, тъй като се разтреперих само при мисълта, че тъй нареченият Джони ще ме извлече насила.
- Какво искаш? - попитах го недодялано.
- Кажи "Какво желаете, господарю Рийд" - прозвуча в отговор. - Желая да дойдеш тук. - Той се настани в едно кресло и с властен жест ми нареди да приближа и да застана пред него.
*Откъсът ни е предоставен със съдействието на издателство "Сиела"
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес повече от всякога независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини, разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Остани с
;void(0);){kind=link}
', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}