Още

Писателят емигрант Сергей Лебедев: Засега Русия няма никакво бъдеще

Прозаичната поема на Венедикт Ерофеев "Москва - Петушки" навърши 50 години. Тя е публикувана за първи път през лятото на 1973 г. в Израел, в литературното списание "Ами", в тираж от 300 екземпляра. Литературният критик и автор на първата биография на Ерофеев Олег Лекманов, разказва в сайта "Медуза" как текстът за героя извън политиката се възприема днес, когато политиката е невъзможно да бъде игнорирана.

Преди петдесет години, през лятото на 1973 г., в третия (и, както по-късно се оказва, последен) брой на йерусалимското списание "Ами" за първи път е публикувана поемата в проза на Венедикт Ерофеев "Москва - Петушки". Текстът е изнесен тайно от Съветския съюз през 1971 г. на микрофилм. Самият Ерофеев по-късно казва в едно интервю, че не е имал никаква представа за предстоящото публикуване:

"Един ден, да кажем, че е било през 1974 г. [близкият ми приятел, филологът Владимир] Муравьов ми каза: "Знаеш ли, Ерофеев, че си публикуван в Израел?" Помислих, че това е поредната му шега и не отговорих нищо. А след няколко месеца разбрах, че наистина са ме били публикували в Израел".

А за обстоятелствата на друго предполагаемо публикуване на "Москва - Петушки" си спомня приятелката на писателя Валентина Филиповская:

Бях поканена на гости при любимеца на Веничка Вадим Тихонов - беше новодомец. Той и съпругата му се преместваха от комуналката на "Пятницкая" в самостоятелен едностаен апартамент в квартал "Чертаново". В апартамента нямаше никакви мебели и единственото място, където можеше да се седне не на пода, беше кухнята.

Там се настанихме, преди да дойдат всички гости: Веничка, Борис Сорокин, Владик Цедрински и аз, беше дошъл и [техният приятел Павел] Радзиевски. Той заминаваше за Израел след няколко дни. Беше дошъл, за да получи разрешението на Веничка да издаде "Москва-Петушки" в чужбина. Веничка нито отказа, нито се съгласи, размишляваше, но Боря крещеше, че в никакъв случай не бива да се съгласява, защото тук, в СССР, Веничка ще се озове в затвора. Но поемата все пак бе публикувана в чужбина.

Тези два факта могат да бъдат поставени в един синонимен ред. И в първия, и във втория случай авторът на "Москва-Петушки" сам е избягал от посредничеството между текста на поемата си и относително широкия кръг читатели - много рядък пример в историята на руската литература.

Това изобщо не значи, че Ерофеев изобщо не се е интересувал от съдбата на главното си произведение. "Беше доволен, че книгата му е издадена в Израел", свидетелства първият издател на "Петушки" Владимир Фромер. Ерофеев обаче се радва на резултата, чието постигане е станало възможно благодарение на активната работа на други хора, а не на самия него. Всъщност самият той не си е мръднал пръста, за издаването "Москва-Петушки".

Още

Русия една секунда преди Путин

Поемата също така се разпространява без каквито и да било усилия от страна на автора. Ерофеев пише "Петушки" като "дреболийка за приятелите си" (по определението на Лидия Любчикова). След това един от тези приятели, Владимир Муравьов почти насила взима поемата от автора, помолил тяхна обща приятелка да я препечата в няколко екземпляра и след това направените копия тръгват от ръка на ръка.

Презрението към социалния успех, породено от нежеланието да се интегрира в кариерната йерархия на съветското общество, е изключително характерно не само за Венедикт Ерофеев, но и за Веничка Ерофеев - героят и повествовател на поемата "Москва - Петушки".

Извод от, както винаги, шутовския разказ за това как Веничка първо се извисява до длъжността бригадир, а след това е низвергнат, в поемата стават думите, които се възприемат от много читатели на "Петушки" като пряко ръководства за действие или, по-добре казано, за бездействие: "Оставам долу и отдолу плюя на цялата ви социална стълбица. Да. Плюя на всяко едно от стъпалата."

"Отказът да се включи в социалната структура с всичките произтичащи от това последствия (нищета, бездомност) - това беше негов избор" - разказва за Венедикт Ерофеев Олга Александровна Седакова, която го е познавала добре, като се позовава на същия цитат от "Москва-Петушки".

Бъдещият автор на "Москва-Петушки" заема позиция на неучастие в колективния живот още като дете - детството му е белязано от дълъг престой в дом за сираци. В споменатото по-горе интервю питат Ерофеев: "Веня, в детския дом ти сред кои беше - тези, които бият или тези когото бият? Той отговаря: "Аз бях неутрален и внимателно наблюдателен".

Интервюиращият задава уточняващ въпрос: "До каква степен беше възможно да оставаш неутрален?". Ерофеев отговаря: "Можеше да се намери такава позиция и беше напълно възможно, аз успявах да заема тази малка и много удобна позиция на наблюдател. И аз я заех. Тази позиция може и да не е много висока, но аз плюя на висотата".

Изборът на автора на "Москва - Петушки" да не се включва в социалния живот, пък било то и в ролята на дисидент, предаващ творчеството си на Запад, се различава коренно от избора на най-известните писатели, художници, композитори и режисьори от предходната епоха - тази на шестдесятниците. Ето как призовава своите връстници Роберт Рождественски в програмната си поема "Оптимисти" от 1962 г:

Оптимисти!
Вас призовавам
Да се вълнувате,
Да не си доспивате!

Да раздухвате
младата зора!

Да обръщате реките обратно!
Да не криете лицата си от дъждовете.

Да вярвате
В утрешния ден.

Да наричате подлеца -
подлец.

Да се смеете

на глупака в очите!

Шест години по-късно съветските войски нахлуват в Чехословакия и това трагично събитие окончателно компрометира историческия оптимизъм на шестдесятниците в очите на мислещата част от обществото. Идеологическата програма на шестдесятниците (изграждане на социализъм с човешко лице, завръщане към "ленинските норми") вече не може да не се възприема като остаряла и наивна. Интелигенцията трескаво търси нови нравствени опори и ориентири.

Не е учудващо, че написаната в самото начало на новата епоха на застоя - през първите три месеца на 1970 г. - поемата на Венедикт Ерофеев "Москва - Петушки" е възприета от читателите не просто като светло и силно нещо, а като разгърнат отказ не само от стремежа да "вярва в утрешния ред" и да "преобръща течението на реката", но и изобщо да се встъпва в какъвто и да е контакт с държавата-чудовище. На пръв поглед невинното желание на Веничка да се замъкне най-накрая до Кремъл във финала на поемата се превръща в страшната му гибел недалеч от кремълските стени.

Още

"Тайните на Кремъл" разплита историята на Русия от Распутин до Путин

Обаянието и своеобразието в поведението както на главния герой, така и на автора на поемата "Москва - Петушки" до голяма степен се дължи на факта, че в отказа им да се опитат да изкачат стъпалата на социалната стълбица няма нарцисизъм и демонстративно изразяване на идеологическа позиция.

За разлика от много представители на по-младото поколение, "поколението на дворниците и пазачите", нито Венедикт Василиевич Ерофеев, нито Веничка са искали да доказват нещо на някого чрез начина си на живот. Те естествено, все едно дишат, пият водка, четат книги, водят разговори с повече или по-малко случайни събеседници, опитвайки се освен всичко друго по този начин да се справят със страха от небитието и смъртта, които очакват всеки човек.

През 1963 г. Ерофеев записва в работния си тефтер откъс от статия в "Философски речник", в която става дума за Мартин Хайдегер. Изглежда, че този цитат може да послужи като един от ключовете за разбирането на поемата "Москва - Петушки":

"Основното състояние на битието е страхът - страхът от възможността за небитие, страхът, който освобождава човека от всички условности на реалността и по този начин му позволява да достигне до известна степен на свобода, основана на нищото".

Този път - на освобождаването от "всички условности на реалността", включително и от условностите на социалния живот - е много труден и често егоистичен, но в същото време привлекателен, защото дава възможност да се постигне "определена степен на свобода" в една несвободна държава или поне да допринесе за възникването на илюзията за свобода.

Съвременните, а и не само съвременните спорещи много обичат да застават на страната на отдавна починали културни дейци, които са популярни сред хората. "Шукшин, разбира се, би бил с нас!", "Цой днес би казал това и това", "Висоцки със сигурност би станал привърженик на идеологията, която изповядвам!".

В случая с Венедикт Ерофеев и героя на неговата поема такова придърпване на своя страна би изглеждало не само глупаво и безчестно, но и абсурдно.

Войната, започната от Руската федерация срещу независима Украйна, лиши руснаците от възможността за "освобождаване от всички условности на реалността" или, казано по друг начин, възможността да се изпилят от социалния живот на страната. Изборът на Ерофеев - да живееш, без да обръщаш внимание на държавата - днес едва ли е възможен, най-малкото защото няма как да се предпазиш от войната с Украйна, както мнозина са се предпазвали от въвеждането на войски в Чехословакия, не става: тя продължава твърде дълго и е твърде близо, информационното поле е твърде плътно запълнено с военни сводки.

Още

Похитената Европа или клозетите на Русия: Ерофеев срещу Богомолов

В днешната електричка не бихме могли да се ограничим с приказки за революция в Петушки, разговорът неизбежно би се насочил към ракетните удари по Краматорск или към военния поход на Пригожин. Ако вялата съветска епоха от началото на седемдесетте години на ХХ в. е позволявала човек по никакъв начин да не се определя по отношение на политиката на държавата, то днешното страшно време настойчиво изисква от руския народ да има като минимум внятна вътрешна позиция.

Разбира се, никой няма право да очаква външен протест от хора, живеещи в полицейска и репресивна държава. Обаче пътят на пълното самоотстраняване от това да си задаваш въпроса за отношението към войната - това е задънена улица. Онези, които избират този път, рискуват да заприличат не на главния герой и автор на "Москва - Петушки", а на неговите фонови персонажи, които са изобразени в поемата така:

"Публиката ме гледаше почти безучастно, с кръгли и сякаш незаети с нищо очи... Това ми харесва. Харесва ми, че хората в моята страна имат такива празни и изпъкнали очи. Това ми вдъхва чувство на законна гордост".

А още, малко по-надолу:

"Какви само са очите на моя народ! Те са постоянно ококорени, но в тях няма никакво напрежение. Пълно отсъствие на смисъл - но пък каква мощ! (Каква духовна мощ!) Тези очи няма да те продадат. Няма да продадат нищо и нищо няма да купят. Каквото и да се случи на страната ми, в дни на съмнения, в дни на тягостни размисли, във времена на всякакви изпитания или бедствия, тези очи няма да мигнат. За тях всичко е Божия роса..."

Още

"Кучето е здраво" - тъжно-смешна история за КГБ и живота в СССР

Още

Приносен труд за действията на СССР спрямо Източна Европа излиза за пръв път на български език

Още

Как "хората на Путин" превзеха Запада (откъс)

Още

Писмо на Солженицин до конгрес на Съюза на писателите на СССР се продава на търг