Как изглежда предбрачната нощ на мечтите ви? Споделена ли е с приятелите ви от детството? А включва ли екзотична дестинация, съмнителни решения и малко "здравословен" адреналин?

В хорър новелата "Блясъкът на черната усмивка" американската писателка с малайзийски корени Касандра Коу ни кани да се присъединим към едно сватбено пътешествие, в което обаче празненството взима неочакван и ужасяващ завой.

Мечтаната сватба на Талия не включва цветя и позлатени покани, нито първи сватбен танц под залязващото слънце. За нея и бъдещия ѝ съпруг мечтаната сватба включва изоставено японско имение от епохата Хеян, мистични легенди и костите на една отдавна погребана невеста... А приятелите им са готови да споделят този специален миг с тях, в очакване на нещо зловещо и мрачно.

Една нестандартна вечер, предвидена за силни емоции, игри и стари познати много бързо се превръща в кошмар - ала не поради очакваните причини. Всеки един от гостите на сватбата е пристигнал със своите собствени призраци, стари тайни, афери и незараснали рани и никой от тях не изглежда в особено добри отношения с другите.

Издателство "Сиела"

Същевременно зловещите тайни на имението, зад чиито стени пъплят най-прокобните митични същества, се разгръщат и въвличат героите в една вечер на болка, уязвимост и ужас.

Защото в къщата вече има булка. Злощастна булка, зазидана завинаги сред руините на несбъднатия си дом, чиято единствена компания са останките на момичетата, принесени в жертва в нейна чест.

Тя се крие в сенките - има черна усмивка, гладно сърце и е наистина самотна.

Касандра Коу поднася един поетичен и съблазнително примамващ разказ за дълбините на човешкото отчаяние, който съпоставя ужасите на реалния свят с кошмара на свръхестественото. Кратка, но ефективна, новелата представя реалистичен поглед към психичните заболявания и разрушените приятелски взаимоотношения.

"Блясъкът на черната усмивка" съчетава добре познатия сюжет в стила на "Свърталище на духове" и "Примката на призрака" с митични елементи от японския фолклор, които изграждат фантасмагорична и смразяваща атмосфера. Атмосферата на късче режещ ужас, чиито прорези не зарастват дълго след прочита му. 

Из "Блясъкът на черната усмивка" от Касандра Коу (откъс)

Глава 1

... Бяха прекалено много и навсякъде - повече, отколкото би трябвало да са запазени дори в дома на хеянски благородник, и всички бяха в изряден вид. Дори изглеждаха чисто нови, при положение че вековете трябваше да са направили сламата на каша. Само като ги погледнех, нещо под кожата ми започваше да сърби, сякаш някой беше пуснал малки черни мравки да пъплят по вените ми; беше ги пуснал да се разхождат под тънкия слой на кожата, беше ги накарал да започнат да ровят.

Потреперих. Беше възможно някой да е дошъл, за да обнови обзавеждането - може би някой, който е решил, че след като имението ще приютява петима чуждоземни идиоти, може все пак да го приведе в малко по-приличен вид. Но вътре не миришеше така, сякаш тук са влизали хора - не и от много, много дълго време, а вместо това миришеше като във всички подобни стари сгради: зеленясало и влажно, и мрачно, и гладно, пусто като стомах, който е забравил какво е да се храниш.

- Някой използва ли това място като лятна резиденция?

Филип сви рамене.

- Вероятно. Не знам. На моя човек не му се говореше много по темата.

Поклатих глава.

- Защото нещо в това място не се връзва.

- Вероятно не сме единствените туристи в графата "търсачи на ужаси" - каза Филип и се ухили. - Спокойно.

Фаиз подсвирна и ме прекъсна.

- О, да, това място наистина си го бива. Филип, мой човек, ти си истински джентълмен, че и отгоре.

- Нищо особено.

Филип посрещна щастливата двойка с пламенна двайсет и четири каратова усмивка.

- Просто извадих малко старомоден късмет и оползотворих част от семейните авоари.

- Това с наследството ти е вечна тема, а? - каза Фаиз с равнодушен поглед и се усмихна само колкото да разтегли едва-едва лицевите си страни. Той обгърна кръста на Талия с ръка. - Знаем, че си богат, Филип.

- Пич, стига де. Не се опитвах да кажа това.

Издателство "Сиела"

И разпери ръце, а езикът на тялото му беше като отворена книга. Човек не можеше да се сърди много дълго на Филип. Но Фаиз се стараеше.

- Освен това моите пари са и твои пари. Братя до гроб, нали така?

Талия беше по-висока, по-смугла от Фаиз. Наполовина бенгалска кръв, наполовина телугу. Крака като кокили, усмивка като чудо по Коледа. А когато се смееше, плътно като нота, извираща от дългата шия на виолончело, звучеше така, все едно тя самата е научила света да се смее. Талия положи дългите си пръсти върху рамото на Филип и сведе глава с вродено величие.

- Не се карайте. И двамата. Не и днес.

- Кой се кара? - гласът на Фаиз беше достоен да звучи по радиото - галещ ухото тенор, почти готов за вечерния ефир. Просто трябваше малко да си поживее и щеше да го оправи, с малко хубави цигари и малко кофти уиски. У него самия нямаше нищо необикновено освен особено пухкавия му вид напоследък. Не беше дебел - не че в това имаше нещо нередно, - а по-скоро лепкав и мек като гладка глина. Красотата и нейният недовършен глинен съд, полуоформен, все още лъскав от влагата; по тила на Фаиз се виждаха щръкнали косъмчета, осеяни с капки пот.

Тази груба мисъл мигом ме изпълни с вина. Фаиз беше най-добрият ми приятел и беше направил предостатъчно за мен, като разубеди Талия да престане да ме изолира. Двете с нея се спогледахме, докато момчетата водеха своята словесна битка с гласове, наежени като козината на доберман, резки и остри - благоприличие, наситено с неприязън - и лицето на Талия се смрази от неодобрение.

Скръстих ръце и опитах да се усмихна. Едно мускулче върху челюстта на Талия се скова, докато привеждаше изражението си в подобна конфигурация: напрегната усмивка, твърда като скала, изсечена от нетърпение.

- Не смятах, че наистина ще дойдеш. Не и след всичко, което намери за нужно да кажеш за нас двамата.

Гласът ѝ беше покрит с кадифе от любезност. Талия се отлепи от Фаиз и прекоси помещението, като скъси разстоянието помежду ни с пет сантиметра повече от необходимото. Можех да я помириша: рози и сладък кардамон.

- Вие не бяхте щастливи - казах аз, заровила ръце в джобовете си, леко привела назад оста на гръбнака си. - Радвам се, че успяхте да разрешите различията помежду си, но тогава и двамата се бяхте хванали за гушите...

Талия беше близо половин педя по-висока и като се възползва от това си предимство, се надвеси над мен.

- Твоето настояване да се разделим никак не помогна.

- Нищо не съм настоявала.

Чух как гласът ми се присвива, а диапазонът ми се стеснява дотолкова, че всяка сричка биваше уловена и смляна на каша.

- Просто си мислех, че...

- Заради теб едва не загубих всичко - каза Талия, с все така гневно стакато.

- Искрено желаех най-доброто и за двама ви.

- Сигурна ли си?

Издателство "Сиела"

Изражението ѝ беше помръкнало от съжаление. Стрелнах с поглед момчетата.

- Или се надяваше, че можеш да си върнеш обратно Фаиз?

Двамата наистина бяхме имали връзка - ако можеше да се нарече така. Осем седмици, нула привличане, без дори една-единствена целувка - и ако и двамата бяхме по-зрели, а самочувствието ни не беше така крехко, така зависимо от предполагаемата сила на привличането ни, щяхме да се сетим да сложим край много по-рано. Поне случилото се доведе до нещо: приятелство. Закърмено с вина, зародено сред останките от една мъртвородена любовна авантюра. Но все пак приятелство.

Светлината в къщата се уплътни, синкава там, където нахлуваше в коридорите.

- Сигурна съм, по дяволите. И не, за бога, не искам мъжа ти - казах аз с цялата неангажираност, която съумях да излъча, без да омаловажавам качествата на Фаиз. Не исках да го правя, не и след всичко това. - Минаха години, откакто бяхме заедно, и не знам какво още искаш от мен. Вече ти се извиних. Опитах се да ти се реванширам.

Талия остави едно от ъгълчетата на устните ѝ да повехне.

- Можеше да си останеш вкъщи.

- Ами, късно е.

Изречението се изгуби сред изненадващо запърхала глъчка, когато двете момчета - двамата почти мъже, по-скоро по определение, отколкото на практика, тъй като егото и на двамата беше все още твърде разтегливо - с боричкане се зададоха от периферията. Кикотещият се Филип носеше през рамо Фаиз, в някакво подобие на пожарникарска хватка, в която лакътят на носения беше забоден в ямката на ключицата на Филип.

Фаиз на пръв поглед изглеждаше така, все едно усмивката през цялото време не беше слизала от лицето му, но начинът, по който кожата се беше отдръпнала и оголила зъбите му, подсказваше друго. Беше гримаса, лъснали зъби, озаптени от финото було на благоприличието.

- Пусни съпруга ми на земята! - изчурулика Талия и протегна ръце към бъдещия младоженец.

- Нищо ми няма.

Този отговор беше язвителен и всъщност напълно неуместен. Филип можеше да продължи да държи Фаиз във въздуха до безкрай, но се примири, когато Талия изви рамо срещу него, повдигнала ръце като за молитва. Той пусна Фаиз на земята и направи крачка назад, без да бърза, пъхнал палци в гайките на колана си, с неизменната си нехайна усмивка.

- Задник - каза Фаиз и отупа унижението от себе си.

- Е, Филип, разкажи ми малко повече за това място - каза Талия, а гласът ѝ се надигна, изпълни помещението, къщата и царящия навред мрак. - Кажи ми, че това не е всъщност замъкът Мацу. Защото, ако е, направо ще се самоубия. Чувала съм, че в стените е погребано танцуващо момиче и замъкът започва да се тресе, ако на някого дори му хрумне да танцува близо до него.

Имението сякаш си пое дъх, за да погълне нейното обещание. Забелязах как всички го усетихме едновременно, но вместо да си плюем на петите, склонихме глави, все едно това беше свето кръщение.

- Къщата може да те накара да си удържиш на думата - изтърсих аз, преди да успея да се сдържа, и самата нелепост на това изказване, странната детинска искреност в начина, по който изскочи от гърлото ми, ме накара да изкривя лице от отвращение. Цяла дълга година, прекарана в опознаване на демоните в душата ми, всеки следващ ден в сключване на нова спогодба. Това дава своето отражение. Налага се да се пазариш за смелостта да излезеш навън, да вдигнеш телефона, да прекараш поне десет минути с убеждение, че процесът на възстановяването ти върви нагоре: че срещите с психолозите са достатъчни, че ти самият може да бъдеш достатъчен, че един ден това ще бъде достатъчно, за да бъде отново всичко наред. Всички тези неща те променят.

Въпреки това никой не ме изгледа подозрително. Тъкмо обратното, като че ли моите думи подкладиха нещо у израженията им, остро очертани от последната дневна светлинка. Талия не откъсваше поглед от мен, с очи като ледена черна вода.

- За наш късмет - каза Филип и се протегна като куче, продължително и лениво, напълно непринудено. После се почеса зад ухото и изви устни в усмивка. - Това не е замъкът Мацу.

Фаиз потупа Талия по ръката.

- Нее, дори Филип не би могъл да си позволи да наеме подобно място.

Филип се опита да изиграе стеснителност, включително със смутено пристъпване от крак на крак, все едно искаше да каже "О, стига де", но не му се получи. Към този момент вече е бил капитан на отбора по футбол, отличник на класа, председател на клуба за дебати, вундеркинд по шах и носител на всяка впечатляваща титла, която някое момче можеше да се надява да получи - крал на кралете в един замък, пълен с принцове. Дори когато се опитват, момчетата като него не умеят да скромничат.

Но това не им пречи да бъдат добри приятели.

- Това място е по-добро - казах аз и дотъркалях куфара си, за да го подпра на една колона. Въпреки всичко започвах да попивам тяхното въодушевление - донякъде поради факта, че беше много по-лесно да следвам тяхното темпо, а също и не толкова самотно. Медиите обожават да проповядват историята за вълка единак, но истината е, че всички сме просто овце.

- Но какво точно е това място? - каза Фаиз, педантичен както винаги, когато любовта беше ключов елемент в мисловните му колебания. Пръстите му обгърнаха кръста на Талия и усмивката му се сбръчка от тревога.

- Ами... - Филип се хвана за думата и не я пусна в продължение на двайсет секунди. - Моят човек не искаше да ми каже име. Каза, че не искал да оставя никакви доказателства, в случай че...

- Можеше просто да ти го каже по телефона - отвърна Фаиз.

Филип почукна по слепоочието си с показалец.

- Само че не искаше и да се получи ситуация в стил "моята дума срещу твоята". Беше много категоричен по въпроса за правилата.

- Предполагам, че наистина става дума за културни различия - каза Фаиз авторитетно. Майка му беше японка, дребна и равнодушна. - Звучи логично.

- Но все пак е позволено да бъдем тук. Нали така? - каза Талия, а в изрядната ѝ интонация на момиче от добро семейство се долови трепет.

- Ами, да. Позволено е. Не се тревожи за това - каза Филип и обгърна тила си с длан. - Е, горе-долу. Имаме писмено разрешение, което ни осигурява достъп до имота. Самото имение е... нещо като екстра.

- Добре, значи не знаем как се казва - започна Фаиз и започна да изброява прегрешенията на пръсти. - Не разполагаме със законно позволение да бъдем тук. Но имаме алкохол, храна, спални чували, младежки порив да вършим глупости...

- И жажда за хубава зловеща история с призраци - каза Талия. Привечерната светлина великолепно позлатяваше кожата ѝ. - И какво се говори за това имение?

- Не знам точно - отвърна Филип със своя типичен напевен тембър. Звучеше като същинска хиена, крояща някаква пакост. - Но легендата разказва, че някога тук е трябвало да бъде проведена красива сватбена церемония. За нещастие младоженецът така и не се появил. Умрял, преди да пристигне.

- Ако умреш - каза Талия и щипна с два пръста месото по кръста на Фаиз, - ще се оженя за Филип вместо за теб. Да си знаеш.