КНИЖНИ ИЗКУШЕНИЯ
Ханибал Лектър се завръща! (откъс)
„Червения дракон“ от Томас Харис се появи в ново издание
Редактор : / 8086 Прочита 0 Коментара
Литературният герой Ханибал Лектър на Томас Харис в киното е най-разпознаваем от ролята на Антъни Хопкинс в "Мълчанието на агнетата" на Джонатан Деми от 1991 г.
Навярно няма по-ужасяващ и пленителен персонаж в литературата и киното от този на д-р Ханибал Лектър, героят от легендарната поредица на Томас Харис ("Червения дракон", "Мълчанието на агнетата", "Ханибал Лектър: Зараждането на злото" и "Ханибал".
Историята на безмилостния психопат оживява отново с новото издание на "Червения дракон". Книгата се появи на 25 август в превод на Веселин Лаптев и с корицата на Живко Петров.
В нея най-известният сериен убиец в световната литература прави своя дебют - и неотклонно привлича цялото внимание върху себе си, преди да заеме полагаемото му се място в следващите книги от поредицата.
Бившият федерален агент Уил Греъм е по следите на мистериозен престъпник, когото пресата нарича "Зъбльото". Той избива по ужасяващ начин цели семейства, оставяйки по труповете следи от своите зъби. Опитите на полицията да разкрие кой е Зъбльото, подписващ се с псевдонима Червения дракон, удрят на камък и принуждават Уил да се обърне към лукавата ерудираност на д-р Ханибал Лектър - опасен канибал, който самият той е заловил преди години.
За да залови един престъпник, Греъм ще трябва да допусне Злото в главата си, а в тази безскрупулна игра на котка и мишка до последно не е ясно кой ще бъде победителят.
Хладнокръвен в своята брилянтност, Томас Харис успява да превърне традиционния трилъров сюжет в истински литературен шедьовър.
"Червения дракон" е задължително четиво за всички почитатели на жанра, които не се страхуват да се докоснат до смразяващото очарование на най-безмилостния и изтънчен злодей герой, който литературата ни познава. И да запазят разсъдъка си след това.
Из "Червения дракон" от Томас Харис*
ПЪРВА ГЛАВА
Уил Греъм покани Крофорд да седне на масата за пикник между къщата и океана и му предложи чай с лед. Джак Крофорд се загледа в приятната стара къща, чиито дървени части, посребрени от солта, блестяха под лъчите на слънцето.
- Трябваше да те хвана в Маратън на излизане от работа - рече той. - Тук едва ли ще имаш желание да говорим.
- Желание няма да имам никъде, Джак. Но ти явно си на обратното мнение, затова почвай. Само не вади снимки! Нека си стоят в куфарчето ти, ако си донесъл. Моли и Уили всеки момент ще се върнат.
- Запознат ли си със случая?
- Само каквото писаха в "Маями Хералд" и "Таймс" - отвър-на Греъм. - Две семейства, избити в домовете си при сходни обстоятелства. С един месец разлика във времето. Бърмингам и Атланта.
- Не сходни, а идентични.
- Колко самопризнания получи?
- Осемдесет и шест до днес следобед - отвърна Крофорд. - Глупости, естествено. Никой от тях не знаеше подробностите... Онзи е изпочупил огледалата и е използвал парчетата. На никой от "доброволците" този факт не е известен.
- Какво още си скрил от вестниците?
- Той е рус, десняк, много силен, носи обувки четирийсет и трети номер. Може да връзва моряшки възли. Всички отпечатъци са от ръкавици с гладка повърхност.
- Това го има във вестниците.
- Не го бива с ключалките - продължи Крофорд. - Последния път е проникнал в къщата с помощта на елмаз и вакуумна гума... А, и още нещо - кръвната му група е AB положителна.
- Да не се е наранил?
- Не. Установихме я по спермата и слюнката. Той е от тези, дето изпускат секрети... - Крофорд се загледа в спокойното море. - Искам нещо да те питам... Чел си вестниците, телевизията излъчи куп подробности за второто убийство. Не ти ли се прииска да ми позвъниш?
- Не.
- Защо?
- За касапницата в Бърмингам липсваха подробности. Би могла да бъде предизвикана от какво ли не - отмъщение, роднинска свада...
- Но след втория случай несъмнено си разбрал с кого имаме работа.
- Да, с психопат. А не ти се обадих, защото не исках. Знам, че работиш с най-добрите специалисти, разполагаш с отлична лаборатория. Помагат ти Хаймлих от "Харвард" и Блум от Чикагския университет.
- Имам и теб тук, заровен в скапаните мотори на стари корита!
- Не съм сигурен, че ще ти бъда от полза, Джак. Вече не съм на тази вълна...
- Нима? Не друг, а ти залови двама масови убийци. И това бяха последните ни разкрити случаи.
- Но как? Не съм свършил нищо повече от това, което вършехте и вие.
- Не е точно така, Уил. Успяхме благодарение на твои умозаключения.
- Стига с тия глупости за моя начин на мислене.
- Ти направи някои на пръв поглед необясними, но удивително удачни ходове.
- Разполагах със съответните улики.
- Е, да. Само че ги получи, след като намери верните отговори, а не преди. В началото изобщо нямаше за какво да се заловим.
- Разполагаш с всички необходими хора, Джак. Моето присъствие нищо няма да промени. Тук съм именно защото искам да избягам от всичко това.
- Знам. Доста пострада тогава, но сега ми се виждаш съвсем наред.
- Да. Не ти отказвам, защото бях ранен. И ти неведнъж си изпати.
- Вярно е - въздъхна Крофорд. - Но не по същия начин.
- Просто реших, че ми стига. Не мога да ти обясня.
- Бог ми е свидетел, бих те разбрал, ако кажеш, че вече не понасяш гледката...
- Не е това. Наистина не е лесно да ги гледаш... но човек знае, че са мъртви, и все някак си върши работата. По-страшно е в болницата, с всичките досадни подробности. Ако човек иска да мисли, той трябва да се отърсва от подобни неща. Не съм убеден, че вече съм в състояние да го правя. Гледките ще понеса, но мисловният ми процес положително ще засече.
- Всички те са мъртви, Уил - промълви тихо Крофорд, опитвайки се да предаде мекота на гласа си. Миг по-късно осъзна, че Греъм неволно имитира ритъма на собствения му словоред. Беше го правил и преди, но не с него. В оживен разговор Греъм възприемаше говорния маниер на събеседниците си и Крофорд беше решил, че го прави нарочно, просто за да поддържа темпото. По-късно разбра, че го върши неволно, и прави немалко усилия да го преодолее. Бръкна с два пръста в джоба на сакото си и плъзна снимките по гладката повърхност на масата. - Всички са мъртви - повтори.
Греъм му отправи продължителен поглед през масата и едва тогава посегна към снимките. Бяха правени с моментална камера. Жена и три деца, следвани по петите от патица, понесли кошници с провизии за пикник към брега на някакво езеро. Семейството, наредено зад празнична торта.
Остави ги обратно след половин минута и погледна към плажа. Момчето беше клекнало и изследваше нещо в пясъка. Жената стоеше с лице към него, поставила една ръка на хълбока, а уморените вълни се плискаха около глезените ѝ. Миг по-късно се наведе и отметна влажната коса от раменете си.
Забравил за госта, Греъм продължи да гледа Моли и момчето. Гледа ги толкова дълго, колкото и снимките. Трийсет секунди.
Крофорд полагаше сериозни усилия да не издаде обзелото го победоносно чувство. Правеше го със същото старание, с което подбра и мястото за този разговор. Беше сигурен, че Греъм ще отстъпи, просто му трябваше време.
Три забележително грозни псета се изкатериха по брега и доволно се изтегнаха край масата.
- Господи! - стреснато ги изгледа Крофорд.
- Нищо им няма, истински са - успокои го Греъм. - Тук постоянно изхвърлят новородените. Хубавите ги раздавам, а останалите неусетно порастват...
- Тези ми се виждат доста охранени.
- Моли постоянно ги тъпче.
"Денят на прасето" от Джош Малерман - ако Стивън Кинг беше написал "Фермата на животните" (откъс)
- Прекрасно си живееш тук, Уил. С Моли и момчето... На колко години стана то?
- Единайсет.
- Хубаво дете. Ще стане по-високо от теб.
- Прилича на баща си - кимна Греъм, после добави: - С това място наистина извадих късмет.
- Флорида, господи! Колко ми се искаше да дойда тук заедно с Филис! Да си намеря тихо местенце, да се пенсионирам и да престана да живея като рак отшелник. За съжаление всичките ѝ приятели са в Арлингтън...
- Така и не успях да ѝ благодаря за книгите, които ми носеше в болницата. Направи го вместо мен, моля те...
- Добре.
Две шарени птичета кацнаха на масата и заподскачаха по гладката повърхност. Крофорд не отмести поглед от тях, докато не отлетяха. После рече:
- Този мръсник май се влияе от лунните цикли, Уил. Семейство Джейкъби от Бърмингам е избито на двайсет и осми юни, в събота, при пълнолуние, а Лийдс в Атланта е убито онази вечер, на двайсет и шести юли, само ден преди края на лунния месец... От това следва, че от следващия му удар ни делят около три седмици, ако имаме късмет, разбира се... Сигурен съм, че не искаш да си кротуваш тук, във Флорида, и да прочетеш за поредното убийство в "Маями Хералд"... Дявол да го вземе, Уил, не съм папата, за да ти казвам какво трябва да правиш и какво не! Все пак ще те попитам: вярваш ли на преценките ми?
- Да.
- Прекрасно! Преценката ми е, че включиш ли се и ти, шансовете ни да го спипаме рязко нарастват! Хайде, Уил, скачай на седлото! Иди в Атланта и Бърмингам да хвърлиш по едно око, а после ела във Вашингтон. Ще даваш съвети и толкоз!
Греъм не каза нищо. Крофорд изчака пет последователни вълни да разбият в брега белите си гребени, после стана и наметна сакото си.
- Ще поговорим пак следобед - каза Уил. - Остани да хапнеш с нас.
- Не - поклати глава Крофорд. - Ще се върна пак. Чакам няколко съобщения в хотела, а и искам да се обадя по телефона. Предай благодарностите ми на Моли.
Наетата му кола вдигна облаче прах, което бавно се разстла по крайпътните храсти.
Греъм се върна при масата с неприятното усещане, че това, което вижда, ще е последният му спомен от залива Шугарлоуф - топящ се в чашите лед, потрепващи от ветреца книжни салфетки върху червеникавия плот на масата, силуетите на Моли и Уили, очертани релефно на фона на спокойното море.
*Откъсът е предоставен с любезното съдействие на издателство "Сиела"
"Сътворението" от Гор Видал - несравнимият пътепис за времена, хора и богове с ново издание (откъс)
Остани с
;void(0);){kind=link}
', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}