СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРСКИ ТЕАТЪР

За "язовините" в душите през погледа на Бойко Илиев

Спектакълът "Язовецът" в Нов театър НДК ни задава екзистенциален въпрос

Автор : Еми Мариянска / 20 януари 2024 / 15:09 2985 Прочита 0 Коментара

Актрисите Елена Петрова и Стефка Янорова, в сцена от спектакъла на Нов театър НДК "Язовецът" по повестта на Емилиян Станев, драматургия и режисура: Бойко Илиев / Източник: Нов театър НДК

Повестта на Емилиян Станев "Язовецът" е била през годините голямо предизвикателство и за киното, и за театъра. И ето че имаме една театрална постановка под драматизацията и режисурата на Бойко Илиев в Нов театър НДК, която се придържа към основния текст, но му прави и собствен прочит.

Въведен е нов герой, по-скоро героиня, на която е поверена трудна и многопластова задача. Ако човек остане на повърхността и реши, че в стила на модерните днес сексуални различия, "приятелката" на главната героиня Ева Моран е просто жена, влюбена в жена, ще сбърка. Ролята е поверена на Елена Петрова, която сме свикнали да виждаме по-често като ухажваната сто процентова жена.

Тази й героиня безспорно е предизвикателство, защото са й поверени най-малкото две задачи - да бъде "различното" изкушение, предлагащо себе си като безрезервна алтернатива, и същевременно да звучи като вътрешния глас на главната героиня - да назовава почти цинично нещата с истинските им имена.

Още

Бойко Илиев прави нов сценичен прочит на „Язовецът“ от Емилиян Станев

Елена Петрова се справя добре с втората задача. Тя умее да бъде предизвикателно язвителна и интонативните й провокации са като леден душ за емоциите на главната героиня Ева (актрисата Стефка Янорова). Петрова играе и гласа на вътрешното Аз, от което главната героиня бяга и не иска да чува. В същото време ми се иска да вярвам, че Бойко Илиев вкарва тук един контекст, който е много актуален за нашето Днес - че дори и при пълна преситеност - не само материална, но и сексуална, то нищо не може да замести онази празнота в душите ни, която носи други измерения - тези на Духа. Без него човек усеща, че нещо "не достига", за да се почувстваме истински живи, и именно тази неудовлетвореност ни кара да бъдем толкова изумени и объркани, когато срещнем личност като Язовеца - неизкушен от всичко онова, което ние имаме; и притежаващ духовната сила, която повечето нямаме.

Да срещнеш днес човек, който държи на думата си, въпреки че съзнава, че е ощетен, е огромна рядкост и непостижима чест за мнозина в свят на анти-доблест, морал и достойнство. За хора като Тасо пропуснатото материално благосъстояние не е загуба, а победа на характера. Съществуват хора-личности, които са в състояние на постоянно себеотстояване. Да им подражаваш е невъзможно, да ги последващ - трудно, ако нямаш кураж.

Актьорът Веселин Калановски добре внушава тази идея и цел на спектакъла. Той пресъздава убедителен образ на Тасо Язовеца, въпреки физическото несъответствие с героя, от гледна точка на представите ни за него от оригинала на Емилиян Станев, както и от филма от 1981-ва.

Още

Елена Петрова в "Търновската царица" на сцената пред Нов театър - НДК

Що се отнася до двете женски роли, то те са трудни не само поотделно, но и като "дует". Особено когато в условията на съвременния ни театър, актрисите нямат този шанс да играят всяка вечер на сцената, докато наистина се "потопят" в играта и партньорството на сцената. Стефка Янорова и Елена Петрова се справят добре, макар на моменти да се усеща някаква еднолична съпротива към образите, които пресъздават. Този "откат" се чувства по-силно при Елена Петрова, която съвсем очевидно е в нетипично амплоа. Затова пък е много убедителна като "вътрешния глас" на Ева, безкомпромисно изострен на моменти, и стигащ до истерика на интонацията.

Това, което е безспорно постижение на спектакъла, е извеждането на една теза, особено актуална днес: Въпросът, не сме ли всички ние по малко "язовци", издигащи стени между себе си и другите? И убедително ли е оправдание като това, че светът е все по-страшен, а ние - все по-несигурни в себе си?! Язовеца продава картините си на друг, и той се кичи незаслужено с принадлежащата нему слава. Това е безумство, но и начин за самосъхранение - усамотение, което като "стена" пази нещо по-ценно от посегателство. Сродни души ли са Язовеца и Ева? - Те илюзорно вярват в това, докато не се изправят пред голямото различие помежду им. Ева е готова за мимолетно изживяване, но няма куража да остане за дълго. Язовеца ще избере илюзорната Ева, пред истинската, дошла във всеки един смисъл на думата, като чужденка в колибата му.

Кой е виновен за разминаването? Съвременните хора сме все по-абдикиращи от желанията си, до склонност да ги отречем, вместо да ги отвоюваме. Стихът на Далчев тук се явява като обобщение на тази екзистенциална криза: "Да не беше никога изгрявал оня жарък и задушен ден! Изгорен от жажда, се наведох, знойни устни за да разхладя, а ликът ми падна омагьосан в ручея връз бързата вода и вълните мигом го понесоха надолу - кой го знай къде..."

Още

Руси Чанев и Стефка Янорова в "Убийство в експреса"

Главната героиня Ева сякаш за малко е попаднала в омаята на нещо, от което в крайна сметка сама ще се откаже, защото се страхува да последва желанията си. Нещо повече, тя изпитва срам от тях, игнорира дори и въжделенията си за щастие. Оказва се, че "рисунката" на нашия живот е само илюстрация на нашите комплекси, не на мечтите ни.

И когато се появи някой като Язовеца, това е едновременно вълнуващо, и опасно. Защото застрашава "битовия ред", подредения хаос на живота ни. Хора като Язовеца рушат стратегиите ни за това, което ни е внушено като "правилно" и обричат на несигурност "стандартите" ни за просперитет.

Спектакълът постига тези внушения, въпреки някои неясноти в риториката си и оставя зрителя да разсъждава върху смисъла на живота като "жажда" на духа. Мотивът за "жаждата" е водещ стимул в този спектакъл. Той присъства дори и в най-колебливите състояния на главната героиня Ева - когато тя се укорява и самосъжалява едновременно. Защото е толкова естествено това противоречие в нас самите, което някои наричат битка на разума с чувствата, а всъщност е по-скоро първосигнален и живителен порив за свобода.

В самотата на Язовеца няма поза - той е себе си. И затова е толкова недостижим образът му на антагонист на общоприетото. В абсурда на битието винаги е имало чудаци като него и винаги някой като Ева е пропускал своя шанс да остане близо до тях, поради страха от неизвестното и комплексите си.

Изглежда ли ни Язовеца обречен? В този спектакъл той ни най-малко не е изоставеният от чужденката "дивак", а победител. Не защото спечелва Ева Моран като жена, а защото категорично я отхвърля като свой избор. При кого ще отиде самосъжалението? Именно с отговора на този въпрос спектакълът ни внушава един шанс за промяна, който зависи само от нас; отваря ни врата към прозрението, че има един-единствен изход за спасение - да съборим стените на "язовините" си и да бъдем себе си, въпреки другите.

Еми МАРИЯНСКА

Още