Авторът на сензационния киберпънк роман "Дилър на реалности" Николас Димитров обяви две стипендии за ученици от Националната гимназия за древни езици и култури "Св. Константин Кирил Философ", в която е учил самият той. Димитров пристигна в София за премиерата на дебютния си роман, който разбуни духовете в няколко страни заради "безцеремонно отношение към религията, наркотиците и сексуалното съдържание". Представянето в "Carussel Club" мина при огромен успех и вещае нов тираж на книгата.

Самият автор представи романа си по този начин:

"Действието в романа се развива в едно антиутопично общество, в което моралът вече не е на мода. Религиите са се превърнали в "бърза храна",а обществото е развратено до краен предел и е погълнато от развлечения и наркотици. Обществото, за което разказвам, е своеобразно предупреждение за това какво може да се случи, ако не овладеем и не управляваме разумно новите технологии във века на тоталната цифровизация", сподели авторът и поздрави присъстващите с наближаващите празници:"Дори ако дилърът на реалности не успее да промени живота ви, сигурен съм, че през ваканцията ще прекарате няколко дни с увлекателно четиво."

Николас Димитров, на представянето на романа си в София / Източник: Издателство "Колибри"

"Дилър на реалности" /ОТКЪС/

Днес се събудих след един от необяснимо реалистичните сънища, които постоянно ме измъчват. Антидепресантите и приспивателните съвсем не помагат и съм принуден да се примиря с положението.

Отивам в кухнята и жадно пия вода от чешмата. После дълго стоя до прозореца и се взирам в нощния Сингапур. Машинално поглеждам монитора на кухненската маса. В чата - съобщение от работодателя ми Харон. "Нов голям проект. 11.00 на станцията". Най-сетне работа. Защото съм съвсем на сухо.

Моето име е Зет и аз съм фрийлансър. Животът ми е като американски атракцион: днес стоиш на балкона на луксозен апартамент с изглед към ботаническата градина, пийваш скъп коняк и чакаш да ти донесат поръчката от ресторанта. А утре преглъщаш нудли в евтина закусвалня и триеш от смартфона съобщенията за просрочени плащания. Мисълта, че след като получа аванса, ще мога да се върна към първия вариант, ми действа успокояващо.

Свикнал съм с изкуствения малък свят на моето жилище, чиито стени ме предпазват от шума и суетата на този град. Бих стоял тук месеци, четейки и рисувайки огромни платна. Но уви, безгрижният живот в студиото под самия покрив на елитен небостъргач не струва евтино.

...Сега сигурно трябва да разкажа как Харон се появи в живота ми и защо сътрудничеството с него е толкова важно за мен. Запознахме се преди двайсет и четири години, когато бях едва на осем. Отпреди това помня само унилия католически приют за изоставени деца към църквата "Свети Йосиф". Не зная защо съм се озовал именно там - сигурно биологичната ми майка е била католичка. Или просто е решила, че за дете с полуевропейска външност това е най-подходящото място. Освен това си спомням ясно постоянната ми мечта да избягам оттам.

Веднъж дори успях и служителите от приюта ме намериха с помощта на полицията в ботаническата градина.

Според Харон, който беше един от полицаите, лицето ми греело от насладата, че се намирам в непознатия ми свят отвъд стените на моя "детски затвор".

Той си спомняше осемгодишното момче, седнало на брега на езерото в състояние на странна вцепененост. Прибраха ме, нахраниха ме, стоплиха ме и ме върнаха при строгите монахини. Оттогава опитите ми да избягам се повтаряха едва ли не всеки месец, докато в приюта не вдигнаха ръце от мен.

Заживях на улиците в района Гейланг, преживявайки от дребни кражби и случайна работа.

Там понаучих освен английския и останалите езици на космополитния град и дори започнах да разбирам няколко по-редки наречия. А Харон, който по онова време вече работеше в управлението на полицията на района (а по-късно и го оглави), ме взе под своята опека. Отначало ме спасяваше от неприятностите, а после започна да ми възлага и собствени поръчения, невинаги легални.

Бях щастлив - постоянно променящият се суетлив свят на улицата ми даваше движението, което толкова ми липсваше в приюта. Работех за Харон като куриер, а понякога ми възлагаше и да проследя някого.

Няколко пъти ме внедряваше като разносвач или чирак в местните бизнеси, от които по някакъв начин беше заинтересован. Миловидното, сговорчиво на вид момче не предизвикваше подозрения дори у най-проницателните работодатели. Затова успявах да изпълнявам задачи, с които не би се справил никой възрастен. Харон ме ценеше много за това и ме предпочиташе сред останалите малолетни крадци и просяци, от които имаше на разположение цяла банда. Според Харон той открил тогава способността ми да се превъплъщавам и да се сливам с обкръжението си, като същевременно запазвам умението си от разстояние да наблюдавам и събирам информация. Бях идеален посредник между престъпния свят на Сингапур, майсторски скрит от стотиците улични видеокамери, и неговата цивилизована фасада.

Веднъж по непредпазливост бях заловен от собственика на мореплавателна компания, докато фотографирах съдържанието на сейфа му. Като по чудо избегнах участта да бъда окачен на кука и изкормен и две седмици се крих в тайна квартира на Харон.

Тогава дори не знаех, че за главата ми е определена голяма сума и из целия град са плъзнали "ловци", желаещи да спечелят от залавянето на малолетния шпионин. Харон междувременно бе разработил план как да ме скрие по-сигурно от отмъщението на корабовладелеца. Наскоро след това ми уреди среща с приемните ми родители - американци. Те веднага се влюбиха в "милото сираче, загубило родителите си", както бе ме описал Харон. Много по-късно видях снимката си в делото по осиновяването: скромно облечено момче с тъмноруси къдрави коси, бяла кожа, ясно очертани устни и скули, право носле и леко дръпнати източни очи. Мило хлапе, даже хубавец.

Така се сдобих с приемни баща и майка и след няколко дни напуснах града за дълго време, отпътувах с тях за САЩ, където прекарах юношеските си години. Живеех като милионите млади американци, получих образование. Но винаги знаех, че някога все пак ще се върна в града на моето детство. Както всъщност се разпореди съдбата.

И досега не мога да проумея дали случайно се срещнахме отново с Харон. Това се случи преди пет години, след завръщането ми в Сингапур. По онова време вече бях собственик на фалирала рекламна агенция и продуцент на няколко медийни проекта, колкото амбициозни, толкова и неуспешни. Парите, които успявах да посъбера от тази дейност, едва стигаха да изплащам на части натрупаните дългове. А живеех в жилище под наем, голямо колкото каросерията на камион.

По онова време се чувствах съвсем нещастен. Тегнеше ми мисълта, че ако не променя нищо в живота си, ще трябва да се върна в Америка. Разбирах, че това би било само бягство от реалността като в католическия приют на моето детство. В скучния, потискащ пандиз.

Запратил илюзиите заедно с амбициите си на боклука, започнах да търся интересна работа. Досаждах на всички приятели и познати, изпращах спамове в социалните мрежи и се мотаех по професионалните партита на рекламаджии, журналисти и телевизионери. На едно такова парти срещнах Харон на бара, беше церемония за награждаване на дейци на рекламата, където проникнах с фалшив бадж...

Сякаш бяхме се разделили миналата седмица, равнодушно ме попита къде работя. Признах, че си търся работа.

-Моя позната си търси асистент - съобщи той и ми подаде визитката си...

Така се сдобих с работа - ненатоварваща и добре платена.

Докато работих три месеца като асистент на собственичка на рекламна агенция, успях да завъдя куп познанства и да наема студия в самия център, недалеч от офиса. И когато ми се стори, че животът ми е тръгнал по скоростната лента, на хоризонта отново изникна Харон. Помоли ме за "дребна услуга". От мен се искаше само да копирам клиентската база данни от компютъра на моята шефка, за което ми се предлагаше хонорар колкото тригодишната ми заплата. Харон винаги наричаше нещата със собствените им имена, избягвайки недомлъвките. Наистина предпочиташе да заменя определението "промишлен шпионаж" с по-обтекаемата формулировка "нашите проекти". Без да му мисля много, се съгласих. Изглежда, подобни занимания бяха моето призвание. Изпълних задачата, като се погрижих евентуалното разследване да тръгне по лъжлива следа, и се уволних от агенцията. Няколко месеца пътешествах по Латинска Америка - Аржентина, Бразилия, Перу. А когато се върнах, ме очакваше поредната поръчка на моя работодател.

За няколко години успях да поработя в два медийни холдинга, в киностудия, в информационна агенция и в три рекламни - освен малките проекти, които не изискваха внедряване в компаниите. Спечелване на доверие, кражба на данни, събиране на компромати, записване на конфиденциални преговори и прочие в същия дух. Менте СV-та, фалшиви препоръки, грижливо изфабрикувани "легенди", премислени пътища за отстъпление.

Дали се замислях какво ще стане, ако всичко излезе наяве? В най-добрия случай ме заплашваха сериозни съдебни искове, а в най-лошия - полет от двайсет и четвъртия етаж".

Николас Димитров, на представянето на романа си в София / Източник: Издателство "Колибри"

Авторът, за романа и за себе си:

"Така започва книгата ми "Дилър на реалности", която сега се превежда на много езици и по която ще се снима филм.

Но историята за момчето от детския приют има и друго продължение, в което рекламната агенция не само не фалира, но има и филиали в различни части на света. В тази история младежът не се занимава с промишлен шпионаж и не прави компромиси със съвестта си.

Казвам се Николас. Аз съм писател и съм роден в същия град, в който и вие. Учил съм в същото училище... Беше отдавна! Миналия век. (Шегувам се). Но преди да се окажа на вашето място, животът ми не беше лек.

От тригодишна до дванайсетгодишна възраст смених няколко детски домове и интернати.

Единственото убежище за мен тогава беше светът на книгите и знанията. Затова станах помощник на библиотекаря и се увлякох по рисуването. Е, трябва да призная, че античните голи статуи в албумите по история на изкуството бяха единствената еротика в моя тийнейджърски живот! Може би тъкмо затова реших да постъпя в класическата гимназия. (Шегувам се)

Както и да е, на дванайсет години избягах от детския дом и повече не се върнах към този живот.

Случи се така, че след година закриха моя детски дом, а в помещението му беше настанен Младежкият дом за творческо развитие. Там се провеждаха занятия по театрално майсторство, танци, музика и изкуство. Тази сграда, която преди беше символ на тъга и безнадеждност, изведнъж се превърна в символ на мечтите и новия живот. В този дом се върнах с удоволствие. Когато бях на тринайсет, ме поканиха за една от главните роли в пиесата на Уилям Голдман "Златният храм". С тази пиеса нашата трупа гастролира по цялата страна. Ние станахме най-известният младежки театър в България.

Но за обществото аз все още оставах "неперспективен".

Обаче любовта към знанията и изкуството устремно ме изведе в друг свят. Запознах се с деца от тъй наречени благополучни семейства - на актьори, композитори и учени, където се живееше спокойно и имаше достатъчно храна... където можеше не само да се мечтае, но и мечтите да стават реалност. И на мен ми се искаше да уча в такова престижно училище.

Когато казах на баба си, че ще кандидатствам в такова училище, тя се учуди. "Коко, но там учат само децата на партийци, на номенклатурата и елита!" А в моята училищна характеристика за 7-и клас както и преди пишеше "...произхожда от неперспективно семейство".

Онова лято, вместо да играя на улицата (тогава децата още играеха по улиците, защото нямаше мобилни телефони, компютри и компютърни игри), аз се подготвях за изпити за класическата гимназия.

Издържах ги... и влязох в най-елитното училище в България.

В него приемаха само 80 късметлии годишно. Провървя ми, защото темите на последния изпит бяха по история и култура - двата предмета, по които бях най-подготвен, защото когато бях помощник в библиотеката на интерната този свят на героизъм, красота и малко еротика беше моят истински дом.

Постъпването в най-доброто училище в България беше само началото на моето пътешествие.

Учението беше толкова интересно, че за известно време (20 години) забравих за театъра и се увлякох от културата на древните страни. Когато напуснах училището, знаех седем чужди езика - английски, френски, италиански, испански, руски, а също латински и старогръцки.

Но въпреки всичко това продължаваха да ме смятат "неперспективен младеж".

Защо? (въпросът е към залата) -Знаете ли какво е комсомол? (шегувам се) Очаквам отговор от залата. Провървяло ви е, че днес комунизмът е останал само в учебниците по история. Аз не бях член на младежката комунистическа организация (в нея не ме приеха поради моята неперспективност) и във връзка с това ме заплашваше ново "весело" заведение - Трудово-възпитателно училище "Макаренко". Всеки партиен функционер, който се занимаваше с въпросите на младежта, се смяташе за задължен да ме заплаши с този затвор за малолетни. Спасяваха ме само различните международни конкурси и олимпиади, които печелех, за да представлявам училището и страната (винаги в компания с някого от "органите").

С други думи, само знанията ми ме спасиха от ТВУ "Макаренко"!

В 11 клас, когато стана ясно, че в български университет няма да ме приемат, спечелих стипендия на Джордж Сорос за най-добрия университет в американската столица Вашингтон. Така, седемнайсетгодишен, преди 30 години напуснах България завинаги. После учих в Белгия, Аржентина, Франция, Австрия и Венецуела. На 20 години, след кратък стаж, станах най-младият сътрудник, на крачка от дипломатическа кариера, в представителството на ООН във Виена, където по ирония на съдбата се занимавах с проблемите на детската престъпност. А на 21 години в далечния Буенос Айрес организирах първия си софтуерен бизнес.

През следващите 10 години посетих 50 страни, но това вече е история за друга среща.

През 1997 година пристигнах в Украйна по договор със Световната банка да помагам за развитието на аерокосмическата индустрия на Украйна... и останах там задълго. През 2004 година, 20 години след първия си театрален опит, се върнах в телевизията като водещ в главния музикален канал на Украйна. Продуцирах рокгрупа, създадох своя рекламна агенция, издавах музикално списание, което наскоро след това фалира, снимах филми.

Накратко, водех бурен и невинаги напълно порядъчен живот.

Докато не срещнах най-красивото момиче и не се ожених за него, което вече десет години ме вдъхновява с добротата си и с безкористното си отношение към света. Именно нейната любов излекува болката от моето детство! Тази любов ми помогна да открия себе си, вдъхнови ме да променям света и според възможностите си да го правя по-добър.

Благодаря ти, Марина!

След няколко дни моят роман "Дилър на реалности" излиза в България и днес вие сте неговите първи слушатели. Надявам се, не последни (шегувам се). Вие чухте два варианта от историята за първите стъпки в живота на едно момче. Разказах за първи път тези две истории. И тъй като вярвам в чудесата, искам да ви предложа да станете автори на продължението на една от двете истории.

Който иска да се пробва в литературното творчество, може да напише есе - свой вариант на продължението на живота на Зет или Николас - изберете и го изпратете на моята поща. Авторите на най-доброто есе ще получат интересна специална награда - възможност да стажуват в моята кинокомпания в Киев. Използвам случая да обявя и учредяването на стипендия, но това трябва да се обсъди с директора...

И помнете, че ние градим сами живота си, средата, в която живеем, и своето бъдеще!", завърши словото си на срещата Николас Димитров.

Николас Димитров, на представянето на романа си в София / Източник: Издателство "Колибри"

Стипендия #1

За 10 клас - покрива разходите по учебната практика в Гърция

Критерий: кандидатства се по документи в края на учебната година, шанс имат кандидатите с най- добър успех от 8-ми до 10-и клас

Стипендия #2

Съвместно c преподавателя г-н Орлин Йорданов

Механика: Cред учениците в 10, 11 и 12 клас се организира кокурс за най добър разказ, очерк, есе, новела, сценарий или серия постове във Фейсбук или Инстаграм, видеоклип и т.д (наречени по-нататък ПРОИЗВЕДЕНИЕ) на тема близка до тази на романа.

В Произведението може да се използва идея от киберпънк романа "Дилър на реалности" като цяло, или фрагмент, със същите или други герои. Основното условие е, произведението да е написано в контекста или "на територията" на романа "Дилър на реалности".

Краен срок: до 1 април 2020 г.

Награда: стаж в кино и ТВ департамента на рекламната агенция Global Marketing and Communications в Киев, Украйна, като разходите изцяло се поемат от Николас Димитров

Период: няколко седмици през лятото на 2020 година

Кандидатите за двете стипендии могат да заявят интерес на лични съобщения във фейсбук страницата на "Дилър на реалности".

Още

Издават книгите на Селинджър в дигитален формат

Още

Stand up комедията "Ники говори за книги" с премиера в Литературен клуб "Перото"

Още

Най-скандалните книги от епохата на Ренесанса

Още

Две книги за Тръмп и мемоарите на Мишел Обама и на Джон Кери излизат тази есен в САЩ