Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Влади Въргала пред Dir.bg: Една Мона Лиза Лувър не прави

СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Влади Въргала пред Dir.bg: Една Мона Лиза Лувър не прави

Хората са тъжни, обезверени, зли и готови да продават всичко наред, като почват с достойнството си, изповяда един от "царете на комедията"

Снимка и колаж: Павлин Даскалов/Dir.bg

Владислав Карамфилов, който получава прозвището Влади Въргала в началото на 90-те, е известен актьор и режисьор.

Роден е на 11 август 1967 г. в София. Завършва НАТФИЗ със специалност актьорско майсторство в класа на проф. Стефан Данаилов, след което учи известно време и кинорежисура при големия проф. Христо Христов.

В началото на 90-те участва в култовото студентско предаване "Ку-ку" и започва да прави комедийни скечове в него.

Най-известният образ, в който се превъплъщава, е далавераджията Влади Въргала от "Магурата".

Владо Въргала (Снимка Павлин Даскалов)

Впоследствие е поканен от Нери Терзиева да прави собствено шоу по Ефир 2, което е кръстено "Коктейлите на Влади". Тогава Карамфилов напуска "Ку-ку", но актьорите от двете предавания си гостуват.

През годините създава като продуцент, сценарист и актьор, няколко авторски предавания: "Пирон" - предаване със скрита камера, заедно с Август Попов и Михаил Ланджев, "Шаш" - с Илиян Джевелеков и Матей Константинов Участва в "Сладко отмъщение" - също предаване със скрита камера, "Царете на комедията" и др.

През 2011 г. е премиерата на игралния филм "Операция "Шменти-капели"", заснет по пиесата му "WC-BG" или "Моят дом е моята крепост"". Филмът е в топ 3, на най-гледаните български филми и до днес.

Владислав Карамфилов е изпълнител на главната роля във филма "Пантуди".

Продуцира музикалната група "Отряд 13" съставена от затворници". Издава първият им албум, докато членовете й още изтърпяват наказанията си.

В уникална изповед Влади Въргала разказва какво значи да видиш изненадващо най-близките до сърцето си хора на едно място, смятал ли се е за "голямата работа", когато беше по-известен от президента, за гибелта да продаваш недоволството си, за прозрението, че една Мона Лиза Лувър не прави, за секрета как да сбъднеш всичките си мечти, за срама да бъдеш богат в държава на бедняци...

Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg

Представяме ви Влади Въргала пред Dir.bg:

- Влади, как се ражда идеята за автобиографичния ти спектакъл "Мемоарите на един Въргал"?
- Чудех се с какво мога да почерпя приятелите, които ми направиха изненадата за 50-годишния юбилей. По ред причини нямах планове да го празнувам. Но само аз не знаех, че приятели от цялата страна са се организирали да се съберат на рождения ми ден и ми подариха едни от най-великите емоции и вълнения, които съм изпитвал през живота си.

Tогава реших, че "ще им го върна"... Не знаех какво и как. Помогна ми Радо Чолаков - един от създателите на предаването "Ку-ку". Той от няколко години ме ръчка, това е точната дума, да направя Въргала в спомени, в разкази, в такива неща. И други приятели са ми казали, че много искат пак да видят неща от едно време. Реших, че така ще почерпя хората - ще направя този спектакъл "Мемоарите на един Въргал", в който всички те "участват". Спомени от нашия живот. Ще ги поканя на спектакъла, а след това един коктейл... Така и стана. Успях да го реализирам, когато бях на 51 и половина. Една година и половина го отлагам във времето.(смее се)

Има такова много разпространено заболяване - да отлагаш всичко за последния момент. Сега ще ти кажа как се казва (прави бърза справка в Гугъл)... казва се прокрастинация. Аз познавам много болни от него, а в България е направо пандемия. Това е болест при хора, които са демотивирани или хора, които са безотговорни, или ги е страх от крайния резултат, или пък ги е страх да започнат нещо, притесняват се, че то ще свърши и т. н. А бе, отлагаш до последно. Четох симптоматиката - всичко лази по мене.

Година и половина все виках - "има време, има време, има време." Трябваше да се появи някакво обстоятелство, което да ме притисне в ъгъла. При мен това обстоятелство беше, че единствената свободна дата в "Сълза и смях" беше 6-ти февруари. Имаше две седмици дотогава. И аз трябваше за това време да сглобя спектакъл. Когато отворих четирите куфара със снимки се хванах за главата - от къде да почна, кое да остане, кое да махна?! Имаше толкова много, че целият ми живот започна като приливни вълни да ме връхлита - толкова много забавни истории... Е, някои не са толкова забавни, други са тъжни, а има и такива от които направо ме е срам.

И така за две седмици направих спектакъла. Поканих всички, които бяха дошли на юбилея. Салонът беше пълен с приятели. Но имаше технически проблем, а исках и да разкажа история, едва ли не, с всеки който е в салона...и спектакълът отиде към 2 часа и 40 минути - пълна импровизация по темата. Въпреки всичко, хората останаха докрай. Два часа и 40 минути! Отдавам го на това, че сме приятели и на това, че имаше и коктейл накрая. (смее се)

Плакатът за спектакъла "Мемоарите на един Въргал" (Снимка: Личен архив)

За следващото представление седнах, съкратих нещата - стана 3 часа! Счупих всякакви граници за нормалност. Въпреки всичко и тези хора останаха до края. Тогава разбрах, че има "хляб" в този спектакъл! В интерес на истината, второто представление беше много добро. Беше стегнато, беше си екстра, но 3 часа е много... Пак имаше технически проблем. Само че от друго естество. По средата на екрана, на който се появяват изображенията с видеата и снимките, стоеше един бланк на който пишеше: обективът не прави връзка с проектора. И не може да се махне тоя бланк - едно щифтче се било счупило и няма как. Казах на публиката, че който иска, ще му се възстановят парите, дори и таксито ще платим, ако трябва...

На другия ден толкова много хора ми се обадиха и казаха: "Е, това с тоя бланк на екрана как го бяхте измислили -Уникално е!"

В моноспектакъла "Мемоарите на един Въргал" ( Снимка: Личен архив)

Винаги се настройвам да мисля като публиката, за да мога да достигна до това, от което тя има нужда. И винаги ме изненадва...

- В спектакъла има видео от това събиране на твои приятели на юбилея ти. Наистина е много вълнуващо. Ще разкажеш ли малко повече за емоциите си през този ден?
- Джани, момичето, с което сме заедно, Тезджан Ферат - нейна е инициативата. Тя измисля тази "малоумност" и понеже не са много "не малоумни" и другите ми приятели, правят една малка групичка, която започва да организира мероприятието. Те са се свързали с близки, с роднини, с приятели, и всеки един по трасето информира други, с които се познаваме, и то с условието, че аз не трябва да научавам... Това е много голяма организация. Поне два месеца са се занимавали, защото имаше хора дошли от чужбина.

За рождения ми ден, бях планирал с Джани и две приятелски семейства, да се съберем в заведението на Август Попов. Така, в по-тесен кръг. А някой ден, когато имам възможност, ще поканя повече хора да отбележим юбилея. Просто нямах парите да поканя 200-300 човека. То си е една сватба. Има много хора, които са приятели, има много хора, на които аз съм длъжник, не само финансово...(смее се). А бе, има много хора които уважавам и ги чуствам близки... Никога не се събирам с хора по протокол - защото този е важен или оня специален, или трети ще ми вдигне рейтинга, или подобни глупости.

Целия ден карах колело. 38 градуса беше. Обожавам горещината и да карам колело. И си бях направил сметката, че вечерта към 8 ще се съберем. Излизам от банята към 5-6 часа, точно съм си взел душ. Джани звънна... Беше на снимки, поне аз си мислех, че е на снимки. Каза ми, че има криза, тя е с диабет, а инсулинът си е забравила вкъщи. Това е много страшно нещо! Моментално се изстрелях натам...

Отидох - ама аз съм с къси гащи, с фланелка и джапанки. Нося инсулина в една кутия от домино, дървена кутия от домино. Влизам в снимачното студио, където знам, че е Джани. И изведнъж ... виждам страшно много хора, събрани и крещят нещо. Виждам камери, виждам осветление, виждам балони. И решавам, че влизам по време на снимачен процес. Има дубъл в момента и аз не знам. А вратата една такава тежка, желязна, вдига страшно много шум. Замръзвам, защото не знам какво да направя - дали да остана на място или пък вече съм в кадър и трябва да изляза.

Първата реакция на Въргала на изнeнадата на приятелите му (Снимка: Личен архив)

Въргала се "среща" с изненадата от приятелите (Снимка: Личен архив)

А те крещят, всички много крещят и... абе, това е за милимунди от стотната на секундата! Виждам хора, които е нормално да ги снимат. Но започвам да различавам лица на хора, които нямат място там, където има камери. А виждам камери, виждам, че има прожектори, балони, някаква суета е във вихъра си!

Влади Въргала и Август Попов на 50-годишния му юбилей (Снимка: Личен архив)

И изведнъж гледам ... майка ми плаче до мен. А тя трябва да е във Велико Търново в момента, не би трябвало да е там! Наистина това е от моментите, в които не можеш да разбереш какво се случва. Сънуваш ли, припаднал ли си, умрял ли си? За много кратко време... И в един момент аз вече разбирам какво скандират. Те викат: "Вла-ди, Вла-ди!"

И изведнъж виждам примерно, Светльо Петров, моят пастор от Пловдив със семейството му - той има жена и три дъщери, те бяха в Созопол. Какво правят тук? В един момент виждам братовчед ми от Австрия. Какво прави тук? Цонко, трябва да си е в Каварна, а го виждам пред мен? Брат ми от Украйна с жена си и с двете близначки София и Анастасия... Давам си сметка, че всичките тези хора са дошли заради мен и в момента какво правят? Казват ми: "Обичаме те."

С приятелите по време на изненадата за юбилея (Снимка: Личен архив)

Виждам хора, които осъзнавам, че са дошли да ме зарадват. А това е страшно сложно нещо! Целият ми живот е минал в това, да намеря кода как да зарадвам хората. Това е много трудно нещо! Много е лесно някой да го разнищиш, да го разджемблиш, да го разревеш, да го да разкатаеш! Да го зарадваш, е най-трудното нещо. И за мен този акт, който осъзнах, че всички тия хора извършват, беше изключително въздействащ.

Някъде половин час аз не можех да кажа нищо. А тръгна да казвам нещо, а ще почнат сълзите. Бранимира Цветанова от Стрелбищния комплекс на Герена, вика:"Най-после доживях, да те видя да нямаш какво да кажеш." (смее се) Страшна емоция беше. Много хора, които не можеха да дойдат, ми пратиха поздравления - Гала от Гърция, Тони Димитрова и тя беше в чужбина, Зуека... През цялото време на екран вървяха поздравления. Всеки се записал с телефона си, и ми праща поздравления.

Имам два изключителни дни в живота си. Единият е сватбата ми 1994-та година със Силвето. Вторият такъв ден ми е този 50-годишен юбилей.

1994 г. Сватбата му със Силвия

По време на изненадата от приятели (Снимка: Личен архив)

Тогава всъщност реших, че трябва да направя този спектакъл, както вече ти казах, да върна това "Обичам те!", този жест. И затова на премиерата стана около 3 часа в началото. Исках всеки един да го има в него. Такава ми е конструкцията. Това е тенис - трябва да върнеш топката... Има един филм "Предай нататък" май се казваше. С малкото дете, което накрая го убиват. То помага на един просяк и му казва: "Предай нататък!" Той помага на един друг... Така всеки получаваше една добрина, обаче ти казва - сега ти си наред, сега ти направи една добрина. Това е уникален филм за мен. Няма човек, който да го гледа и да не се просълзи. Накрая си вика: "Е това е!" И на другия ден, прави точно обратното... (смее се)

По време на изненадата от приятели на 50-годишния му юбилей(Снимка: Личен архив)

- Ти си един от българските "царе на комедията". Ласкаеш ли се от това? От друга страна - този факт те слага в рамка, ограничава те?
- Когато вървя по улицата, непрекъснато ме спират усмихнати хората. Винаги, когато вляза някъде, срещам положителна енергия. Аз се занимавам с комедия... Няма лесен жанр, ако го правиш качествено, но комедията е доказано, че е много сложна, специфична материя и, за добро или зло, моят път започна "в този язовир". И вече, искам - не искам, ще продължи там.

Много искам да покажа на хората и другата ми страна, че мога и много "сериозното". Но хората нямат нужда от това. Дълго време исках да ги комбинирам двете неща. Не може да се получи! То може, но първо - няма такава индустрия на тази географска ширина, където да можеш да разгръщаш творческия си потенциал. Второ - след като са те възприели по един начин, защо е необходимо да бягаш от това и да се опитваш да обясняваш, че си и един друг. Трето - на кой му пука! От това имаш нужда ти, а не публиката. Няма нужда, объркваш зрителя. Но това го проумях съвсем на скоро...

- И все пак, изкушавал ли си се да играеш драматични роли, избирали ли са те за такива?

- Играл съм роли от сериозната драматургия, които хората са признали за успешни. Режисьорът Христо Христов, да почива в мир, направи пиесата "Изгори го" в Театър 199, Вальо Стойчев беше директор тогава, и на него светла му памет. Играем 4 човека - Влади Въргала пише на плаката, Юлиян Ковалевски, Татяна Томова и Мариан Вълев. Аз се появявам на 20-тата минута, играя сериозна роля. Хората са дошли, за да гледат Въргала. Излизам на сцената, и почва смях! И когато свърши, една част от публиката е недоволна, защото тя е дошла да се забавлява. Но повечето хора бяха изненадани положително и мисля, че се получи. Но това е една много тежка битка.

В спектакъла "Изгори го", реж. Христо Христов, Театър 199 (Снимка: Личен архив)

Имах един много смешен случай. Във ВИТИЗ (НАТФИЗ) в края на 2-ти курс правихме едноактни пиеси. Аз и Ани Михайлова играем "Колекционерът" на Джон Фаулз. Става дума за един психопат, психически болен човек, който си колекционира момичета като пеперуди. Отвлича ги от улицата, държи си момичето в мазето - грижи се за нея, храни я, облича я, радва й се. Докато тя прави пневмония, защото живее под земята в студ и във влага, и умира. Той я закопава в градината - отива и си взима друга. Това беше едно от най играните заглавия навремето.

Аз играя този злодей. Ани Михайлова играе моята жертва.

Спектакълът започва, Ани беше с едно комбинезонче. Публиката започва да се смее. Това е изпитна постановка с публика - повечето студенти и роднини. Аз се появявам, публиката два пъти повече избухва в смях. Казвам си: "Да, те не знаят, обаче аз ще им покажа, че играя насериозно." И започвам да играя насериозно. И колкото по-насериозно играя, толкова те почнаха три пъти повече да се смеят! От смях стигнаха до тропане с крака по пода!

Накрая се успокоиха и разбраха, че всъщност целта е съвсем друга, че тези на сцената се мъчат за съвсем друго нещо. (смее се) Беше пълна катастрофа...

Стефан Данаилов ме разсипа след това. Той никога не ме е щадял, никога не ме е галил с перце. Никога не е показвал, че ме обича. А с времето разбрах, че всъщност това го прави, защото много ме обича.

- Да, ти беше супер популярен като Влади Въргала още като студент, нормално е да не те приемат като зловещ психопат... Вземаше ли се много на сериозно, вярваше ли, че си голямата работа?
- Не, това не е заложено в мен, за мое най-голямо съжаление! В този бранш не е правилно да не си вярваш, че си "голямата работа". Грешно е да не вървиш със самочувствието, че ти си най-големият, ти си най-... Трябва да го има- "Аз съм най-"..."

Е, да, де, ама не си! Какво значи "най-голям"? Утре може да те хване рак или диабет или алцхаймер и ще видиш "най-големият" колко е нищожен! И ще разбереш колко си бил жалък, когато си вярвал в обратното. Един ден животът ще ти докаже, че не си! И колкото повече си си повярвал, толкова доказателството ще е по-болезнено и безпощадно. А публиката и бизнесът искат това - един да върви напред и да вика: "Аз съм най-големият".

За мое съжаление, отдавна съм осъзнал, че "най-голям" не съществува. Като знам, че не е вярно, как да го повярвам. В момента, в който сме живи няколко човека, си имаме наши си най-големи неща. В съвсем скоро време, то е като надпис на пясъка - водата или вятърът заличават всичко. Колкото и да си голям, дали си два сантиметра или си 200 метра, посвети го на хората, за да има смисъл от твоя размер. И ако си наистина голям, те другите ще го кажат.

В годините на Студентска програма "Ку-ку" и голямата популярност (Снимка: Личен архив)

Та, на времето, не ми харесваше това да ме гледат като голямата работа. Хората навсякъде ме посрещаха все едно съм Хвърковатата чета на Бенковски, Васил Левски и Ботев, всичките взети заедно, плюс Капитан Петко Войвода. Като отидеш в едно село или град, хората те посрещат, кметът идва. И всеки един иска да се запознае с теб, да говори с теб. И те гледат с едно възхищение в очите, което мен много ме смущаваше. Както мразя презрителното и високомерното отношение към някой, така мразя и поклонничеството. Има само един "най-голям", и той е бил отдавна на земята..., но не е останал с добри впечатления... (смее се)

Въргала раздава автографи (Снимка: Личен архив)

- Ако не беше влязал във ВИТИЗ, каква беше перспективата пред теб?
- Сигурно щях да съм тираджия. Това беше мечтата ми като дете. Така щях да мога да пътувам по света. С всяко едно нещо, което имаше в добрите филми навремето, съм искал да се занимавам. Но в шести клас постъпих в драмсъстава на Николай Априлов. От тогава вече, театърът стана моята цел, моята мечта. Тогава да си артист беше престижно, беше едновременно и оценено от обществото, и добре платено. Хората на културата бяха стимулирани... И те бяха първите, които после "скочиха" на Тодор Живков... (смее се)

- Ако не беше "Ку-ку", как щеше да ти се развие кариерата, според теб?
- Първо, ако не бяха дошли промените, не е ясно какво щеше да стане. Второ - вече като дойдоха промените... Ами, щях да бъда обикновен милионер сигурно.(смее се)

"Ку-ку"... Тогава нямаше друго на телевизионния екран. Тогава "Ку-ку" беше творческа стая с един специален кислород. И всеки един, в която и област да се занимаваше, минавайки през тази стая, изведнъж ставаше креативен. А и всяко поколение носи новото със себе си. Но не на всяко поколение му дават новото да може да го демонстрира със самочувствие още отначало. Сега е много трудно да си млад човек, а тогава беше революция. Така наречената. И беше хаос, катастрофа. Но тогава ние имахме шанса.

Влади Въргала (Снимка: Личен архив)

Ако не беше това нещо - нямам идея. Не мога да го мисля, жална ми майка!

- Говориш ми за сватбата си и за 50-годишнината си с изненадата на приятелите ти, като най-щастливи събития. Ще споделиш ли още някои моменти, в които си се чувствал "на седмото небе"?
- Много са. Всеки един миг си има своята уникалност, но, разбира се, най-неочакваните са най-въздействащи.

Приемането ми във ВИТИЗ беше най-емблематичният пример в това отношение. Аз не очаквах, но се случи. Определено си е чудо и низ от късмет и обстоятелства. И когато тръгнахме да празнуваме с новите колеги, отидохме до ресторант "Стадиона", беше долу на "Графа" . От него се взимаше водка "Царевец" и гроздова ракия. Само там имаше. Като влязох вътре, видях Фьодата. С него и Светльо бяхме тримата най-добри приятели от детството ми в Силистра, когато живеех при баба ми и дядо ми.

Та, като му казах, че съм приет във ВИТИЗ, Фьодата ми честити и ме попита: "Разбра ли какво стана със Светли?" "Не, какво?" "Еми, обеси се...". Сега, дали се е обесил или са го обесили, вече няма никакво значение.

Беше се сбъднала моята мечта, беше се сбъднала по един чуден начин, по един вълшебен начин. Аз бях на площадката, на етажа на щастието и изведнъж "асансьорът" падна долу и се разби в тази новина. Това става в момента, в който аз съм току-що приет и отиваме да празнуваме! Винаги, винаги така се случва! Дали аз го провокирам или това ми е дадено, не знам?! Но в момента, в който имам пълно щастие, голямо щастие, уникално щастие, след него веднага нещо ме връща обратно.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

В момента, в който нещо хубаво ми се случи, аз си викам: "Айде, сега какво ли следва... (смее се) Ако щеш ми вярвай...

- А кои са най-тежките ти моменти?
- Толкова са много. Стига бе, има ли най-? Аз ти казах, че няма най-... За кой тежък момент бих се сетил? Ами, когато ми поставиха диагнозата рак. Държиш се нормално, а сутрин като станеш, на огледалото в банята виждаш, че си плакал насън.

Тежки моменти имам, свързани с тревоги за децата. Тежък момент е, да разбереш, че след сполетелите ме успех и щастие с филма "Операция "Шменти капели", се оказва, че съм абсолютно десоциализиран. Тоест, фалирал или как да го нарека? Въобще не искам да отварям тая тема по ред причини. Много са причините.

- Е, след лошото, не следва ли пък хубаво - по логиката на твоя живот?
- Следва ли? Дано! Аз се радвам на всичко. Сутрин като стана и видя, че има слънце или, че пък днес вали или пък, че има сняг - радвам се на тези неща. Това ме прави щастлив!

Но гадни времена настъпиха за моя народ. Толкова зли, мързеливи, лоши хора, не съм виждал на земята. Обиколил съм света. Този прекрасен народ, който беше, в момента се е превърнал в сянка на себе си - прегърбена и черна. И аз го отдавам на това, че и преди, и сега, сме си роби. Само че преди бяхме невежи роби, а сега имаме много информация. И тя ни прави тъжни. Мисля, че в това отношение, всеки ще се съгласи - хората са тъжни, обезверени, зли и готови да продават всичко наред, като почват с достойнството си.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

- Ти бил ли си продаван и предаван?
- И аз съм продавал и предавал. И мен са ме предавали и продавали. Това е нормално, когато е грешка. Някой път е въпрос на неизбежност, някой път е въпрос на лоша преценка. Друг път, просто така изглежда за тези отстрани. Може и да е низ от обстоятелства и крайният резултат да води до това... Страшното е, ако това ти е същността, душата. Ако това ти е стереотипът, философията. Абсолютно всеки човек прави грешки.

- Станал си нов човек? Пълно е с такива заглавия в интернет... И те е променила Джани, връзката ти с новата жена до теб, така ли е, наистина?
- Ама това аз не съм го казал... Просто е търсено нещо сензационно по повод на това, че имам нов човек до мен.

Джани е момичето, с което сме заедно вече няколко години. Но няма с какво да ме промени, не Джани, ами Джина Лолобриджида, Дженифър Лопес и никой! Защото аз съм един кален боец с близо 30-годишен семеен стаж зад гърба си. И знам, че мъжът и жената са конструирани по коренно различен начин, което е прекрасно, и че сам човек е безсмислено да прави каквото и да било.

С Джани и синът й (Снимка: Личен архив)

За промяна не мога да говоря. Мога да говоря, че Джани ме прави щастлив, прави живота ми роман, защото тя е уникална актриса и като всяка жена избира най-неподходящия момент да те завърти с главата надолу.

За мен Джани и синът й Иван-Александър са нещо изключително. С децата ми са приятели - те се познават, обичат се, със Силвето също. Всичко е в най-нормални дози.

- И все пак, ти беше доста отчаян по едно време...
- Аз не съм бил отчаян, не бъркайте! Когато аз съм излизал да говоря, не съм казвал: "Вижте моя проблем!" Аз съм коментирал казуси, които засягат нацията. Цялата държава засягат. Не съм излизал да говоря: "Вижте ме мен - Владо, да ви кажа какво ми направиха!" Не! Излизах и обяснявах нещо най-простичко: "В момента в киното се правят филми с пари на българския данъкоплатец. И понеже той не плаща данъци, си мисли, че от някъде другаде са взети тези пари. Не, от теб са взети! Дори, криейки си данъците, пак ти взимат, да знаеш! Американецът винаги ще потърси сметка, германецът също... Ами не може с твоите пари едни и същи хора да си раздават картите под масата, да с..т едни лайна, наречени филми, а ти да не подозираш въобще, че е направен такъв филм, защото той е толкова мизерен и нескопосан, че никой не го гледа. Ти не подозираш, че е излязъл, а той струва милиони.

В това време сума ти талантливи хора седят на улицата и нямат работа. А те могат да направят смислен филм.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

Когато излезе един успешен филм, условията в България са, кината да приберат парите. Абе, разберете - така не може да има българско кино! Ако на вас не ви пука, на мен ми пука, защото това е нещото, с което аз се занимавам. И очаквах, че ще им пука на много колеги. На тях им пука, само че си викат: "Хайде да не се обаждаме, че следващия месец ще раздават субсидия и ние пак сме се наредили на опашчицата.

А Въргала нали е много отворен, да му яде главата, айдее, какво толкова!" Все едно ти казват - "Бих умрял за Родината, за съжаление имам жена и деца..."

"Операция Шменти капели" и до днес е в тройката на най-гледаните български филми. Колкото повече добри български филми излизат, толкова по-добре и за публиката, защото се връща доверието в българския филм, добре е и за хората, които се занимават с кино, защото ще имат повече работа. Добре е и за държавата.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

Но хората казват: "То да е само в киното!" Да, ама аз се занимавам с кино. Ти се занимаваш с медицина - ами, търси сметка на тези в медицината. Друг се занимава с наука - ами, търси сметка на тези в науката.

Само че вече всичко е продадено. Видях по площадите, че отиват и си продават недоволството?! Продай си доволството! Иди и кажи - "Аз обичам тази партия или този политик!" или там, каквото и да е, вземи си шибаните пари и си купи, каквото си решил! Но не си продавай недоволството, защото това е гибел, това означава, че всичко е загубено!

- В цялата тази ситуация, имаш ли все още мечти?
- Какво значи мечти? Питаш ме, дали съм малоумен? За какво да мечтая, когато аз постигнах максимума на себе си и максимума в това, с което се занимавам - създадох със собствени средства, от нула, един успешен продукт, който се прие изключително от българската публика, получи международно признание от чужди специалисти, донесе голям финансов приход, който се прибра от други и целият този успех ме запокити на дъното на социалната стълбица. А хора, които са ми пример за просперитет в обществото, почти всеки месец ги издирват със "зелена бюлетина" или подават оставки...

Аз сбъднах мечтите си и загубих сигурността в живота си. А тези, които крадат и с г.за си, тънат в охолство. И когато някой от тях го подгонят, обществото никога не е напълно сигурно, дали това е акт на справедливост или е разчистване на територии и сметки...

Моля да бъда разбран правилно - не съм отчаян. Просто всички мои мечти, които съм имал, са се сбъднали. Абсолютно всяка мечта, която съм имал, се е сбъднала. Ако се замислиш и твоите мечти са се сбъднали, ако не си престанала да ги следваш. Защото аз, когато съм помечтал нещо, съм го следвал през цялото време и съм дал всичко от себе си, за да се случи.

Просто, сега съм си взел почивка...

- Какво ще правиш в бъдеще? Какви идеи имаш?
- Плановете са ми свързани с театъра. На дневен ред е това - "Мемоарите на един Въргал". Смятам да обиколя България с този спектакъл. Хората имат нужда от смях. Те са тъжни и нямат нужда от много сериозност. Затова избирам да разкажа онези весели и забавни епизоди от живота си, които да им създадат положителна емоция. Но водя много голяма битка със себе си, защото не искам да е смях заради самия смях, а от друга страна не искам да се правръщам в някаква нравоучителна трибуна. Интересно е като концепция, но все още му търся най-доброто съдържание. Важното е, че досега рекламации от тези, които са го гледали, няма.

В моноспектакъла "Мемоарите на един Въргал" (Снимка: Личен архив)

Пред портрета на най-популярния си образ (Снимка: Личен архив)

В моноспектакъла "Мемоарите на един Въргал" (Снимка: Личен архив)

Да, имам планове за филми или по-скоро надежди... Филми - да. Телевизия - не. Занимавал съм се много години с телевизия, но само когато имам нещо ново да кажа. Никога не съм го правил, защото там има пари и влияние или защото това трябва да го направим, за да не изтървем престижа. И досега винаги съм си тръгвал от ефира сам, много преди на хората да им писне от мен.

Оказва се, че не е правилно. Телевизията е една много скъпа системна машина, политически инструмент и тя няма как да се занимава с творческите "сърбежи" на всеки. Ти си брънка от веригата и това, че не си удовлетворен от работата си, няма значение. Твоята задача е да седиш на екрана, докато дойдат рекламите и да си, що годе, интересен. Не ти си важният. Ще го обясня образно:

Трябва да отидеш в Лувъра, за да видиш Мона Лиза. Всички знаят Лувърът и че Мона Лиза е там. Ако извадиш Мона Лиза и я сложиш някъде, в някоя галерия заедно с други портрети и никой не е чувал за нея, повече от сигурен съм, че едва 2 процента ще се спрат да се загледат в тази картина и да открият магията. И едва ли ще има опашки за билети от хора, които искат да я видят.

Значи, на Мона Лиза мястото й е в Лувъра. И Мона Лиза трябва да е наясно, че работи за Лувъра. Всяка Мона Лиза, трябва да си има Лувър.

Навремето, много "музеи" ми предлагаха (смее се) да ми станат Лувъра. Обаче, те не искаха да ми изградят защитни системи, да ме поставят в термокамера, не искаха да ме реставрират, мен, Мона Лиза-та... Не. Искаха да си ме сложат, да късат билетчетата, а на мен само да ми забърсват праха с влажна кърпа, колкото да не се напукам.

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

А аз понеже се имах за много специален в това отношение, не ми харесваше да имам Лувър. Е, сега вече и да искам, Лувърите са с пълни колекции (смее се), а Мона Лиза седи под капчука, завита у найлона и си вика: "Да се ...в тапънара!" Вече бях разбрал, че една Мона Лиза, Лувър не прави!

А телевизията - моите уважения! Това е много голям труд, много тежък процес. Но в България няма основният компонент - конкуренцията, която да налага на всяка цена създаването на по-качествени продукции. Телевизията е труден бизнес, в който има много пари, а в България, където има много пари, те не отиват за по-голямо качество на работата. Те се разпределят по други критерии.

- Кое е най-голямато ти разочарование на 50?
- Нямам големи разочарования. Аз съм си голямото разочарование... Ами, след като не мога сега да пратя хеликоптера да те вземе, да те докара на яхтата, за да ти дам това интервю, значи мога да се сърдя на себе си. (смее се)

В образа на Въргала (Снимка: Личен архив)

Имал съм достатъчно условия да живея от богато - пребогато. Не съжалявам за нищо. В интерес на истината - чувствам се уютно, комфортно. В хармония съм със себе си и съм щастлив от живота. По-трудно е, но на мен ми е по-лесно.

90-те години си купих една кола кабрио, по време на голямата криза за бензин, имаше страшни финансови трусове. Смъкнах гюрука и потеглих с колата. На първия светофар, на който спрях, стотици хора седяха и чакаха рейса. Чесал съм се, обърнал главата на една страна, все едно, че търся нещо, да не ме видят хората от спирката, че аз съм това лайно с кабриолета. Имах чувството, че това "зелено" трябваше 5 часа да го чакам да светне. Движа се после по Цариградско шосе, гледам - рейсовете пълни с хора, ама претъпкани, наклонени на една страна. Задминавал съм ги, ей така, гледайки настрана, било ме е срам, че имам, във време, в което другите нямат.

Сега ми е по-комфортно така. По-спокойно ми е. Как да се зарадваш на скъпата си кола, като около теб има толкова бедни хора. Ама - работил си, изкарал си! След като има толква много бедни в държавата, в която ти работиш, значи не си си свършил работата докрай.

- Благодаря ти, Влади!

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА

Коментирай 1

1/1

Снимка и колаж: Павлин Даскалов/Dir.bg

В годините на Студентска програма "Ку-ку" и голямата популярност (Снимка: Личен архив)

Въргала раздава автографи (Снимка: Личен архив)

Влади Въргала (Снимка: Личен архив)

Плакатът за спектакъла "Мемоарите на един Въргал" (Снимка: Личен архив)

1994 г. Сватбата му със Силвия

В спектакъла "Изгори го", реж. Христо Христов, Театър 199 (Снимка: Личен архив)

По време на изненадата от приятели на 50-годишния му юбилей(Снимка: Личен архив)

Първата реакция на Въргала на изнeнадата на приятелите му (Снимка: Личен архив)

Въргала се "среща" с изненадата от приятелите (Снимка: Личен архив)

Влади Въргала и Август Попов на 50-годишния му юбилей (Снимка: Личен архив)

По време на изненадата от приятели (Снимка: Личен архив)

Пред видеостената по време на спектакъла (Снимка: Личен архив)

С приятелите по време на изненадата за юбилея (Снимка: Личен архив)

С приятелите по време на изненадата за юбилея (Снимка: Личен архив)

В моноспектакъла "Мемоарите на един Въргал" ( Снимка: Личен архив)

Пред портрета на най-популярния си образ (Снимка: Личен архив)

В моноспектакъла "Мемоарите на един Въргал" (Снимка: Личен архив)

В образа на Въргала (Снимка: Личен архив)

В моноспектакъла "Мемоарите на един Въргал" (Снимка: Личен архив)

С Джани и синът й (Снимка: Личен архив)

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

Снимка: Павлин Даскалов/ Dir.bg

Владо Въргала (Снимка Павлин Даскалов)

Снимка: Павлин Даскалов/Dir.bg

Календар

Препоръчваме ви

Михаил Петров: В изкуството не бива да има присъда "Ти си стар!"

Започват юбилейните спектакли за 70-годишнината на актьора

Новият вокалист на "Тангра" - Боби Косатката: Не съм си и представял, че ще бъда в групата

"Съветвам всеки да прави това, което обича", казва фронтменът на Der Hunds

Морето, машините, трюмовете: Варна на Вапцаров и Вапцаров на "Дръзки"

Защо не трябва да забравяме капитанът на яхтата Кор Кароли и имената на 6 торпедоносеца

Джон Малкович: Цялото съвременно изкуство е покварено от нарцисизъм

"Не мисля, че е дързост да кажеш, че съвременното изкуство трябва да повдига реални проблеми, полезни въпроси за настоящите и бъдещите поколения", коментира актьорът

Денис Черевичко: Имах късмета да участвам в този легендарен балетен конкурс във Варна

Бях закъснял да подам документите си, но спечелих златния медал! , спомня си премиер солистът на Виeнската опера

Сърцето на театъра край морето се казва Маруся

"Мерцедес"-ът, силиконовите подплънки и ботоксът не ни правят безсмъртни, категорична е бургазлийката, която води най-големите театрални звезди край морето