СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Камен Велковски: Киното загуби баланса между забавление и лекарство
"Мисля, че киното в момента е в криза на различни нива. Но за мен най-интересна и най-важна е кризата в самото сърце на начина, по който разказваме истории", казва продуцентът и сценарист
Автор : / 2650 Прочита 0 Коментара
Франсоа Сивил и Надя Терешкевич във филма "Два рояла" на режисьора Арно Деплешен, на който Камен Велковски е съсценарист и копродуцент.
Снимка: София Филм Фест
В момент, в който киното изглежда едновременно навсякъде и все по-трудно за запомняне, разговорът с продуцента и сценарист Камен Велковски неизбежно тръгва от историите. Пътят му минава през Ню Йорк, където живее и работи повече от две десетилетия, а днес живее в Порто, с проекти, които свързват различни кинематографични традиции - от американската индустрия до европейското авторско кино.
Работил като асистент-режисьор, продуцент и сценарист, Велковски участва в международни продукции и копродукции, сред които "Jimmy P.: Psychotherapy of a Plains Indian" на френския режисьор Арно Деплешен с Бенисио дел Торо, както и в по-нови проекти като "Сантиментална стойност" на Йоаким Триер, където компанията му Alas Film е копродуцент. Работил е с режисьори като Йоргос Лантимос, Джим Джармуш, Ерол Морис, Люк Бесон...
От ляво надясно: Камен Велковски, Иполит Жирардо, Арно Деплешен, Надя Терешкевич и Франсоа Сивил на червения килим за представянето на филма "Два рояла" (Two Pianos) по време на 73-ия Международен филмов фестивал в Сан Себастиан на 20 септември 2025 г.
Снимка: JB Lacroix/WireImage/Getty Images
Опитът му между различни пазари и модели на финансиране му дава рядката перспектива да наблюдава киното едновременно отвътре и отвън - като индустрия и като език. В момента той работи по нов международен проект, сниман в Португалия, както и по следващ сценарий в сътрудничество отново с Арно Деплешен - естествено продължение на търсенето му на по-личен и различен начин на разказване.
Срещаме се с Камен Велковски на 30-ия юбилеен София Филм Фест, където заедно с Арно Деплешен представиха лично най-новия си филм "Два рояла", на който Велковски е съсценарист и копродуцент. Деплешен беше удостоен със Специалната награда на СФФ за своя принос към изкуството на киното, а двамата изнесоха и специален Майсторски клас.
Камен Велковски (вляво) и Арно Деплешен представиха "Два рояла" на 30-ия юбилеен София Филм Фест.
Снимка: София Филм Фест
В филма "Два рояла" двамата автори пресъздават стремежа на един талантлив пианист да сложи ред в живота си и да преодолее емоционалната си нестабилност. След като се завръща от Япония в родината си, той трябва да помогне на учителката си в последните ѝ изяви на сцена и да се отърси от тежестта на раздялата си с млада жена, разбила сърцето му. Силните страсти водят до драматични развръзки, музиката ги допълва и засилва въздействието им, а актьорските изпълнения на Франсоа Сивил, Надя Терешкевич и легендарната Шарлот Рамлинг са впечатляващи.
Да говориш с Камен Велковски за кино означава да говориш за историите, които остават, и за онези, които минават покрай нас, без да ги усетим. Като продуцент и сценарист, работил в различни контексти на съвременното кино, той вижда отвътре напрежението между индустрията и разказването.
От ляво надясно: Директорът на София Филм Фест Стефан Китанов, Камен Велковски и Арно Деплешен, който беше удостоен със Специалната награда на СФФ за своя принос към изкуството на киното.
Снимка: София Филм Фест
В този разговор с Велковски говорим за изчезващата изненада, за загубения баланс между развлечение и смисъл и за човешкото несъвършенство като последната територия, недостъпна за изкуствения интелект:
- Живеете повече в чужбина, отколкото в България, така ли е?
- Да. От 2001 година. Тогава се преместих в Ню Йорк и живях там повече от 20 години. От три години вече съм в Португалия, в Порто. Компанията ми има клон и в България, но през българския клон сме продуцирали сравнително малко. Много повече неща сме правили през турския, португалския или американския ни клон.
- А какво кино обичате да продуцирате?
- Интересно кино. Мисля, че киното в момента е в криза на различни нива. Но за мен най-интересна и най-важна е кризата в самото сърце на начина, по който разказваме истории.
Този начин на разказване е почти непроменен през цялата история на киното. Тя не е чак толкова дълга в сравнение с историята на другите изкуства, но въпреки това сме стигнали до момент, в който дори фестивалните и независимите филми, които би трябвало да са по-различни, също следват формула.
Според мен това е криза, която идва от факта, че използваме едни и същи модели, основно базирани на Аристотел и на западната форма на разказване на истории. Мисля, че сме в момент, в който трябва съзнателно да търсим други начини на разказване.
Публиката днес много често започва даден филм и още от началото знае какво ще стане, как ще се развие историята и как ще свърши. А когато няма изненада, е нормално все по-малко хора да ходят на кино. Те очакват познатото - ще се посмеят малко, ще ги е страх малко, но ще забравят всичко час и половина по-късно.
Точно защото не изненадваме хората, защото не им предлагаме нещо ново и по-запомнящо се, мисля, че киното до голяма степен е загубило мястото си в нормалния живот и в разговора за попкултура. Преди 20-30 години, когато ставаше дума за култура, хората говореха основно за кино, след това за музика, после за книги.
Сега и музиката, и книгите също не са в особено добро положение, но киното наистина започва да губи идентичността си, защото голяма част от хората гледат филми само вкъщи. Така се губи част от мита му. Едно е да отидеш на кино, да гледаш без прекъсване в тъмна зала, където героите и актьорите са по-големи от живота. Съвсем друго е да си вкъщи и да спреш филма, защото трябва да отидеш до кухнята или до банята.
Мисля, че решението е да опитваме повече, да поемаме повече рискове в начина, по който разказваме истории, и да правим по-странни, по-неочаквани филми, които все още могат да изненадат хората.
Надя Терешкевич, Франсоа Сивил, Арно Деплешен и Камен Велковски (от ляво надясно) на премиерата на "Два рояла" на Международния филмов фестивал в Торонто на 10 септември 2025 г.
Снимка: Harold Feng/Getty Images
- Има ли такива филми? Как се изненадва днешната публика?
- Мисля, че в момента, когато искаме да изненадаме, често отиваме към експлозии, динозаври, дракони. Но това не е истинската изненада.
Тези неща създават усещане за комфорт, а според мен трябва да търсим усещане за дискомфорт. Защото именно дискомфортът създава спомени, изненада и много по-силна емоционална връзка с героите.
Лесно е да видим някой щастлив човек на плажа и да си кажем: "Да, и аз съм бил на плажа, и аз съм бил щастлив." Но тези емоции не са достатъчно силни, за да се запечатат.
Имам една метафора, която съм използвал и преди - че трябва да се отнасяме към публиката така, както се дава лекарство на куче. Хапчето е вътре, а отвън има малко сиренце. Кучето го изяжда и чак после се усеща, че вътре е имало лекарство.
Това имам предвид - в момента имаме или чист ентъртейнмънт, само забава, или само лекарство. А балансът сме го загубили.
Много често, когато отидете на "сериозен" филм, още от началото ви казват: "Това е сериозен филм, трябва да се чувствате ужасно." И наистина се чувствате ужасно. После излизате и казвате: "Да, това беше важен филм, на важна тема, но не искам никога повече да го гледам." А когато някой попита: "Трябва ли да го гледам?", отговорът е: "Ами, важен е, сигурно трябва... ама..."
Мисля, че сме загубили баланса и начина, по който да представяме важните неща.
Добър пример е "Сантиментална стойност"/Sentimental Value на Йоаким Триер, на който моята компания Alas Film беше копродуцент миналата година. Там по някакъв начин къщата е главният герой на историята. Мястото, семейството като цяло. И мисля, че много хора се свързаха с филма по-емоционално именно защото им представи историята от неочакван ъгъл и ги покани да влязат в нея по различен път.
- Повдигате тази тема, но скоро бяха "Оскарите", а много се говори за шаблоните в киното. Големите форуми сякаш започват да оценяват такъв тип кино?
- Да, оценяват го. Но какво става с публиката и с печалбите? Понякога се получава - Sentimental Value ("Сантиментална стойност") например се справя доста добре за такъв тип филм.
Но има нещо, което не работи в системата. Подобен филм, като "Английският пациент" преди 30 години, е имал вероятно пет пъти повече зрители в цял свят. Това показва колко много се е променил пазарът.
Днес е много рядко филми, които са само за възрастни, да постигат такава гледаемост в глобален мащаб. Повечето филми с толкова голяма публика са насочени към деца или тийнейджъри.
И не мисля, че публиката я няма. Просто този тип филми за възрастни са се превърнали в артхаус. Дори когато Стивън Спилбърг направи The Fabelmans, се появиха коментари, че това е артхаус филм. А това е 40-милионен студиен филм - не е артхаус. Просто всичко, което е за възрастни, се поставя в една и съща ниша.
Това означава, че подобни филми, например в София, можеш да гледаш, ако имаш късмет, в някоя малка зала - в G8 или на подобно място. Има обезценяване на цялата тази част от киното и то идва основно от дистрибуцията.
Преди "Английският пациент" е бил по най-големите кина в София. А можете ли днес да си представите Sentimental Value ("Сантиментална стойност") по всички молове и мултиплекси? Не. Дори не можем да си го представим.
Ако има дистрибутор, който каже: "Този филм е за масова публика, ще го рекламираме като филм за масова публика и ще го сложим в мултиплексите", това само по себе си вече би било голяма стъпка.
Както и да ви убеждават, никога не се съгласявайте, че 2+2=5
- Загубата на магията на киното само с дистрибуцията ли е свързана? Все пак днес имаме платформи, големи телевизори, гледаме вкъщи...
- Това е част от проблема. Другата голяма част са клишетата. Хората си казват: "Защо да ходя на кино, като мога да гледам почти същото вкъщи?"
Публиката я има, но филмите не стигат до нея. И дори рекламата не стига до нея, защото и в маркетинга се използват едни и същи шаблони.
Според мен един от най-големите проблеми е, че до голяма степен киното - и големите студиа, и дистрибуцията - се ръководи от маркетинг. А аз непрекъснато си задавам въпроса защо. Да кажем, че студията правят 50 филма на година. От тях 30 се провалят. Но тези 30 са имали същия маркетинг като 20-те, които са успели. Значи не е маркетингът.
Местните дистрибутори често нямат собствени бюджети и възможност да кажат: "Ние ще развием своя собствена рекламна кампания." Те получават пакет отвън - така се рекламира това, така се рекламира онова - и просто го следват.
Затова е важно да намерим хора, компании, дистрибутори и фестивали, които искат да избягат от тези шаблони и да опитат нещо ново, дори и да е рисково. Защото ако киното не започне да гледа към бъдещето, вместо към миналото, ще си остане нишово изкуство, което някои хора смятат за много важно, а на голяма част от публиката просто няма да ѝ пука.
Когато "Аврора" се превръща в макет
- Затова ли толкова лесно делим киното на фестивално и блокбастър?
- Да. Още в началото се казва: "Това е фестивално кино", тоест ще го дистрибутираме по този начин. А според мен това е грешен подход.
Ако сравним големите фестивални филми и големите комерсиални филми, процентът на провалите в кината е горе-долу същият. Което означава, че ако имаше по-добра визия за дистрибуция, успешни фестивални филми можеше да се поставят пред същата публика, която гледа блокбастъри, и на местата, където тя ходи.
Проблемът е, че когато разделихме тези филми, публиката на блокбастърите не само предпочете единия тип - тя често дори не знае, че другият съществува. Той не се появява в алгоритъма ѝ. На нейния радар излизат Avengers и Captain America.
Камен Велковски (вдясно) и Андрю Гори от Spring/Break Cinéma на афтърпарти по време на 75-ия филмов фестивал в Кан на 21 май 2022 г.
Снимка: Foc Kan/WireImage/Getty Images
- Каква е ролята на продуцента в такива времена?
- Сложна е. И е трудна, защото в момента е много трудно да се правят пари от кино. Но мисля, че е сравнително лесно да се подкрепя интересно кино и да се намират интересни проекти, които, надявам се, малко по малко могат да променят тези неща.
Това няма как да стане рязко. Не е като утре публиката да се събуди и да каже: "Искаме експериментално кино в мултиплексите." Не мисля, че това ще стане. Но ако правим филми, които донякъде изглеждат като комерсиалните, с които хората са свикнали, а всъщност са по-експериментални и авангардни, мисля, че голяма част от зрителите ще ги гледат.
- Вие в момента живеете в Португалия, но дълго време сте били и в Америка. Каква е разликата между европейското и американското кино?
- Има разлика в подхода. Американското кино по принцип е базирано на цифри. Там няма фондове и държавна подкрепа, така че ако направиш филм, го правиш, защото някой е решил да ти даде пари - най-вероятно частни инвеститори или студио. Това означава, че някъде е направена сметка, че филмът може да донесе печалба. Това е единствената причина да бъде направен - защото има вероятност да е печеливш.
Това е много различно от Европа. Тук средата определено е по-приятелски настроена към интересното и различното кино.
Но в Европа проблемът е друг - прави се много интересно кино, но голяма част от него никога не стига до зрителите. Минава през няколко фестивала, понякога дори взима награди, и после - нищо. Значи и тук системата не работи докрай.
- Но къде да гледаме тези филми, ако не сме по фестивали?
- Именно. Затова съществуват системи като Europa Cinemas - за да подкрепят разпространението на този тип кино. Самият факт, че хората отиват в малки зали като G8 или "Евросинема", при неидеални условия, и въпреки това избират да гледат такива филми, означава, че публика има.
Мисля, че ако има по-хубави киносалони, които представят тези филми, ще има и публика. Поне се надявам.
Но най-вероятно следващата стъпка е просто да има платформи, където това кино е достъпно. В момента има MUBI, има Criterion Channel - това са основните платформи, където може да се гледа такъв тип кино. Там обаче пак се вижда само малка част от него.
- Какво е положението с българското кино? Следите ли какво се коментира?
- Аз не знам какво означава "българско кино". Ако кажа на някой чужденец на голям фестивал "гръцко кино" или "румънско кино", той знае за какво говоря. Ако му кажа "българско кино", не съм сигурен.
Това е проблемът. Има някои много интересни режисьори, които правят интересни филми. Но като цяло не знам каква е личността на българското кино. Какво е българското кино?
- Няма лице?
- Мисля, че това е големият въпрос.
- Да преминем към работата ви с Арно Деплешен. Не работите с него за първи път, нали?
- Да. С Арно бях един от продуцентите на филм, който той направи преди повече от 10 години - с Бенисио дел Торо и Матийо Амалрик, Jimmy P.: Psychotherapy of a Plains Indian. Оттам останахме приятели.
Когато започнах да пиша сценарии, му казах: "Трябва да направиш още един филм на английски." Аз му предложих идея, написахме два сценария и единият от тях стана филм. В началото действието трябваше да се развива в Ню Йорк и филмът да е на английски, но след като написахме сценария, Арно каза: "Не, за мен това е френска история, трябва да го направим на френски." И така се случи.
Камен Велковски (вдясно) и Арно Деплешен изнесоха специален Майсторски клас по време на София Филм Фест.
Снимка: София Филм Фест
- Какъв филм е това? Може би метафорично, без да издаваме твърде много.
- Това е филм за спомените. За герои, които много искат да се върнат у дома - в миналото, на едно място, което вече не съществува. И за това колко невъзможно е всъщност.
- Как бихте го определили?
- Това е мелодрама. Арно много обича мелодрамите. Голяма част от филмите му могат да бъдат определени така. Но определено се опитахме да направим нещо малко по-различно в начина, по който разказваме историята.
Проектът започна по друг начин. Историята, която аз предложих, беше концентрирана само около един основен герой - пианиста. После, докато пишехме, Арно предложи и идеята за младата вдовица и погребението. Така се опитахме да превърнем филма в история с двама главни герои.
Сега вече публиката и критиката ще кажат дали това работи.
От ляво надясно: Директорът на София Филм Фест Стефан Китанов, Камен Велковски и Арно Деплешен, който беше удостоен със Специалната награда на СФФ за своя принос към изкуството на киното.
Снимка: София Филм Фест
- Откъде дойде историята?
- Бях в Ню Йорк, в метрото, и видях едно малко момче. Казах си: "Това момче изглежда точно както аз съм изглеждал като малко дете." Това ми се стори много интересно.
След това четях кратки разкази на един аржентински писател. В един от тях героят вижда от автобус едно малко момче, което изглежда така, както самият той е изглеждал като дете. Това ме накара да мисля за идеята да видиш себе си като дете - какво ти носи това и къде те поставя в собственото ти съзнание.
- Има ли в това нещо автобиографично?
- Не... но и да. Според мен при сценаристите и режисьорите всеки герой е някаква версия на самите тях до известна степен. Все пак ти ги пишеш - няма откъде другаде да ги вземеш.
- Често се казва, че на съвременното кино му липсват сценарии. Как се прави добър сценарий?
- Не мисля, че има формула. За различните хора работи различно. Но според мен това, което ни трябва повече, са експерименти на много основно ниво.
Арно Деплешен, Камен Вековски и Стефан Китанов-Кита (от ляво надясно) на 30-ия юбилеен София Филм Фест.
Снимка: София Филм Фест
Сценарият, за разлика от други видове художествено писане, трябва да следва определен формат, защото е текст за неща, които трябва да бъдат заснети. В този смисъл той има повече общо с музиката или с рецепта за ястие, отколкото с роман. Защото трябва да бъде интерпретиран от хора, за да оживее. Иначе е просто суха рецепта.
- А как се работи с Арно?
- Много добре. Той е много приятен човек и много се вдъхновява, когато пишем заедно, така че процесът е много хубав и много плодотворен.
"Сантиментална стойност" триумфира на 38-ите Европейски филмови награди в Берлин
- Как избрахте актьорите?
- В началото изобщо не знаехме, че искаме Шарлот Рамплинг за Елена. Първоначално за главната женска роля мислехме за Леа Седу. В онзи вариант и двамата главни герои бяха малко по-възрастни. Но Лея беше бременна. А Арно искаше да работи и с по-младата актриса Надя Терешкевич. Така решихме, че героите ще бъдат малко по-млади.
След това Арно се срещна с Франсоа Сивил. Той много искаше да работи с него, а в момента е една от най-големите звезди във Франция, така че това също беше добре за филма.
Франсоа Сивил и Шарлот Рамлинг във филма "Два рояла" на режисьора Арно Деплешен, на който Камен Велковски е съсценарист и копродуцент.
Снимка: София Филм Фест
- Филмът вече беше показан няколко пъти. Какво му предстои?
- Беше на доста фестивали. Световната премиера ни беше в Торонто през септември и оттогава филмът не е спрял да обикаля. Само преди няколко седмици имахме премиера в Ню Йорк, а сега вече излиза по кината.
Във Франция вече мина по кината и дори излезе на DVD. А отзивите там бяха добри - филмът се прие добре.
- Героят успява ли да се сдобри с миналото си?
- Не мисля, че човек се сдобрява с миналото си по прост начин. Начинът да се сдобрим с миналото е да решим да продължим напред. Защото миналото си е минало. Не може да се промени. Не можем да се върнем там.
И това е част от идеята на филма - че домът е прекрасно място, но ако този дом е останал в миналото, това е място, на което не можеш да се върнеш.
Франсоа Сивил във филма "Два рояла" на режисьора Арно Деплешен, на който Камен Велковски е съсценарист и копродуцент.
Снимка: София Филм Фест
- Липсва ли ви България?
- Трудно е да гледам България отстрани - с политическата ситуация и с всичко останало. Не знам.
- А липсва ли ви нещо оттук?
- Да, естествено - приятелите ми, хубавата българска храна, която става все по-трудно да се намери всеки път, когато се връщам.
- Питам и защото филмът е за корените, за носталгията.
- Да. Мисля, че носталгията е хубаво нещо в малки дози.
Но когато тя стане доминиращ фактор, тогава вече не може да има прогрес.
- Работили сте с много известни имена. Кой спомен остава?
- Трудно е да се посочи едно конкретно нещо.
Но първият ми проект с Арно - Jimmy P. - със сигурност е сред нещата, които ми отвориха врати, а и ми дадоха самочувствие, че мога да продуцирам и че мога да пиша.
Той не пише много добре на английски, така че тогава беше работил с американски съсценарист. Но този съсценарист не беше с нас на терен и много пъти, когато Арно искаше да пренапише някоя сцена, използваше мен. Това ми даде увереност по-късно да започна да пиша свои сценарии.
- А къде се чувствате най-силен - като продуцент, сценарист, режисьор?
- Основно през живота си съм работил като асистент-режисьор. След това като продуцент. А през последните няколко години - повече като сценарист.
Честно казано, би било чудесно да съм само сценарист - да си седя вкъщи по пижама с котката и да пиша. Това би било идеално, защото продуцирането е тежка работа.
- А бихте ли режисирал свой сценарий?
- Има няколко неща, които съм писал и които бих искал може би да режисирам. Но съм виждал много режисьори, които на първи или втори филм не могат да постигнат това, което са си представяли, по различни причини - бюджетът не стига, продуцентите се намесват, условията се променят.
Понякога си мисля, че е по-лесно да напиша сценарий, върху който имам пълен контрол, и да го дам на някого да го режисира и реализира, отколкото сам да трябва да удържа всичко.
- А като продуцент какво предстои?
- В момента снимам един филм в Португалия, който на хартия е българска продукция. Въпреки че е с американска режисьорка и сценаристка и с международен актьорски състав, в общи линии е българско-португалско-гръцка копродукция. Взехме пари от Португалия и от Гърция. От България дори не сме искали, защото във филма няма нищо българско, но това беше единственият начин той да се случи.
След това вторият сценарий, който написахме с Арно Деплешен, ще го снимаме тази година - през април и май. Действието е в Париж, но голяма част ще снимаме в Белгия по бюджетни и финансови причини, а малка част - в Париж.
- Значи можем да го видим догодина?
- Да, сигурно догодина.
- Какво е киното за вас? Това ли е вашият централен свят?
- Да, киното определено е централният фокус в живота ми. И страст. Но имам страст към всички изкуства.
Просто виждам как в нашата реалност през 2026 година киното все повече се превръща в продукт за ентъртейнмънт. А според мен това намалява стойността му като изкуство и намалява смисъла му.
Надя Терешкевич, Франсоа Сивил, Арно Деплешен и Камен Велковски (от ляво надясно) на премиерата на "Два рояла" на Международния филмов фестивал в Торонто на 10 септември 2025 г.
Снимка: Darren Eagles/WireImage/Getty Images
- Тоест киното не е просто "консумация"?
- Не. Ако изядеш една пица и после кажеш: "Не ми хареса, върнете ми парите", животът не работи така. Ти вече си я изял. Същото е и с филма - вече си го гледал.
Проблемът донякъде е и в това, че преди 20-30 години светът вероятно е бил също толкова мизерен, колкото и днес, но ние нямахме тази непрекъсната информация, нямахме такава директна връзка с мизерията.
Разбирам, че публиката иска до някаква степен да избяга, когато ходи на кино. Но мисля, че сме стигнали до крайност. Хората могат да избягат, но въпреки това могат да изпитат дискомфорт, могат да мислят - дай Боже!
Когато махаме тези неща от блокбастърите и от големите филми, които излизат всяка година, ние оформяме очакванията на публиката по негативен начин. Тя започва да очаква само комфорт и само развлечение, когато отива на кино.
И мисля, че голямата битка е как да научим публиката да гледа кино отново.
- Как оцелява киното в ерата на изкуствения интелект?
- По много прост начин - изкуственият интелект може да направи перфектна версия на Мона Лиза, но тя няма да е Мона Лиза.
Човешкото несъвършенство се отразява в киното. И точно тези неща ни свързват най-емоционално с него. Когато видим някой, който страда така, както ние страдаме. Когато видим някой, който се спъва и пада по същия начин, по който и ние сме го правили. Тези несъвършенства никога няма да бъдат истински разбрани от изкуствения интелект.
Разбира се, в бъдещето AI със сигурност ще има място в киното. Вероятно ще завземе визуалните ефекти. Някои неща ще бъдат променени изцяло. Но не мисля, че някога ще успее да замести човешкия елемент.
Един мой приятел режисьор казваше, че до пет години ще може да се обади на актьори, да каже: "Имам нов сценарий", да ги събере в апартамента си, да ги снима с телефона си и да направи филм. Това вероятно ще бъде възможно.
Дали от това ще излизат добри филми - ще видим. Но тогава въпросът няма да е как да се правят филми, а как да ги намираме. Ако всеки човек може да направи филм вкъщи, а и сега вече се давим в броя филми, които излизат, никой не може да изгледа всичко, което се прави по света. Няма такава публика.
Така че начинът, по който тези филми ще стигат до зрителите, ще става все по-важен.
Интервю на Тина ФИЛОСОФОВА
София Филм Фест продължава и можете да следете подробностите за акцентите и филмите на сайта www.siff.bg, както и в социалните мрежи (Facebook, X (exTwitter), Instagram, Tik Tok, YouTube) на фестивала.
Изабел Юпер като "Кървавата графиня": Безсмъртието е плашеща идея
"Видра" е гласът на тийнейджърите, който моли да бъде чут
Коя е дъщерята на кондора?
Шест филма в Международния конкурс на 30-ия София Филм Фест
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес. повече от всякога. независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}