В КАДЪР
Една българска роза и една история за завръщането
Ексклузивна среща с канадската режисьорка Женвиев Дулуд дьо Сел, която спечели Сребърна мечка за най-добър сценарий на 76-ия Международен кинофестивал в Берлин с филма "Нина Роза" , копродукция между Канада, България, Италия и Белгия
Автор : / 6737 Прочита 2 Коментара
Женевиев Дюлюд-дьо Сел позира със „Сребърната мечка“ за най-добър сценарий за „Нина Роза“ зад кулисите по време на церемонията по награждаването на 76-ия Международен филмов фестивал „Берлинале“ в „Берлинале Паласт“ на 21 февруари 2026 г. в Берлин, Герман
Снимка: Getty Images
Срещаме се с канадската режисьорка и сценаристка Женвиев Дулуд дьо Сел в пика на кинофестивала Берлинале, преди връчването на Сребърната мечка за най-добър сценарий на 76-ия Международен кинофестивал в Берлин.
Нейният нов филм "Нина Роза" имаше световна премиера в основната конкурсна програма на фестивала на 16 февруари 2026 г. и бе отличен заради силния, личен и поетичен сценарий, който изследва темите за паметта, корените, миграцията и сложната връзка между минало и настояще.
Копродукцията между Канада, България, Италия и Белгия проследява историята на мигрант от България, който се връща след три десетилетия, за да срещне млада художничка в родното си село и да се изправи пред изгубените си спомени и неимоверната цена на избора да напуснеш дома.
Кристиан Бегeн, Киара Казели, София Станина, Екатерина Станина, Галин Стоев, Женевиев Дюлюд-Дьо Сел и Мишел Цончев позират на фотосесията на „Нина Роза“ по време на 76-ия Международен филмов фестивал „Берлинале“ в хотел „Гранд Хаят“ на 16 февруари 2026 г. в Берлин, Германия.
Снимка: Getty Images
В главната роля е Галин Стоев, а в допълнение филмът съчетава езици, култури и емоционални пластове, които го правят едновременно личен и универсален.
По време на фестивала, филмът "Нина Роза" бе забелязан и заради своя поетичен стил, изтънчен визуален език и дълбочината на човешките отношения, които поставят филма сред едни от най-обсъжданите заглавия сред кинокритиците и журналистите на Берлинале тази година.
В центъра на "Нина Роза" е Михаил, изигран от Галин Стоев, който се изправя пред онова, което е оставил зад себе си преди 30 години.
История за завръщането, но не като сантиментален жест, а като болезнено преосмисляне на избора да си тръгнеш.
"Нина Роза" съчетава българския и канадския контекст, като поставя в центъра си фигурата на човек, разкъсан между два езика и две биографии. С присъствието на Галин Стоев филмът превръща темата за емиграцията в интимен разказ за изборите, които продължават да ни определят десетилетия по-късно.
Женевиев Дюлюд-дьо Сел позира със „Сребърната мечка“ за най-добър сценарий за „Нина Роза“ зад кулисите по време на церемонията по награждаването на 76-ия Международен филмов фестивал „Берлинале“ в „Берлинале Паласт“ на 21 февруари 2026 г. в Берлин, Германия.
Снимка: Getty Images
С Женвиев говорим за дългосрочната цена на миграцията, за паметта като рана и за една българска роза, която се превръща в глас на отсъствието.
Германските власти ще призоват ръководството на "Берлинале" на среща след антиизраелска реч
- Как открихте тази история? И как намерихте екипа и актьорите, повечето от които са свързани с България? Как изобщо стигнахте до този филм?
- Има различни преживявания, които създадоха тази история. Когато бях на 21 години, прекарах шест месеца в Румъния и имах възможност да пътувам из Източна Европа. Наистина се влюбих в този регион на света и тогава си обещах, че ако един ден стана режисьор, бих искала да се върна и да направя филм там.
Кадър от филма "Нина Роза"
Източник: Берлинале
В Монреал, в Канада, има голяма общност от хора от Източна Европа - румънци, българи - и имах възможност да се срещна с много от тях. Именно тези срещи и историите, които чух, ме накараха да поискам да споделя гледната точка на човек, който мигрира много далеч.
Защото е различно да мигрираш в Северна Америка, отколкото в Европа. По-далеч е. По-скъпо е да се връщаш. Интересуваше ме дългосрочната цена на емиграцията, не само какво се случва в момента на заминаването, а какво остава 20 или 30 години по-късно. Какви рани продължават да съществуват в тази жертва.
Женевиев Дюлюд-дьо Сел и Галин Стоев говорят на пресконференцията на „Нина Роза“ по време на 76-ия Международен филмов фестивал „Берлинале“ в хотел „Гранд Хаят“ на 16 февруари 2026 г. в Берлин, Германия.
Снимка: Getty Images
- Какво беше първото ви впечатление от България?
- Когато пристигнах в Източна Европа, беше през 2006 година. Бях изумена. Пътувала съм много, но в България имах усещането, че страната не е "замърсена" от туризма.
В Западна Европа често усещаш нещо създадено специално за туристи и е трудно да влезеш в контакт с хората, които наистина живеят там. В България обаче можех да усетя историята на страната през пейзажа, архитектурата, лицата, начина на обличане.
Виждаха се следите от комунизма, от суровия капитализъм, а в селските райони - начин на живот, който сякаш не се е променил от десетилетия. За мен беше изключително ценно да имам достъп до това.
Чувах много за хората, които напускат България. А когато бях там, си казвах: "Но тук е толкова красиво." Разбирам, че не преживявам страната по начина, по който я преживяват местните хора. Но усещах жива култура и нещо много автентично.
Сара Манеринг, Фани Дрю, Киара Казели, Мишел Цончев, Женевиев Дюлюд-дьо Сел, Галин Стоев, Любомира Пиперова, Кристиан Беген и Джесика Кианг на пресконференцията на „Нина Роза“ по време на 76-ия Международен филмов фестивал „Берлинале“ в хотел „Гранд Хаят“ на 16 февруари 2026 г. в Берлин, Германия.
Снимка: Getty Images
- Много ми харесва поетичният начин, по който описвате България, защото ние, българите, често не гледаме така на страната си. Трудно ли беше да подберете актьорския състав? Това е ключова тема - България, Канада, френски език...
- Да, беше предизвикателство да намерим нашите персонажи, защото трябваше да открием силни български актьори, а голяма част от тях трябваше да говорят и френски. Имаше много работа.
Любомира Пиперова, един от българските продуценти, преди е била кастинг директор и ни помогна много. Имахме и страхотен кастинг директор в Канада.
Много съм щастлива, защото намерихме актьори, които имат много общо със своите персонажи.
"Берлинале" представи журито, което ще избере носителите на "Златна мечка" и "Сребърна мечка"
Галин Стоев живее в чужбина повече от 20 години, така че можехме да говорим за това усещане за сложна принадлежност и за жертвата, която е направил, за да живее далеч.
Същото важи и за Мишел Цончев - тя е емигрантка второ поколение. Родителите ѝ са българи, но тя живее живота си на френски и английски, а не толкова на български. Тя носи същата вътрешна борба - желанието да запази връзката си с България, но трудността да го прави в ежедневието си.
Женевиев Дюлюд-дьо Сел приема „Сребърната мечка“ за най-добър сценарий за „Нина Роза“ на сцената по време на церемонията по награждаването на 76-ия Международен филмов фестивал „Берлинале“ в „Берлинале Паласт“ на 21 февруари 2026 г. в Берлин, Германия.
Снимка: Getty Images
Детето художник Нина всъщност е изиграна от близначки, които открихме в Монреал. За мен беше важно да мога да говоря с децата на френски, защото когато режисираш деца, трябва да бъдеш много близо до тях.
Българската общност в Монреал беше изключително ангажирана и ни помогна много.
Двете момичета нямаха никакъв опит, но бяха нашата перфектна Нина. Всеки актьор вложи част от себе си и от личния си опит в образа си.
- Този филм за носталгия ли е, за емиграцията - нещо универсално, което много хора преживяват - или е филм за сложността на човешките отношения?
- Да, мисля, че е всичко това. Аз самата не съм мигрант, но тази история резонира с мен.
Когато правиш избор в живота си, когато решиш да поемеш по един път, винаги остава нещо, което си оставил зад себе си. Можел си да избереш друг път. Трябва да преживееш скръбта по живота, който не си изживял, по избора, който не си направил.
Женевиев Дюлюд-дьо Сел приема „Сребърната мечка“ за най-добър сценарий за „Нина Роза“ на сцената по време на церемонията по награждаването на 76-ия Международен филмов фестивал „Берлинале“ в „Берлинале Паласт“ на 21 февруари 2026 г. в Берлин, Германия.
Снимка: Getty Images
От Жулиет Бинош до японско аниме: 22 филма се борят за голямата награда на "Берлинале"
Това може да докосне много хора.
Усещането за непринадлежност, за отричане или за среща със собствената рана - това е нещо, с което и аз мога да се свържа. Понякога изглежда по-лесно да изтриеш част от миналото си и да не се изправяш срещу раните си. Но в крайна сметка те се връщат.
Пътят на Михаил е интересен в този смисъл и може да резонира с много хора.
Премиерата на копродукция между Румъния и България, ще се състои на "Берлинале"
- В началото той беше напълно откъснат от България. Дори не смяташе за нужно внукът му да говори български. Но по-късно виждаме, че това не е така, когато се връщаме към спомените му.
- Да, мисля, че пътуването му позволява да погледне втори път към това, което е оставил зад себе си.
Той започва да го вижда по различен начин - през очите на детето художник, което е силно привързано към своята земя, защото там е семейството ѝ, там принадлежи, там е домът ѝ.
Този открит разговор с нея му помага да осъзнае какво е оставил зад себе си, нещо, с което преди не е могъл да се изправи. По някакъв начин тя му помага.
Женевиев Дюлюд-дьо Сел позира със „Сребърната мечка“ за най-добър сценарий за „Нина Роза“ зад кулисите по време на церемонията по награждаването на 76-ия Международен филмов фестивал „Берлинале“ в „Берлинале Паласт“ на 21 февруари 2026 г. в Берлин, Германия.
Снимка: Getty Images
Франсоа Озон пред Dir.bg: Не се страхувам от сянката на Фасбиндер
- Един по-общ въпрос. В свят, който изглежда все по-глобален и космополитен, има ли още значение тази връзка със земята, с мястото, където си роден и израснал?
- Да, със сигурност бих защитавала идеята за съхраняване на тази връзка. Това не означава, че осъждам хората, които са решили да мигрират - не ме разбирайте погрешно.
Но вярвам, че колкото по-конкретни и уникални сме, толкова по-близо сме до възможността да се свържем с друг човек.
Същото е и в киното, и в писането. Ако помоля изкуствен интелект да напише сценарий, той може да го направи. Но ако бъда много конкретна - за своето преживяване, за конкретно село в България, за конкретна жена в кадър - това не може да бъде дублирано. Именно там се ражда ценността.
Мисля, че трябва да се противопоставяме на глобализацията. Говоря като канадка от Квебек - не искам да бъда асимилирана от големия играч. Не искам да бъда свързвана със Съединените щати. Горда съм, че в Северна Америка има френскоговоряща нация.
Надявам се, че традицията може да бъде предадена на новото поколение - може би по различен начин. Не означава да сме носталгични или да отхвърляме новото, но да разпознаваме, че имаме нещо уникално и красиво.
Кадър от филма "Нина Роза"
Източник: Берлинале
Лив Улман: Бергман не беше нацист
- И един последен въпрос - за песента "Българска роза". Всъщност вие променихте начина, по който възприемам тази песен. Как я открихте и кой ви насочи именно към тази песен?
- Попаднах на нея в YouTube, докато търсех българска музика. Един потребител беше превел текста, така че имах възможност да го прочета. Много ми хареса музиката.
От българския продуцент разбрах, че "Българска роза" е песен, която много хора в България познават. Така че има смисъл в селото хората да я пеят.
Песента носи усещане за времето на комунизма. Когато Галин ми преведе текста, бях много развълнувана.
В нашата интерпретация тя представлява гласа на починалата съпруга на героя. А когато знаеш трагичната съдба на Паша Христова, това отеква в трагедията на Михаил.
Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес. повече от всякога. независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}