ДЖАЗ В ГОРАТА
Ричард Бона: Винаги ще бъда ученик на музиката
Световноизвестният басист гостува на Международния джаз фестивал "Д-р Емил Илиев" в Боровец и разказа за Африка, Джако Пасториъс, свободата да преминаваш между музикалните светове и неочакваната си среща с българския фолклор
Автор : / 1114 Прочита 1 Коментара
Ричард Бона закрива тазгодишното издание на Международния джаз фестивал "Доктор Емил Илиев" в Боровец.
Снимка: Иван Ласкин
Има музиканти, които могат да бъдат разпознати още от първите няколко тона. При Ричард Бона това разпознаване идва не само от звука на баса, но и от необикновеното единство между глас, ритъм и инструмент.
Камерунският музикант отдавна е прекрачил границите на определенията - басист, певец, композитор, мултиинструменталист, музикант, преминаващ с лекота през джаза, африканските традиции, фюжъна, латиноамериканската музика и безброй други влияния.
Световноизвестният камерунски музикант Ричард Бона
Снимка: Getty Images
Тази година Ричард Бона беше сред големите международни гости на Международния джаз фестивал "Д-р Емил Илиев" в Боровец. Срещата с него преди концерта постепенно се превърна в разговор не толкова за жанровете, колкото за любопитството - онази способност на музиканта никога да не се установява окончателно в познатото.
"Когато нещо ми се струва странно, то ме привлича. Не обичам да се чувствам прекалено комфортно. В момента, в който започна да се чувствам комфортно, се отегчавам", казва Бона.
- Започвате като китарист. Как басът се превърна във Вашия основен инструмент?
- Преминах от китара към бас, защото чух първия албум на Джако Пасториъс. Някой ми го пусна и чух баса така, както никога преди не го бях чувал. Честно казано, в началото не разбирах какво се случва, защото беше много сложно. Но го приех като предизвикателство - не просто музикално предизвикателство.
Така се случи преходът ми от китарата към баса. И до днес свиря на китара, когато пиша песни, но басът е основният ми инструмент.
Ричард Бона закрива тазгодишното издание на Международния джаз фестивал "Доктор Емил Илиев" в Боровец.
Снимка: Иван Ласкин
- А кой всъщност е първият инструмент в живота ви?
- Балафонът. Това е дървен перкусионен инструмент, подобен на маримба. Свирил съм и на пиано, а дълго време свирех основно на орган в църквата. Майка ми пееше там.
Балафонът ми даде хармонията, мелодията и ритъма. Свири се с двете ръце, с палки, а едновременно с това всички пеем. Това ме направи много независим като музикант. Дори днес, когато ме слушате как свиря на бас, корените на моя стил са в балафона.
"Всички около мен бяха музиканти. Нямах особен избор"
Музиката при Бона не започва като професия, която един ден решава да избере. Тя е семейна среда и начин на съществуване. Дядо му е музикант, майка му пее, а самият той израства сред хора, за които свиренето и пеенето не са отделни занимания.
- Кой беше човекът, заради когото станахте музикант?
- Цялото ми семейство. Всички около мен бяха музиканти, така че всъщност нямах особен избор. Не знаех да правя нищо друго. И все още не знам дали мога да правя нещо друго! (Смее се.)
Ричард Бона закрива тазгодишното издание на Международния джаз фестивал "Доктор Емил Илиев" в Боровец.
Снимка: Иван Ласкин
- Има ли инструмент, на който не свирите?
- Свиря на перкусии - хората, които са ме следили с Pat Metheny Group, са ме виждали. Свиря и на саксофон, и на калимба. Може би по-правилният въпрос е: на какво не свиря? (Смее се.) Не свиря на цигулка. Ето един инструмент.
Парадоксално, именно басът отвежда Ричард Бона към джаза. Преди да чуе Джако Пасториъс, казва той, никога не е свирил джаз - дори не е слушал тази музика.
- Как Джако отвори този свят пред Вас?
- След като го чух, ми стана много любопитно какво друго е свирил. И тогава открих: "О, той е басистът на Weather Report, свири с Джо Завинул". А ако последваш Джо Завинул, ще срещнеш Майлс Дейвис, Бен Уебстър, Кенънбол Адърли... Така моят джаз свят започна да става все по-голям.
Имах огромен късмет да свиря с повечето от съвременните си герои - хора, на които се възхищавах: Джо Завинул, Хърби Хенкок, Чик Кърия, Майк Стърн, Джордж Бенсън. Когато се преместих в Ню Йорк, имах възможността да свиря с всички тях.
"Хората, които са различни от теб, могат да те научат на най-много"
Пътят на Ричард Бона започва в Камерун, преминава през Париж и го отвежда до Ню Йорк. Но географията при него никога не се превръща в граница между културите.
Ричард Бона закрива тазгодишното издание на Международния джаз фестивал "Доктор Емил Илиев" в Боровец.
Снимка: Иван Ласкин
- Какво Ви даде пътуването от Камерун към останалия свят?
- Камерун е мястото, където съм роден, затова познавам почти всичко там - може би 99 процента. Но когато започнах да пътувам - Германия, Франция, Съединените щати, а после и по целия свят - разбрах, че хората, които могат да те научат на най-много, са хората, които са различни от теб.
Хората, на които се възхищавам, приемат тези различия. Затова и аз реших да правя същото.
Мисля, че през целия си живот ще остана ученик на музиката. Правил съм какви ли не проекти - салса, фламенко, бигбенд, Metropole Orkest. Бил съм в Индия и съм записвал там.
Когато нещо ми се струва странно, то ме привлича. Не обичам да се чувствам прекалено комфортно. Щом започна да се чувствам комфортно, се отегчавам. Някои хора казват: "Променяш се прекалено много, какво правиш?". Но аз просто съм такъв.
Ричард Бона закрива тазгодишното издание на Международния джаз фестивал "Доктор Емил Илиев" в Боровец.
Снимка: Иван Ласкин
- Слушали ли сте български ритми?
- Тази сутрин започнах да пиша нещо българско. Но не им казвайте - тайна е! (Смее се.) Тази сутрин започнах една композиция в тази посока.
А България вече присъства в музикалната му памет заради една необикновена среща преди повече от две десетилетия.
Бона се прибира със самолет от турне в Азия. Нова година е, той е изморен и заспива. В един момент чува гласове.
"Помислих си, че сънувам. Отворих очи и видях всички тези хора да пеят. Беше толкова красиво. А аз си мисля: "Чакайте малко, аз съм музикантът тук, какво става?".
След края на песента пилотът обяснява, че това са "Българските гласове", които се прибират от турне.
"Казах си: Уау. Ако пътниците пеят така, аз спирам с музиката. Ще стана дърводелец или нещо подобно!" (Смее се.)
- Има ли нещо специфично в българските неравноделни ритми за музикант като Вас?
- Ритъмът е универсален. Размерът 7/8, който използвате в България, е същият 7/8, който свирим в Ню Йорк. Пет, седем - ритъмът си е ритъм. Метриката е една и съща.
Разликата е в начина, по който всяка част на света има свои традиции и прилага този ритъм.
Аз идвам от балафона и свиря на баса така, както свиря на перкусии. В баса ми винаги може да се чуе тази перкусионна страна.
"В Африка свириш на инструмент, за да разкажеш история."
Една от най-красивите мисли в разговора с Ричард Бона идва, когато той е попитан как успява едновременно да изпълнява сложните си басови партии и да пее.
За него въпросът почти не съществува.
Световноизвестният камерунски музикант Ричард Бона
Снимка: Getty Images
- Как се научихте да пеете и свирите едновременно?
- Никога не съм се "учил" да го правя. Просто съм израснал така. За мен е като карането на колело. Дядо ми свиреше и пееше, майка ми свиреше и пееше.
На Запад, в класическата музика, учиш пиано или виолончело и имаш определена роля. Но в Африка свириш на инструмент, за да разкажеш история - затова и пееш.
При нас всъщност няма тази отделна категория "инструменталист". Ти си разказвач, който просто свири на инструмент.
- Албумът вече не е необходим?
- Бона не е сантиментален и по отношение на начина, по който музиката достига до публиката днес. На въпроса дали новите му песни предвещават албум, отговорът му е категоричен.
Да очакваме ли нов албум?
Ричард Бона закрива тазгодишното издание на Международния джаз фестивал "Доктор Емил Илиев" в Боровец.
Снимка: Иван Ласкин
Кубинският пианист Роберто Фонсека идва отново в България
- Не мисля, че отново ще направя албум. Защо? Днес, когато събереш 14 песни в един албум, хората може да го слушат една седмица, а след това целият албум е забравен.
- Предпочитам да се концентрирам върху синглите. Една песен сега, може би друга следващия месец. За една година пак мога да издам тези 14 песни, но така всяка от тях получава повече индивидуално внимание.
- Когато слушате музика, измислете собствената си история. Ако ви кара да плачете - плачете. Ако ви кара да се усмихвате - усмихвайте се. Това е музиката.
- Поезията трудно се превежда.
В моя език "Moto Amoto" означава: "Задната част на кануто е тази, която ще ти разкаже красивите истории за дълбините на океана".
В моето село е много важно - все едно да имаш Mercedes. Но ако разкажеш тази история в Ню Йорк, ще попитат: "Този човек добре ли е?".
Поезията принадлежи на мястото, където е написана.
Антонио Санчес и Тана Алекса: Джазът е свобода
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес. повече от всякога. независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}