Калин Сърменов е роден в София на 25 май 1963 г. Той е български актьор, музикант, режисьор, художник и бизнесмен. Завършил е две специалности в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" - кинорежисура в класа на Мариана Евстатиева и актьорско майсторство в класа на проф. Гриша Островски.

След дипломирането си играе един сезон в пазарджишкия театър, но решава да се върне отново в София и заедно с негови приятели основават частен театър, наречен "Алтернатива". След това работи в Сатиричния театър "Алеко Константинов".

Калин Сърменов нашумя неимоверно много покрай уникалното си превъплащение в ролята на мафиотския бос Милото в хитовия сериал, излъчван по bТV "Седем часа разлика".

В ролята на Милото в сериала "Седем часа разлика"

С актрисата Ваня Цветкова (Снимка: BulFoto)

Той е собственик на рекламна агенция "Златен век", която основава след като скъсва временно с актьорството.

Един от основателите е на групите "Контрол" и "Чувал чувал", известен е още с това, че е автор на култови хитове, като "Леле како" и "Булка".

От началото на септември 2012 година Калин Сърменов е назначен за временно изпълняващ длъжността директор на Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов". След това на поста е избран проф. Здравко Митков.

От октомври 2017 г. Калин Сърменов е новият директор на Сатиричния театър. Актьорът се завърна начело на трупата, след като спечели конкурса в конкуренция със Здравко Митков, актьорите Мариан Бачев, Ивайло Калоянчев и режисьора Венцислав Асенов. 

С иконата на Сатиричния театър - Стоянка Мутафова (Снимка: Facebook)

Калин Сърменов има два брака и две дъщери - Дария и Димана. По-голямата дъщеря на Сърменов - Дария е от първия му брак и е завършила университет във Виена, а по-малката е от настоящата съпруга на Калин - Боряна.

На Impressio той даде едно от най-искрените си интервюта - за 30-годишната си мечта да превърне "мероприятията" в Сатиричния театър в разтърсващи изживявания, за разликата да имаш добър бекграунд и да си "роден под стълбата", за това може ли само с чувал на лицето да промениш стила си, разкрива и уникална рецепта за доброта, която е научил на място от индианците.

- Върнахте се начело на Сатиричния театър, господин Сърменов. Изглеждате доста по-различен от преди - по-уравновесен сте, по-мек...
- Има много неща, които трябва да се правят. Да се вдига шум е малко излишно. Като дойдох, трябваше да се направи репертоар, да се подготви следващия сезон...

Бях директор на театъра преди 4 години и това се оказа доста време. Такава е динамиката на живота днес, че 4 години се равняват на 8-10 и повече... Мислех си, че по-лесно ще стане, но имаше дни, в които въобще не можех да стана от стола, но вече нещата тръгнаха, полека-лека се завъртя колелото...

- Как Ви се виждаше театъра, докато бяхте извън него 4 години?
- Не искам да го коментирам това, защото ще излезе като реваншизъм, и че харесвам повече себе си. Аз съм човек, който се е научил да надгражда. Харесвам нещата, които са във вярната посока и ако нещо е във вярната посока, не мога да си затворя очите и да кажа - лошо е.

Много неща са били свършени. Бях изненадан колко добра е организацията на сценичния процес и какъв ред има, каква дисциплина. Това е доста проветриво място и като успееш да създадеш баланс, е много добре. Другото не го коментирам. Важното е корабът да върви...

Във "Вечеря за тъпаци", реж. Иржи Менцел, Сатиричен театър "Алеко Константинов" (Снимка: Facebook)

Днешният ден обаче изисква вече съвсем сериозно отношение към Интернет.

Вече си направихме youtube канал, имаме Livestreame и можем да излъчваме на живо с високо качество и редица други. Всичко това изисква много време и организация и да се направи нов екип, който да види в каква посока да работи. И това трябваше да се свърши незабавно, защото толкова бързо се променя всичко, в технологиите, че закъснявахме с всеки пропуснат ден.

- Хареса ли Ви начина, по който беше отбелязана 60-годишнината на Сатиричния театър?
- Не бях поканен, не мога да коментирам, нямам представа. Но нямаше достатъчно голям отзвук. Малко си личеше, че пиарът куца.

- Предишният директор Здравко Митков каза в интервю пред Impressio, че е заварил след Вас няколко постановки "на ръба на чалгата"... Вие доволен ли сте от репертоара, който заварихте?
- Аз заварих стабилен репертоар, чисто финансово театърът беше в много прилично състояние, не мога нищо да кажа.

А оттук нататък - кой какви естетически критерии има, не ми се влиза в тази полемика...

- Вие ще свалите ли някои постановки, какви нови предвиждате?
- Вече излязоха две нови постановки - "Вихрушка" от Йерун ван ден Берх, режисьор Александра Петрова и "Прелестите на изневярата" под режисурата на Йосиф Сърчаджиев. Правят се нови неща. На Камерна сцена се репетира една българска пиеса от младия режисьор Митко Стефанов, който постави "Тиква" от Александър Урумов и когото много харесвам.

Разбира се, че трябва да се освежи репертоара. Това е съвсем нормално.

С иконата на Сатиричния театър - Стоянка Мутафова (Снимка: Facebook)

- Как гледате на идеята на предшественика си на Камерна сцена да се поставят не само комедии, защото те предполагали понякога, според проф. Митков, пробив във вкуса?
- Пробив във вкуса може да се получи и при най-голямата трагедия. Не знам защо комедията да е опасна, а пък трагедията - не. (смее се)

Пробив във вкуса винаги може да се получи, въпросът е какъв ти е вкуса, манталитета и начина на мислене. Това е въпрос на талант, на организация, на емоция, на възпитание, на история...

Ако си роден "под стълбата", трудно се получават нещата. Ние много искаме да избягаме от миналото, обаче то ни формира. Ние сме все пак в България, извън голямата вихрушка, която през годините е въртяла художествените и творческите процеси. Ние през 13 век имаме Ренесанс, после идва Ренесансът и ние така и не разбираме... Да не говорим, че след това и импресионизмът ни подминава.

Снимка: BulFoto

Трябва да сме наясно, че ние сме един отзвук от големите неща, на нас съдбата ни е такава, по-малка държава сме, на проветриво място сме като географско положение и затова ни трябва доста емоционална организация, за да издържим. И ние, между другото, го правим, иначе вече нямаше да ни има. Държим се - къде с късмет, къде с талант, къде със случайност - се държим!

А що се отнася до Камерна сцена, аз твърдя, че тя е едно естествено продължение на Голямата сцена и част от логиката на театъра. Миналия път, това беше голяма цел за мен - да разработя Камерната сцена. Хората да започнат да се чувстват комфортно и да искат да ходят там. Защото иначе дълго време имаше едно, не точно недоверие, но неглижиране на Камерна сцена. Струваше им се някак несериозно. Но след като направихме "Тиква", "Прах в очите" и още няколко представления, които все още се играят, започна да има интерес към нея. Присъствието на детско-юношеската формация "Дефисто" за мен беше много важно тогава - децата да свикнат с театъра, да свикнат с естетиката на сатирата. Слава Богу, това се е развило.

А дали тя ще бъда драматична или хумористична... Ти като си талантлив, си талантлив, като не си талантлив - не си талантлив, като си професионалист - си професионалист. Като не си - не си.

- Постановката "Щастливеца" на проф. Митков има ли успех?
- Върви, държи се. Тя вече доста време се играе, няколко сезона. Като се има предвид и самата тематика - тя е малко по-образователна и някак си не е в ритъма на днешния ден. Но върви... Изненада ме. Миналия месец имаше доста ниски показатели, след това - много високи.

Имаме нужда от такова заглавие. Да сме живи и здрави, дано да върви, все пак Калин (Врачански), Александра (Сърчаджиева) си вършат много добре работата. Има хора, които полагат страхотни усилия. Да не говорим за Йорданка Стефанова, която не мърда... Не коментирам другото.

- Набелязали ли още сте актьори, които ще привлечете в трупата?
- Митко Баненкин е вече в театъра, мястото му наистина е при нас. Стефан Попов - имахме нужда от едни взривяващ млад човек, който да тръгне напред. Едно представление направихме с Кръстьо Лафазанов - "Да, господин премиер", което предстои да излезе. С Геро (Герасим Георгиев) говорихме, ще гостува в едно представление.

За мен е важно тези хора да бъдат на сцената на Сатиричния театър. И правя всичко възможно те да бъдат при нас, смятам, че това е тяхното място.

Снимка: BulFoto

- А има ли актьори, които смятате да освободите?
- Засега не. Но това е работен процес. И всички трябва да участваме в него. Не може да не идваш на работа. Предния път, точно такива бяха проблемите. Наскоро даже си говорих с един от актьорите и той ми казва: "Добре, ама не ме разпределяй непрекъснато, защото, нали знаеш, че трябва да имам време да изкарам някой лев!"

Да, разбирам, и го правя. Но аз харесвам неговото отношение, защото той си свърши прекрасно работата, репетира и нова пиеса. И след като е дал всичко от себе си за Сатиричния театър, също и Сатиричният театър трябва да му даде нещо. Ние не можем да си вдигаме заплатите до безкрай, не можем да си даваме зверски ДМС-та (допълнително материално стимулиране), факт е, но можем да бъдем мобилни във взаимоотношенията си.

Да му дадеш на актьора малко пространство, да има възможност да работи извън театъра. А той пък като снима филми, сериали, предавания, повишава своята популярност, което се връща с положителен знак към Сатиричния театър.

Снимка: Личен архив

Винаги защитавам свободата на артиста, но преди всичко той трябва да е дал всичко на театъра.

- Какви промени смятате да правите още?
- Салонът и вентилацията са ми най-важни. През лятото е доста тежко. Тази зала е правена някога за събрания. 60 години не е пипана. Иска ми се седалките да станат подвижни, отгоре да се направи една платформа и да увеличим сцената. Ще сменя целия салон, искам да направя по-широки редове, за да се чувстват зрителите по-удобно. Като дойдат, наистина това да е изживяване, а не една мъка... Пространството да стане малко по-различно. Има много хубав проект. Тези дни разговярах с министъра на културата Боил Банов по тези въпроси.

Вече сменяме цялата фасада на театъра, за да създадем съвсем друго усещане на хората, които идват тук и са си дали парите.

Театърът трябва да бъде изживяване, а не мероприятие.

В танцовото шоу "Денсинг старс" (Снимка: Facebook)

В 2018-та година ние вече трябва да сме наясно, че когато предлагаш на някого нещо срещу пари, то трябва да бъде качествено. Минаха "прекрасните" години на комунизма, в които ти отиваш на театър, защото от партийното бюро са ти дали 2 лв. отстъпка и трябва да отбиеш номера, и през антракта бързо тичаш в до тоалетната да се изпикаеш.

Миналия път бях направил антракт половин час, може би това ще го върна, но още не съм стигнал до там. Хората да отидат и не да се избият в тоалетната, а да пият спокойно една вода. Миналия път бях направил и кетъринг с чаша вино - една обноска към зрителите. За да могат хората наистина да са почувстват щастливи, че са дошли на театър.

В цял свят е така. В Русия дори има дори по два антракта. Бели покривки, мъжете с папионки, жени с официални рокли... Е, след втория антракт наистина има пияни хора, но какво от това? Като гледах "Сирано дьо Бержерак", след втория антракт, наистина имаше хора, "лъснали кънките", но това няма значение...

Представленията продължават по 4 часа, но то не е само представление, то е изживяване, емоция! Два антракта - ядеш, пиеш, обсъждаш, гледаш, смееш се, плачеш! И като си тръгнеш, ти си емоционално и физически зареден... Всъщност, това е смисълът на театъра в днешно време - да те откъсне от ежедневния живот.

По този начин се вдига достойнството на професията, достойнството на самата идея "театър".

От 30 години съм в този театър и мечтаех всичко това да се случи. Театърът да изглежда по различен начин. Тази административно-организационна повинност да я премахнем и той да се превърне в място, в което да се отпуснеш и да ти е приятно. И като това се случи, вече който иска да става директор, аз ще съм си свършил работата.

- Актьор, режисьор, спортист, художник, музикант, собственик на рекламна агенция, създал сте една от най-култовите групи - "Контрол"... Същевременно твърдите, че сте мързелив и сте били доста разхайтен като дете и тийнейджър. Как се оправяхте тогава?
- Въпрос на организация. И на осъзнаване на процеса. Моят професор Гриша Островски, лека му пръст, с него сме родени на една и съща дата, явно звездите са ни подредили по един и същ начин през около 50 години, казваше: "Мързелив съм и затова работя." И аз съм така. Това е осъзнат процес. Да го осъзнаеш е вид интелигентност. Затова и аз непрекъснато работя, защото знам, че съм страшно мързелив, и като се отпусна - край!

Но много е важна средата, примерът - родителите, бабите и дядовците, прабабите и прадядовците. Тази среда, този бекграунд те изгражда, влияе ти дори индиректно. Като имаш бекграунд е малко по-различно...

Колаж: Юлиян Илиев

- Разкажете малко за Вашия бекграунд, с който толкова се гордеете?
- Родовете на майка ми и баща ми през годините са минали през какво ли не. По таткова линия - баба ми е завършила в чужбина, говореше 5 езика, дядо ми беше музикант. Прабаба ми и прадядо ми са били фабриканти и бяха убити в лагера в Белене.

Всичките ми вуйчовци бяха завършили в Германия, в Австрия и Франция. Братът на майка ми е един от най-големите физици в света. Той се занимаваше с физика на твърдите тела и направи едно откритие в световен мащаб в изследването на кристалите. Живееше в чужбина и цялото му семейство е там.

Баскетболистът Иван Гълъбов ми е чичо. Първият професор по немска филология в България, също ми е чичо.

По майчина линия сме наследници на Спас Гиневия род от Перущица. Революционери сме в кръвта си...

- Какво беше детството Ви?
- Роден съм в Първа градска болница. От там до ул. "Хан Крум"№4, вх. А., на две крачки от площад "Славейков", е първият маршрут в живота ми. (смее се) Първото ми училище беше 127-о - на ул. "Денкоглу". Първото ми самостоятелно ходене на училище, за да имам самочувствие, беше от "Хан Крум" до "Денкоглу".

Тогава София изглеждаше различна. Беше и много по-малка. Майка и татко не ме пускаха с колелото до сегашното НДК, там беше последната спирка на трамвай №4, имаше един пазар, полетата и едно място - "Монте Карло", викахме му "Монтето" - там се събирахме. Това беше краят на София. За мен беше голямо изживяване. Всички стари момчета и момичета от онова време си спомнят "Монтето" и знаят какво значи това.

Детството ми беше много приятно, не се оплаквам. Имам хубави спомени - от средата в центъра на София, старите трамваи и атмосферата в 127-о училище.

Не съм имал баби и дядовци по селата и завиждах много на другите деца като се върнеха след ваканцията. Всеки разказваше страшни спомени. Но дядо ми, лека му пръст, купи една къща в Боженци и вече лятото ходехме там. Но Боженци не беше толкова изгъзено и модерно както сега и всички да се прехласват. И аз като се върнех, гордо казвах: "Бях на село!"

Дотогава не бях виждал крава. Не знаех какво е разликата между животните. Роден си тук, на трамвайната линия - страшна безпомощност!

В Боженци ходех с овцете, едни деца от селото ме заведоха. За тази цел ставах сутрин в 5 часа, ядяхме черници... Все такива работи, които тук къде ще ти се случат?!

С Димитър Марин и Мартина Вачкова в "Архитектът и императорът на Асирия" от Фернандо Арабал на сцената на Сатирата (1994)

- Как успяхте да намерите време за всичките си таланти?
- Татко ме записа на цигулка. Той първо беше виолист в "Софийски солисти", след това стана професор в САЩ и дълги години работи в Латинска Америка.

В началото ходех много съвестно, но после почнах да не ходя редовно и неговата колежка му казала: "Абе, Николай, той не идва!"

А аз ходех да играя баскетбол. Свирех на цигулка и играех баскетбол, но накрая остана баскетболът. Тренирахме с Жоро Младенов, нашият голям баскетболист днес. Баща му, лека му пръст, ни беше учител в 127-о и ни запали по баскетбола. След това започнах да се занимавам с волейбол, влюбих се в "Славия" и дълги години играх там.

В един момент започнах да рисувам и открих, че по този начин най-добре мога да изразявам себе си. И така - рисувах, рисувах, рисувах, и накрая казах: "Аз ще стана художник един ден!" Влязох в Художествената гимназия. Малко трудно, защото не бях син на партийни членове. Като кандидатствах първия път, останах първият под чертата.

Много тъжно - чертата е тук, а ти си веднага под нея! Преживях го много. Една година се подготвях много и влязох с приравнителен изпит. Ако си с произход като моя, трябваше да имаш безспорни качества.

Много бях влюбен в рисуването - във волейбола и рисуването - на тях посвещавах цялото си време.

След това се запалих по киното. Исках с това да се занимавам вбъдеще, но бях убеден, че трябваше да познавам всички процеси от всички страни. Защото не можеш да правиш кино без да знаеш композиция, теория на цветовете и перспектива...

С Евелина Борисова, София Кузева, Георги Стайков, Андрей Баташов в студентските години (Снимка: Архив на Евелина Борисова)

Петьо Гюров, лека му пръст, актьорът от Театъра на Армията, със сина му и до ден днешен сме много близки приятели, доста ми помогна. Пеподавателката във ВИТИЗ по художествена реч Вера Стефанова също ми разкри доста неща за театъра.

Петьо и съпругата му Людмила Чешмеджиева се заеха с мен и започнаха лека полека да ме организират, да ме "събират" и да ми показват какво представлява актьорската професия, защото аз като всеки човек, който не разбира от нещо, бях адски разпилян.

Първата година не ме приеха, пък аз и без това отивах войник. Втората година веднага ме взеха актьорско майсторство. После учих театрална режисура, но по онзи закон не можех да взема дипломи от две специалности едновременно, затова завърших само семестриално.

- А къде се срещнахте с рокендрола?
- През 1986-1987 година съвсем случайно се запознахме с момчетата от група "Контрол" в квартал "Банишора", те са оттам.

И така започнахме. Запалих се много. Музиката е седяла някъде в мен, и е чакала своя момент да излезе. Татко беше много учуден.

Даже стигнахме до там, че и него, и нас, ни издаде един продуцент. Това стана, когато направих групата "Чувал чувал" със същите момчета от "Контрол", защото искахме да си скрием лицата и да променим стила си.

В групата "Чувал чувал" (Снимка: Личен архив)

Татко вече живееше в Америка, аз отидох при него и му казах: "Виж какво доживя?! Един и същи продуцент да те издава и теб, и мен!"

- Той потресен ли беше от Вашата музика? Как прие тоталния хит на сина си "Леле, како"?
- Баща ми имаше сериозно отношение към музиката и уважаваше пародирока и нещата, които правехме ние. Той се съмняваше, и с право, в моите качества. Защото аз не съм певец, да не се залъгваме! Просто съм повече амбициозен. (смее се)

Викаха ми Карузо - пея около тона, но в пънка това минава. Никога не съм на тона - винаги или над него, или под него. Но на тона - много рядко.

Татко се отнасяше с една веселба към това, но понеже пародирокът и пънк рокът са вид философия и някаква себеизява, той много уважаваше това. Всички наши песни са с философски текстове. На повърхността разказваме нещо елементарно, а отзад седят едни други неща, които него много го радваха. И казваше: "Вие сте поети"... Но аз съм най-малкият принос в тази група, момчетата са много по-талантливи от мен...

- Какво иска да каже лирическият герой с това: "И ето идва най-щастливият ден, когато ти ще си далече от мен..."
- Когато я правехме, това беше една любовна песен, всъщност, и беше доста лигава - "лигавото парче" й викахме. И идеята беше тя да си остане такава.

Но времената бяха бурни. 1989 година направихме парчето, на Нова година я изпях за първи път в ефира на националната телевизия. И решихме да обърнем призмата.

И "най-щастливият ден" всъщност стана този, в който си отива комунизмът.

5 години никой не му обърна внимание на това парче, то стана известно 1995 година. Слава Богу, дойде му времето и го харесаха.

- В края на 90-те решавате да приключите с театъра...
- Защото започнах да не се харесвам. Не исках да завися от някакви хора, които не могат да си вършат работата. Останах в Сатиричния театър само за представленията, в които играех и тръгнах да правя рекламна агенция.

В "Лонг плей" от Горан Стефановски, режисьор Недялко Делчев на Сатиричния театър (1994)

Тогава не знаех, че ще бъде толкова трудно. "Невежеството, както е казал Джон Ленън, е блажено състояние!" Ти като си невеж, си мислиш: "Егати, колко яко, всичко ще бъде наред!"

Сега, ако ме накарате да започна отначало, никога не бих го направил. Тогава просто не си давах сметка колко е сложно.

Но исках да съм самостоятелен, да не завися от някакви посредствени глупаци, и си казах: "Аз сам ще го направя!" И започнах да го правя сам.

2 години работех на 3 места, за да издържа. Заложих апартамента на "Хан Крум", за да взема кредит. Защото ти не почваш рекламен бизнес - и веднага да ти изскочат 4 клиента с по 5 милиона! Започваш от нищо. Сам. С един стол, с един компютър. Не можеш да си платиш тока, не можеш да платиш заплатите. Събирах кламери по студиата, за са можем да имаме кламери. Спях по 3-4 часа на денонощие, без почивни дни.

Снимка: Личен архив

Платих си сметката 300 пъти за това - разболях се от преумора, бях в болница, сто неща се случиха, организмът ми даде 150 знака.

Между другото тогава водех и радиопредаване - много добре се чувствах и много искам да се занимавам с това, но никой не ми предлага. Ако някой ми предложи, ще зарежа всичко и ще се занимавам само с това! Много ме кефи! (смее се)

Нещата полека лека започнаха да се случват, раздвижи се и рекламният пазар. Аз започнах да се уча на разни работи, започнах да снимам...

- И станахте милионер...
- Нека да си пишат. То така се става милионер! Както и да е - нека мечтаят хората... Държа се на повърхността, което е много важно.

Хората обичат да завиждат, но как се прави хляба не им е ясно. Иначе обичат да коментират: "Гледай тоя какъв хубав бял хляб яде!" Ама, ела да го направиш, да те видя като си толкова отворен! Те си мислят, че с бъкане в носа и с попръцкване ще стане! Не става!

Но истина е, че нещата се промениха. Екипът ми е много по-голям. Аз даже не се занимавам пряко с това. Има други хора, които се занимават, аз просто се забавлявам. Рекламният бизнес ми е нещо като хоби в момента. Но минаха 22 години... (смее се)

- Често през годините сте пътували до Латинска Америка при родителите си. Научихте ли нещо от онзи  различен свят, от философията му?
- Научих много от индианците. Научих, че трябва да пренебрегнеш себе си, ако искаш да разбереш нещо - и Другия, и природата, и света... Защото ние работим с предварително изградени представи. За нас, примерно - масата е маса, каквото ние сме си набили в главата. Но масата има и друго измерение. И ти трябва да забравиш своята представа за масата, ако искаш да видиш новата маса. Това е много сложно.

Ние генерираме на ежедневна база огромно количество егоизъм. А логиката на индианците е следната - те разделят емоцията на три. Първо трябва да се научиш да контролираш собствените си сетива - обоняние, зрение, слух и т. н. След като ги изостриш до краен предел - следващата степен е да започнеш да виждаш аурата на Другия, цялата енергия, която той излъчва.

Със съпругата си Боряна (Снимка: BulFoto)

И вече третото стъпало е да влезеш в енергийното състояние на другия човек и да започнеш да виждаш света с неговите очи. Тогава разбираш, какво значи доброта - започваш да го оправдаваш, защото виждаш неговите страхове с неговите собствени очи...

Много се запалих по Латинска Америка, признавам си. Като се започне от 1993- 1994 година до 2005 г. непрекъснато пътувах. Татко над 15 години изкараха в Богота в Колумбия в "Хавериана", част от верига университети на йезуитите в цял свят. Тръгна си много обиден от България, защото ансамбълът "Софийски солисти", в който свиреше, беше подложен на акция с цел да бъде съсипан. И тогова татко разбра, че няма логика да седи повече в България.

- Вие плътно подкрепихте режисьора Ясен Григоров и филма му "Лили Рибката" ... Защо той се превърна в кауза за Вас?
- Харесвам Ясен отпреди 7-8 години, след като гледах филма му. "Малък голям". Видях, че това е съвсем друг вид мислещо момче, усетих съвсем друг вид емоция, която се интерпретира...

Зарових се в Интернет и видях, че е завършил в чужбина. Книги, които пише и рисува се продават и се изучават в задължителната програма в училище в четири държави в Латинска Америка. Видях един страшно стойностен човек, на който тук никой не обръща никакво внимание.

В ролята на Кольо във филма "Лили Рибката", реж. Явор Григоров (Снимка: The Flying Agency)

Реших, че е наистина кауза да го защитавам и да му помагам. От "Лили Рибката" не съм взел 1 ст. Даже сам съм си плащал пътя до Видин и обратно. Казах му, че му давам моя хонорар да си вземе техника. Смятам, че в България на такива хора трябва да се помага. Аз много рядко казвам, че харесвам някого, но като го кажа - това е завинаги.

Във филма "Лили Рибката", реж. Явор Григоров (Снимка: The Flying Agency)

Въпреки нелепите спекулациите, идеята на филма е, че ние продължаваме да виждаме света със собствените си очи, а не можем да го погледнем с очите на другите, и най вече на своите деца. Няма нищо общо с половете...

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА