Пристигаме пред редакцията на L'Europeo точно в 12 часа. Пред луксозната висока порта стреснато се суетят няколко работника със смугли лица. Нещо чакат. Поглеждам за малко в топлите им очи. Може би са звъннали, може би не знаят как, може би не им отварят нарочно, може би стоят там безцелно. Посреща ни руса дама, която ни кани вътре. Влизам и не се обръщам, но знам, че работниците още са там, на границата на нероденото общуване. В този момент виждам главния редактор на L'Europeo Димитър Стоянович да слиза усмихнат по старото дървено стълбище. Въпреки че е прекарал цялата нощ в мъжки приказки с режисьора и оператора на "Снимка с Юки" - Лъчезар Аврамов и Торстен Липщок, спокойните му и деликатни жестове веднага ни карат да се почувстваме като у дома. Обикаляме етажите, влизаме по детски във всички стаи, правим му снимки и си говорим приятелски за сценария на "Снимка с Юки". Филмът, който стреля право в сърцето на зрителя, за да го възкреси.

Имаш ли късмета Дими да ти отвори вратата, няма "изгубени в превода". Такива обаче са героите на сценариста на "Снимка в Юки" по едноименния разказ на Мирослав Пенков. В ключовите роли влизат Руши Видинлиев, Кики Сугино, Димитър Маринов, Серафим Тодоров. Стряскащите различия между персонажите на Стоянович се заплитат и разплитат до пълното оголване на всеки един герой. А спасението за тях е само едно - да открият доброто в непознатия.

Светлината в големия кабинет на редакцията се прокрадва ласкаво по формула, изчислена преди повече от век. Старинните фотьойли ни приканват да седнем. Дими пали цигара и влизаме във филма...

- Какво е чувството да твориш в тази стара къща?
- Обожавам тази къща. По съвсем различен начин се пише на места като тези. Аз самият съм израснал в една много стара и подобна на тази къща, моя роден дом.

Димитър Стоянович в редакцията на L'Europeo/ Снимка: Павлин Даскалов, Dir.bg

- Ти си главен редактор на българското издание на L'Europeo. Трудно ли ти е да развиваш толкова голямо име в тези тежки за списанията времена?
- На мен ми е ужасно лесно, като всичко, което правя с любов и в пълна хармония. Трудно е по-скоро за издателя, който трябва да покрие цялата серия от изисквания, кризата в печатната медия, намаляването на рекламодателите. Списанието е прекрасно, върви прекрасно, чете се много, хората го обичат. Така че аз съм много щастлив човек, защото правя това, което обичам. А да не говорим, че с авторите сме едно семейство. Ние сме като една секта. Правим си сбирки, говорим по следващата тема, обсъждаме различни варианти кой, какво, къде... Събираме се, напиваме се славно, смеем се и резултатът от тези полусемейни отношения е налице.

Димитър Стоянович в редакцията на L'Europeo/ Снимка: Павлин Даскалов, Dir.bg

- Ако твой гост в редакцията е героят на Серафим Тодоров (Циганина) и трябва да му обясниш как минава един твой работен ден, какво би му казал?
- Героят на Серафим Тодоров си е почти Серафим Тодоров в живота. Сарафа е прекрасен човек. Ние сме приятели, работили сме, и реално неговият герой си заживя с него по много естествен начин. Ще му го обясня на принципа музикант къща не храни. Ще му разкажа, че пиша разни неща и понякога имам късмета и да ми плащат за тях.

Серафим Тодоров прави култова роля в "Снимка с Юки"

 - Разказът на Мирослав Пенков, на който стъпва сценарият, обхваща малка част от фабулата на филма. Каква беше основната ви идея с режисьора Лъчезар Аврамов за надграждане на героите?
- Двамата с него родихме сценария в разговорите си. После аз седнах да го пиша. Всичко се ражда в диспутите - откъде започва тази линия, къде свършва този герой, как би могъл да изглежда, с какви препятствия ще се сблъска, как ще преобърнем историята. Един експеримент между двама души, които са си духовно и естетически близки, каквото сме ние с Лъчо вече 20 години. Работим заедно и се забавляваме. Лъчо, като прочете разказа и ми го даде, каза:

"Копеле, според мен има филм тука. Искаш ли да го направим?"

На мен страшно ми хареса. Цялата книга ("На Изток от Запада" от Мирослав Пенков - б.р.) много ми хареса, но този разказ е наистина ужасно кинематографичен. И то заради една-две сценки вътре. И, естествено, на мен ужасно ми стана интересно какво се случва след края му, защото той свършва в нищото. В това се концентирах - да ги видя на финала, поне този, който аз исках да видя.

Димитър Стоянович в редакцията на L'Europeo/ Снимка: Павлин Даскалов, Dir.bg

- Вие обаче многократно сте надградили това емоционално, дори приказно усещане, което извира от разказа...
- Много се надявам да е така. Благодаря ти, ако така си го усетила. Това беше целта - значи сме си свършили добре работата.

- В разказа Юки снима с класически фотоапарат, а във филма с полароид. Защо го измисли така?
- Интересно ми беше. Когато се разровихме, че полароидът е цяло течение, че има цели групи, които снимат само с полароид, че има будистко осмисляне на снимането с полароид. Прекъсването на реката на живота, което само моментната снимка, в случая полароида, може да пресъздаде. Това ми се стори ужасно подходящо за жанра, в който развихме сценария. Разбира се, има си и драматургична обосновка, защото представи си колко досадно и бъбриво е главните герои да се занимават с проявяване на снимки, с разпечатване. Трябва да облекчаваме действието.

Димитър Стоянович в редакцията на L'Europeo/ Снимка: Павлин Даскалов, Dir.bg

- Какво искаше да изразиш с образа на следователя в изпълнение на Димитър Маринов? Едновременно е спасител, но и изкушава към спасение чрез приемане на греха - точно като змията, която дава ябълката на Ева в Райската градина.
- Това е много интересно. Колкото хора съм видял, толкова различни прочита съм чул на този герой. Той има една помощна функция в сюжета, но персонажът му е и много ключов. Явява се, за да разрешава или обърква проблемите на героите. Говорил съм си и с криминалисти на тази тема... В крайна сметка няма престъпление, което да не може да бъде разкрито. Просто понякога не се разкрива по ред причини - от немарливост, от нежелание, от вина. Но...

Георги (Руши Видинлиев) е в църквата, но там не открива спасението, а следователя (Димитър Маринов)

Винаги в живота ни има един, който знае какво наистина сме направили, кого лъжем и пред кого казваме истината. Този герой има много важна драматургична функция за засилването на напрежението във филма. Надвисващата гилотина. И тя не е физическа, тя е душевният разпад.

 - Като че ли цялата фабула на "Снимка с Юки" е изградена около преданията за Вавилонската кула. Има страшно много библейски елементи във филма...
- Да, много се радвам, че и това се е разчело, защото с Лъчо и двамата сме вярващи хора. И ужасно се ядосваме от тъй нареченото позитивно мислене. То присъства и като цяла линия във филма - че на добрите хора някак си трябва да им се случват добри неща. Откъде-накъде? Кой го е казал?

- Не е така.
- Не, и никога не е било така. Въпросът е докъде можем да стигнем. Защото това е автооглупяване, самооглупяваш се по този начин. И наистина позитивното мислене става "метафизика за домакини", както казва д-р Николай Михайлов.

Въобще цялата човешка наглост - да се съизмери с Бог, да си каже, че той прави нещо самостоятелно. Прави си планове, планира да има деца. Абе, как може да ти стигне до акъла, човеко, който и да си ти, че нещо зависи от теб?

Още

Премиерата на "Снимка с Юки" с Видинлиев и Маринов събра българския елит

Има някои елементарни неща, които би могъл да свършиш. Но аз не мога да кажа дали ще стигна до кафе машината, за да си направя кафе. Няма как да съм сигурен в това. Ще ми падне полилея на главата и дотук бях. Въобще тази заигравка с човешкото и съизмерването с Бога, знаците, които постоянно ни се дават, желанията ни. За мен беше изключително важно поне да се опитам да го предам през сценария. Че накрая всички наистина получаваме това, което искаме. Само че човек трябва много да внимава и какво си пожелава. Защото то не е казано, че ще го получиш в правилния според теб момент. Ще го получиш в някакъв момент, обаче дали още ще го искаш, способен ли си да понесеш последствията от желанията и от стъпките си. На ви, бе! Ето. Като толкова искате, заповядайте. Да де, ама много от хората не могат да се справят.

Димитър Стоянович в редакцията на L'Europeo/ Снимка: Павлин Даскалов, Dir.bg

- Вашите главни герои Георги и Юки също правят планове за семейство. Те заслужават ли да имат деца и на кой етап от израстването си?
- Тук навлизаме в много по-философски категории. Този филм няма претенция. Той отразява неща, които ни вълнуват нас двамата с Лъчо - повече или по-малко. Но тук има много въпросителни, които ни тревожат, като например тъй нареченото семейство. Какво значи семейство? И какво свързва двама души? Георги и Юки са двама бегълци цял живот. Тя бяга от Япония, той бяга от България. Имат си своите вътрешни причини за това. Двамата обаче са свикнали да бягат от проблемите си. Намерили са се. Дали е любов, дали от самота, дали защото са в една душевна категория хора, които бягат и търсят себе си.

Могат ли Георги и Юки да бъдат семейство

В някакъв момент решават да имат деца, пробват се, а то Бог им дава някакъв знак, че не върви. И когато наистина се изправят пред един проблем... В тези моменти проблемите лъсват в тяхната оголеност. Как реагираш, как се справяш с проблема? Тогава се и доказва ти близък ли си с тоя човек или някакви други неща досега са те карали да вървиш с него по пътя си. И тук виждаме голямата човешка драма - един проблем и всичко отива по дяволите. Ние не издържаме. Показваме се такива, каквито сме и обикновено сме ужасно различни. Темата за различния е основна във филма. Ние не познаваме човека до себе си, та какво остава за някакви странни, различни субекти. Ние себе си не познаваме, разбира се.

- Персонажите от "Снимка с Юки" на моменти имат доста чудати реакции. Има ли такива хора?
- Има едно златно правило в драматургията, това всъщност ми е единственото правило - че киното разказва не действителността, а това, което би могло да се случи. В този смисъл ти отговарям - да, възможно е и вярвам, че има такива хора. Ето ги, те в момента живеят на екрана.

Димитър Стоянович в редакцията на L'Europeo/ Снимка: Павлин Даскалов, Dir.bg

- От сюжета на "Снимка с Юки" извира едно достолепно благородство, което кара сърцето на зрителя болезнено да прелива от емоции. Кои са моментите от детството ти, които са те научили на този специфичен вид емпатия?
- Аз имах едно великолепно детство, изпълнено с най-различни, шантави, напълно луди хора, с които сме се забавлявали буквално от първия ми спомен до ден днешен.

Къщата на главния герой Георги, снимана във филма, всъщност е моята къща. Аз повече или по-малко съм израснал в този район. С местните, със селяните, докато ги имаше, сме ходили за сено, извеждали сме на паша някакви животни. Ние сме градски чеда. Всичките ми роднини са в София. Ние сме чисто градско семейство от много поколения и селото е едно спасение, един празник.

Баща ми имаше мъдростта навремето да купи една стара селска къща от плет и кал, да я възстанови, и ние там прекарвахме по три, по четири месеца. Беше невероятно. Той беше главен редактор на списание "Български филми". Караше и цялата си редакция там. Играеха футбол срещу местните селяни, които кълняха ужасно, че ги карат. Те искаха да си пият ракия. С другите деца на виладжиите правехме театрални постановки. Абе, безкраен празник с много чувство за хумор, защото това са много, много смешни хора - и местните, и ние, които бяхме припознати като свои. Така че моята любов към детството и моята емпатия, която много правилно си усетила, способността и желанието ми да виждам доброто в хората, до голяма степен идва от този мой опит. Вътре в мен, в Лъчо също, защото с него сме бетер братя, има силно желание да виждаме доброто. Зависи от нас какво виждаме в хората около себе си. Може да видим урода, кретена, пияницата. Може да видим и доброто.

- Ти успяваш ли във всеки човек да го видиш?
- Не! Разбира се, че не. Но искам! Надявам се, че ще видя доброто и подхождам винаги с добро към всеки, независимо какъв е и в каква ситуация се намира. Вече, ако не можем да се разберем с добро, ще се разберем по друг начин, но предпочитам да е с добро.

Димитър Стоянович в редакцията на L'Europeo/ Снимка: Павлин Даскалов, Dir.bg

- Имаш ли любимо място за писане? Някъде, където се отделяш от света и забравяш? Може би това е тази селска къща...
- Да, точно така.

- Какво се случва там? Имаш ли си ритуали?
- Имам много ритуали. Най-вече трябва да си изолиран от шумотевицата наоколо. А това място е точно такова. Почти няма обхват на телефона. Тоест, има на едно място, но гледам да не си държа телефона там. Тежък, чудовищен режим, както се пише. Пълна шизофрения, пълно полудяване. За да станат героите ти истински, поне според мен, ти трябва да заживееш с всеки един от тях, да се превърнеш в тях. Аз съм бил всичките - от японката до Серафим (Смее се.). Защото иначе няма как да са истински. Всичко ще е фалшиво и всичко ще е като в лош български сериал.

Димитър Стоянович в редакцията на L'Europeo/ Снимка: Павлин Даскалов, Dir.bg

- А какво правиш, когато зациклиш.
- Продължавам да пиша. Има един принцип - работа, работа, работа. Аз ставам в осем, къпя се, правя си кафе. В девет сядам и ставам от стола в седем или в осем вечерта.

- Защо пишеш?
- Няма нищо нарочно в това. Колкото обичам писането, толкова го и мразя. То ме изсмуква изцяло. След един сценарий, след един разказ или след един материал, който пиша за L'Europeo, аз съм като зомбиран, като труп. Даже ми трябва време да се възстановя, за да вляза в другата шизофрения... Аз наистина пиша без претенции, пиша оголено, пиша през себе си. Това е много гаден, много тежък процес, за да бъдеш честен спрямо това, което правиш. А защо пиша? Защото така тръгна някак си.

Изведнъж почнах да пиша. Не съм искал. Даже се срамувам, като знам какви графомани има, какви книги издават. Някак си изпитвам ужас да занимавам хората с това, което аз мисля.

Правех го, защото изведнъж почнаха да ми плащат и казаха - ти много хубаво пишеш. И понеже съм перфекционист, започнах да гледам къде съм тромав, къде избързвам, къде съм прекалено емоционален. И от самоукост, проба-грешка, си развих някаква посока на писането. Овладях си езика, защото е много важно да познаваш езика, на който работиш, много потънах в българския, много ми стана интересен и близък, и така тръгна всичко.

Къщата от "Снимка с Юки" - любимото място за писане на Димитър Стоянович/ Снимка: Личен архив

Интервю на Адриана Пейчева