ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА СВЕТОВНОТО КИНО
Да гледаш страха с широко отворени очи - урокът на Акира Куросава
"Смъртта може да предизвика и възхищение", му казва брат му, когато още е малко момче
Автор : / 3582 Прочита 2 Коментара
Тоширо Мифуне и Мачико Кьо в сцена от филма на Акира Куросава "Рашомон", 1950 (Снимка: Getty Images/Guliver photos)
На 23-и март т.г. се навършиха 110 години от рождението на едно от най-големите имена в историята на световното кино - японецът Акира Куросава (Kurosawa Akira).
Той е от онези мащабни творци, които създадоха киношедьоври. Куросава беше кинорежисьор, продуцент, сценарист и монтажист, автор на книга, мъдър човек, любящ баща и глава на семейство. Когато през есента на 1998-а светът научи, че Куросава е починал, в траур бе не само Токио, не само цяла Япония, а целият свят.
Акира Куросава (Снимка: Getty Images/Guliver photos)
Защото той умееше да накара хората да го заобичат. Той умееше да убеждава еднакво добре и с картина, и със слово, като привидно изглеждаше по източному пестелив в изразните средства. Мнозина го смятат преди всичко за мъдрец, и после за всичко останало, което беше неговата многостранна личност.
Куросава издигна японското кино, непознато до него за света, в една от водещите световни кинематографии. Чрез филма си "Рашомон" (1950 г.) той отвори вратите на японското кино към света - с езика на западното кино успя да направи разбираема древната философия и душевност на своя народ. Филмът печели наградите "Златен лъв" и Оскар, и прави режисьора световноизвестен.
Следващите ленти на Куросава - филмите "Да се живее", "Седемте самураи" и "Телохранител" утвърждават световната му слава и го превръщат в един от най-влиятелните кинотворци от новото поколение кинематографисти.
Няколко щриха към биографията на Акира Куросава: Първо завършва Художествената академия в Токио и се занимава с приложно изкуство. Изоставя рисуването заради киното. Постъпва на работа като асистент-режисьор на Каджиро Ямамото, който става и негов първи учител по сценаристика.
Самостоятелната си режисьорска кариера Куросава започва през 1943-та година. Филмът му "Санширо Сугата" описва разрухата, отчаянието и надеждата на обикновените хора в следвоенния период в Япония.
Кадър от филма "Рашомон" (Снимка: Getty Images/Guliver photos)
През 50-те години на миналия век Куросава бележи огромен успех с филма си "Рашомон", но въпреки това не може да се наложи в Америка. Наред с успехите, претърпява и провал - филмът "Додескаден" не е приет добре от критиката. Куросава изпада в затруднения, но за кратко: завръща се с лентите "Дерсу Узала", "Кагемуша" и "Размирие", които отново го поставят сред имената в авансцената на световното кино.
През 1989-а година получава награда Оскар за цялостен принос. В последния период от живота си Куросава получава помощ от американски режисьори като Стивън Спилбърг, Джордж Лукас и Франсис Форд Копола, които по този начин засвидетелстват към него огромното си уважение и признание.
В своята половин вековна кариера, Куросава режисира около 30 филма. Творчеството му може да се раздели на два големи цикъла: филми за феодална Япония и такива, на по-съвременни теми.
Режисьорът отделя голямо внимание и на екранизациите по класически театрални постановки и литературни произведения като "Идиот" по едноименната творба на Достоевски - негов любим автор. Куросава екранизира и дълбоки психологически драми като "На дъното" по пиесата на Максим Горки и "Макбет" на Шекспир.
Ако трябва с по две думи да характеризираме творчеството на Акира Куросава, то това са философия и хуманизъм; мъдрост и съчувствие. Киноисториите му са обърнати към отритнатите и социално слабите хора, и макар да изглеждат мрачни, са изпълнени с емпатия и вяра в доброто у човека.
Детството му изиграва огромна роля за изгражданетоо на характера и интересите му. Акира Куросава е роден като осмото, последно дете в семейството на Куросава Исаму. Баща му произхожда от самурайски род и е възпитан в традиционния самурайски дух и закона на японските войни. Държи на строгото възпитание на децата си.
Семейството преживява трудни моменти и огромна трагедия - неочаквано умира най-малката сестричка на Акира, когато самият той е едва на 10. Той преживява тежко смъртта й, но по-късно ще му се наложи много пъти да гледа страха в очите, за да се научи да приема безстрашно човешките трагедии.
През 1923-а година се случва Голямото земетресение в Канто. Почти целият Токио е разрушен. Над 100 хиляди са убити и труповете им се виждат изпод руините на рухналите сгради. С брат си Хейго малкият Акира става свидетел на тази страшна гледка. Тя се запечатва силно в паметта му и оказва силно влияние в по-нататъшните му размисли за живота и силата на човешкия дух.
Именно този момент описва Куросава в автобиографичната си книга "Нещо като автобиография, или потта на жабата".
"Голямото кантоско земетресение. Малко е да се каже, че то бе потресаващо събитие в моя живот — преживяното тогава остави неизличими следи у мен. Не само узнах за първи път за съществуването на тъмните сили па природата, разкриха ми се и необясними страни на човешката душа. Земетресението ме порази най-много с това, че в един миг промени живота около мен.
Улицата край Едогава, по която минаваше трамваят, бе осеяна с пукнатини. Дъното на реката се бе издигнало и тук-таме се показваха тинести островчета. В нашия квартал нямаше разрушения, но почти всички къщи бяха наклонени на една страна. И двата бряга на Едогава се криеха в облаци прах и слънцето едва просветваше, сякаш имаше затъмнение. Всичко наоколо изглеждаше странно, неузнаваемо, особено хората, които ми се виждаха като призраци, излезли от ада. Държах се за едно дърво и не спирах да треперя, без да мога да откъсна поглед от зрелището пред мен. В главата ми се въртеше една мисъл: "Това сигурно е краят на света".
II
Един ден, когато пожарите от земетресението бяха вече затихнали, брат ми ме дръпна настрана и каза:
- Хайде, Акира, да идем да погледаме! — Развълнуваният му глас издаваше неговото нетърпение.
Тръгнах с радостното очакване, с което се отправях на училищни излети. Когато разбрах колко страшна ще е тази екскурзия, беше късно за връщане. Вървях псе по-неохотно, та брат ми направо ме мъкнеше напред. Този ден обиколихме целия район на пожара и аз отново и отново изживявах ужаса от гледката на безброй трупове.
Отначало зървахме тук-таме някое обгоряло тяло, но колкото приближавахме центъра, труповете ставаха пее повече. Брат ми здраво ме хвана за ръка и закрачи още по-решително. Накъдето и да обърнех очи, пожарището имаше един и същ червеникаво-кафяв цвят. Всичко дървено бе изгоряло до пепел. Духнеше ли вятър, пепелта се надигаше и понасяше из въздуха. Сякаш бяхме сред червена пустиня.
И сред това мъртвило, от което краката се подкосяваха, лежаха пръснати телата на хора, покосени от разнолика смърт. Безброй трупове — целите овъглени, почуобгорели, затънали в помийни канали, носени от води, накамарени върху оцелелите мостове или струпани на грамади по кръстовищата така, че не можеше да се мине. Всички те бяха жертва на огъня. Когато неволно отвръщах поглед, брат ми веднага ме дръпваше за ръката:
- Не, Акира, гледай! Хубаво гледай!
Не разбирах какво иска от мен. Настойчивото му желание да гледаме тези ужасяващи картини ме измъчваше. Един от най-страшните моменти бе, когато застанахме на брега на Сумидагава и видяхме купчините мъртъвци, изтласкани от червените води на реката в плитините. Почувствувах как коленете ми се подгъват и всеки миг ще се строполя. Но брат ми ме хвана за яката и ме изправи:
- Гледай, Акира, гледай!
Стиснах зъби и отново погледнах към реката. Започвах вече да проумявам, че е по-добре да съм с отворени очи — затворех ли ги, ужасяващите сцени, сякаш запечатали се по клепачите отвътре, започваха да парят очите ми. От тази мисъл като че ми стана малко по-леко. Но колко страшно бе онова, което видяхме! Никога няма да намеря думи, за да го опиша. Помня — по едно време си помислих, че дори Кървавото море на ада не може да е така потресаващо, както зрелището наоколо.
Споменах, че Сумидагава течеше червена, ала не беше от кръв. Вълните имаха червеникаво-кафявия цвят на пожарището. Мъртъвците, престояли дни наред във водата, бяха подпухнали до пръсване, а всички отвори по телата им зееха като разтворена рибя паст. Дори едно пеленаче, умряло на гърба на майка си, изглеждаше така. Всички се поклащаха и полюляваха, щом придойдеше нова речна вълна.
Нийде наоколо не се виждаше жива душа. Бяхме сами, брат ми и аз. Струваше ми се, че насред тази пустош сме малки и нищожни като зрънца. Или че ние също сме умрели и стоим пред вратите на ада.
Минахме един мост и се озовахме сред площада на някогашния пазар за дрехи. В този район пожарът бе взел най-много жертви. Догдето погледът стигаше, трупове покриваха опърлената земя. На места бяха скупчени на високи могили. Върху една такава могила седеше овъглен мъртвец със скръстени крака като статуя на Буда. Дълго го гледахме смаяни. По едно време брат ми проговори сякаш на себе си:
- Смъртта може да предизвика и възхищение ...
Признавам, че и аз си помислих същото.
Бях се нагледал на толкова трупове, че вече не ги отличавах от обгорелите парчета керемиди и камъни, които се търкаляха по земята. Обзе ме странна апатия. Тогава брат мй каза:
- Хайде, връщаме се.
Минахме пак Сумидагава и тръгнахме по Хироко-джи в района Уено. На едно място сред обгорелите отломки трескаво се ровеха хора. Брат ми иронично се усмихна:
- Тук сигурно е била държавната съкровищница. Що ли не си вземем и ние нещо златно за спомен.
В този момент зелените дървета по билото на хълма Уено привлякоха вниманието ми. Не можех да откъсна очи от тях — струваше ми се, че зеленина не съм виждал от години. Имах и чувството, че за първи път от дълго време се озовавам в пространство, където може да се диша. Поех дълбоко въздух. Отдето беше минал огънят, не бе останало нищо зелено. Помислих си, че до този момент не съм знаел колко е нужно на човек да вижда около себе си зелените багри на природата.
Вечерта легнах с очакване на безсънна или кошмарна нощ. Но чудно нещо — сякаш едва бях полегнал, и настъпи утрото. Спал бях дълбоко, без да сънувам. Това ми стори много странно. Казах го на брат ми, а той отговори:
- Когато човек си затваря очите пред страшните неща, страхът го завладява отвътре. Ако гледаш всичко с широко отворени очи, няма да се уплашиш.
Сега, връщайки се в спомените си към онзи ден, разбирам, че пътешествието ни е било мъчително изпитание и за него. Но то е трябвало да ни научи как да побеждаваме страха", разказва в книгата за живота си Акира Куросава.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}