Възможно ли е да не разбираме какво се случва в света? Реално ли е животът ни да се определя не от политици или случайни събития, а от тайни сделки между хора, за които дори не сме чували?

Тази книга разказва историята на задкулисните уговорки, които променят света и внасят революционни промени във всичко, което правим: в парите, с които плащаме; покупките, които правим; храната, която ядем; дори лекарствата, които вземаме, за да се чувстваме добре. Те никога не се появяват в новините - те се извършват в заседателните зали на небостъргачите, на голф игрищата, в луксозните автомобили. Всяка сделка е запечатана с ръкостискане, което променя света. Това е историята на тези ръкостискания.

***

Жак Перети (р. 1967) е професионален разследващ журналист с редица публикации в The Guardian, The Independent и BBC. Също така е автор и на множество отличени с награди документални телевизионни сериали, сред които: "Хората, които ни направиха дебели", "Супербогатите и ние" и "Остров за трилион паунда".

***

Със съгласието на Издателя "Книгомания" Impressio публикува откъс по темата "Новините":

Новините: Как изчезнаха фактите

 Първите фалшиви новини

Още

Стефан Данаилов се изповяда в книга

Когато един политик се кандидатира на избори, той трябва да излъже: "Искам промяна." Той не иска промяна. Той иска да потвърди предразсъдъците ви и този, който най-много се доближава до тези предразсъдъци - или "основни ценности", печели.

През 1979 г. г-жа Тачър предлага политики, по-близки до наскоро оформените ценности на лейбъристките гласоподаватели от тези на Лейбъристката партия. Когато Атли печели през 1945 г., Лейбъристката партия предлага позиция, близка до новите радикални ценности на следвоенна Великобритания, която търси промяна.

Чърчил печели войната, но загубва връзката с реалността и наградата му е освобождаване от длъжност. Това, което погрешно смятаме за радикално правителство, всъщност е радикална общественост, която е пренаредила своите ценности, и политик, който просто вдига пръста си във въздуха в точния момент и правилно преценява откъде духа новият вятър.

Когато Карл Роув организира изненадващото преизбиране на Джордж Буш през 2004 г. - администрация, опетнена заради войната в Ирак и надвисналата заплаха на тероризма, никой не вярва, че той ще успее. Но Роув се връща към главните принципи и "подхранва основата".

Да "храниш основата" означава да копаеш около изначалните страхове на основните избиратели на Републиканската партия и това проработва. През 2016 г., докато Хилъри Клинтън се стреми да "строи мостове" и да създава пъстроцветни коалиции, Тръмп е посъветван от екипа си (Джаред Къшнър, Келиън Конуей, Стив Банън и др.) да "подхрани основата", точно както Роув го е направил за Буш. Това е дало резултат при Буш, дава резултат и при Тръмп.

Още

Емилия Радева описа в книга разочарованията и щастливите мигове

Гласоподавателите споделят "визия" само когато тя е в съзвучие с онова, което те вече чувстват. Когато през 60-те години Кенеди и Харолд Уилсън предлагат ярки, нови, лъскави видения за Америка и Великобритания, това се дължи на факта, че изгледите за икономиката са оптимистични и гласоподавателите искат да чуят точно това. Страхът го няма - има оптимизъм. Но, като цяло, страхът е винаги там.

През 2001 г., години преди фалшивите новини да бъдат диагностицирани като симптом на едно "постистинно" общество, проф. Брендън Нихан от колежа "Дартмут" в Ню Хемпшир решава да създаде фалшиви новини, за да види как те се разпространяват и как се влияе общественото мнение от невярната информация.

Нихан публикува статия във вестник, че Саддам Хюсеин планира да се сдобие с оръжия за масово поразяване и да ги даде на терористи. След това публикува опровержение, което ясно показва, че информацията в първата статия не е вярна и в Ирак няма доказателства за оръжия за масово поразяване.

Нихан се изумява от резултатите. Хората, които искат да вярват, че Ирак има оръжия за масово поразяване, не само се съпротивляват на истината, но се убеждават все повече, че има такива, когато чуват, че те не съществуват. Нихан нарича това "ефект на отката".

Всичко - казва той ‒ се обработва през призмата на нашите съществуващи предразсъдъци. При нова информация ние просто се стремим да засилим тези предразсъдъци и активно търсим информацията, която прави това. Фактите, които противоречат на нашите предразсъдъци, се "подлагат на мъчения", докато не паснат.

Днес "ехо-камерата" на социалните медии е като филтрираща система, която укрепва предразсъдъците ни във всеки един момент, но и преди Туитър и Фейсбук е имало ехо-камера на вестниците: всеки със своя собствена позиция или идеологически филтър, които пасват или не на нашите предразсъдъци.

Мирогледът ни укрепва, дори ако сме изправени пред факти, които го оспорват. "Ще си мислите: "не е така", и ще се мъчите да извадите аргументи защо не е така ‒ казва Нихан. ‒ Докато развиват своите контрааргументи, хората все повече се окопават в своите фалшиви убеждения." Ние вярваме в това, в което искаме да вярваме, и изключваме информацията, която ни вкарва в когнитивен дисонанс. Но все пак може да бъдем убедени и в нови неща - че сме застрашени.

Как новините убиха фактите

През 1986 г. телевизията в Америка се притежава от три големи мрежи: NBC, CBS и ABC. С един гигантски удар корпоративните акули и Уолстрийт ги поглъщат. NBS отива при General Electric, CBS е закупена от инвестиционната компания Loewʼs на Лорънс Тиш, а Cap Cities, подкрепяна от Уорън Бъфет, купува ABC. Сделките варират от 2 до 3,5 млрд. долара, но купувачите виждат, че това е продажба по спешност: те прибират подценени активи на атрактивна цена. Всичко се случва в рамките на няколко седмици.

Защо? Америка е израснала с тези телевизионни мрежи.

Всяка от тях има бързо разпознаваемо лого, както и водещи на новините, на които нацията е вярвала - като например Уолтър Кронкайт. По тази причина те предоставят платформи, от които може да започне революцията на комерсиалната телевизия: нови ниши и платени сателитни канали, които обхващат всичко: от филми и спорт до детски програми и развлечения.

Консорциумът Cap Cities/Уорън Бъфет, който купува ABC, моли Goldman Sachs да извършат задълбочен анализ на икономическото състояние на мрежата (проучване, което се е превърнало в модел за одит на всички телевизии). Goldman бързо стигат до едно просто откритие: всичко е твърде скъпо.

Телевизията има проблема на сериала "Приятели". В първия сезон Дженифър Анистън получава по 10 000 долара на шоу, но към третия сезон парите стават 1 милион, с огромни съкращения за по-незначителните роли. Goldman Sachs заключават, че има нужда от повтарящи се формати, а новините да се въртят като непрекъснат поток. Без Дженифър Анистън.

През следващата година стартира "Сървайвър", първото предаване в риалити формат. Това е телевизия точно според съветите на Goldman Sachs: масово производство на голям обем съдържание, без скъпи завръщащи се звезди, а такива за еднократна употреба, които може да се заменят всеки сезон.

Ако ще има място за новини, те трябва да осигуряват повече екранно време за по-малко пари, а това означава "търкалящи се новини".

Вече няма нужда звездата да е Уолтър Кронкайт, а някое дете, което влиза в гимназията и застрелва съучениците си с пушка. Новините трябва да станат по-жестоки и драматични. Трябва да са катастрофични, за да се откроят на конкурентния пазар.

Преходът към катастрофичните новини е бърз. През 1994 г. сатиричното предаване "Днешният ден" на BBC пародира този нов бомбастичен начин за представяне на разгръщащи се събития с експлозивни графики и оставящи без дъх последни "актуализации" на истории, които нямат никаква нужда от актуализация, но трябва да се пусне нещо по телевизията. Катаклизмено отразяване на новините, базиращо се на половината истина или въобще на никаква истина.

Ескалацията на въртящите се новини, достигаща до истерично кресчендо, е присъща за този формат.

"Уговорено" от Жак Перети, корица/Сн.: Книгомания

Истината става просто слуга на постоянната актуализация, която изисква ескалация на всеки 15 минути - да има "развитие".

Това означава всичко да се превърне в "новини". В комедийния сериал "Бронзовото око" по Канал 4, Крис Морис е в ролята на водещ с каменно лице, поднасящ не-новините така, сякаш съобщава за края на света: "Лице на дете се използва за сателитна чиния!" Новините вече са станали хипердраматична пародия на себе си.

"Истина" по изключение

Има причина защо новинарските медии и науката постъпват така, но, така или иначе, ефектът е налице: обществото просто престана да вярва на "фактите". Изследователският център "Пю" е надпартиен "резервоар на факти", базиран във Вашингтон, който наблюдава нивото на обществено доверие в правителството и журналистиката в продължение на 40 години.

През 1958 г., при администрацията на Труман, 73% от американците заявяват, че се доверяват на правителството "почти винаги или през повечето време". Те вярват и на журналистите. Доверието и в двете професии остава високо през 60-те години, достигайки най-висока точка при президента Джонсън, когато хората се чувстват и най-безопасно. Но през 70-те, благодарение на Виетнамската война и "Уотъргейт" доверието в правителството пада драстично: 36% през 1974 г. и само 25% към 1979 г.

Дъстин Хофман и Робърт Редфорд във филма Алън Пакула "Цялото президентско войнство" (1976)

Но точно в момента, когато доверието към правителството се срива, журналистиката намира своя глас. Като сила за "истина".

През 1970 г. Сиймор Хърш разнищва историята около клането в Ми Лай. През 1972 г. Боб Удуърд и Карл Бърнстейн разкриват "Уотъргейт". Разследващият екип на "Съндей Таймс" разследва скандал след скандал през цялото десетилетие: от успокоителното Thalidomide до тайното производство на ядрени оръжия от Израел.

След като доверието в политиците се срива, има само едно място, към което обществото може да се обърне, за да чуе истината и да държи политиците под контрол: медиите.

Вярата в силата на тази четвърта власт нараства обратнопропорционално на уважението към политиците.

Още

"Най-големите чудеса на света" са вече на книжния пазар

През 70-те години обществото гледа на журналистите като на рицари в блестящи доспехи, носещи истина на хората: аферата "Уотъргейт", разкрита от Удуърд и Бърнстейн от "Уошингтън Поуст", е представена във филма "Цялото президентско войнство" с участието на Робърт Редфорд и Дъстин Хофман.

Журналистиката е могъщата сила на истината, незасегната от слабостта и продажността, които са покварили правителството.

Но след това в силата настъпват промени. Собствениците, които подкрепят викащите отвън журналисти, изведнъж отново искат парче от истинската власт, което значи вече да подкрепят политиците. Те искат отново да бъдат отвътре.

През 1903 г. лорд Нортклиф, първият пресбарон на ХХ в., вижда потенциала за власт, който неговите вестници му дават: "Всяко разширяване на (електоралния) франчайз прави вестника по-могъщ и политика по-слаб." През 1918 г. Нортклиф вярва, че собственоръчно е спечелил Първата световна война, използвайки властта си, за да премахне Аскуит и да направи Лойд Джордж министър-председател.

През 30-те и 40-те години на ХХ в. лордовете Ротърмир и Бийвърбрук използват властта си и се намесват директно в държавните дела. Ротърмир, собственик на "Дейли Мейл", одобрява Британския съюз на фашистите и открито симпатизира на Хитлер, когото вижда - както го вижда и британската общественост, като силен европейски лидер, заобиколен от слаби хора.

Бийвърбрук, който притежава "Дейли Експрес", първия вестник с 2 млн. тираж през 30-те години, обединява усилията си с Ротърмир, за да се опитат да изгонят министър-председателя Стенли Болдуин. На практика това е държавен преврат.

На 17 март 1931 г. в Куийнс Хол в Лондон Болдуин казва: "Техните вестници не са вестници в обикновения смисъл на думата, те са двигатели на пропаганда за постоянно променящите се политики, лични желания и лични пристрастия на двама мъже. Това, към което собствениците на тези вестници се стремят, е власт, но власт без отговорност - прерогатив на метресата през вековете."

Пресбароните от началото на XX в. са внесли сеизмични промени в политиката. Те не са били просто играчи, седнали на една маса с политиците: те са искали да решават кой ще седи на тази маса.

Още

Пътешествие през най-пленителните градове на света

70-те години променят това. Журналистиката обърква игрите на властта, като създава едно отклонение от правилата, наречено "истина". Фактите вече не трябва да се нагласяват, за да носят политическа сила на собствениците, а се превръщат в сила за разкриване на лъжите на политиците пред обществото: диамантите в мината, които се изкопават от разследващи журналисти и се изваждат на светло.

Собствениците приемат тази версия, докато тя е добра за техния бизнес, но когато вече не е, пресбаронът, прероден в медиен магнат, се връща към стария си образ на влиятелен играч, имащ думата за това кой ще седи на масата на властта.

И един магнат показва пътя.

Митът за фактите

През 1855 г., в разгара на Кримската война, фотографията на Роджър Фентън "Долината на сянката на смъртта", публикувана в "Таймс", улавя мъчителното чувство след отстъплението на британците пред руската армия с образа на едно празно бойно поле. Има само един проблем. Фентън е подредил сам цялата сцена, като е премествал гюлетата насам-натам, докато получи перфектния кадър.

През 1945 г. на плажа на остров Иво Джима легендарният военен фотограф Джо Розентал улавя най-известния кадър от битка, който някога е сниман: вдигането на американския флаг, докато американските войници превземат върха от японците. Това му носи наградата "Пулицър".

И двете снимки са фалшиви. Истинското превземане на острова се случва два дни преди Розентал изобщо да пристигне. Реалният миг на победата е отбелязан с патетично малък флаг, издигнат на импровизирана дръжка, и сержант на име Луи Лауъри го заснема за потомството с евтин фотоапарат. Но историческият момент изисква подходяща героична композиция, така че армията я инсценира.

Тези фалшиви изображения драматизират фактите. Това, което всъщност се е случило. И обществото вярва, че се е случило. В касовия филм "Интерстелар" от 2014 г. героят на Матю Макконъхи се втурва към училището на сина си, възмутен, че детето учи как лунните кацания били фалшифицирани.

4:17 ч., 20 юли 1969 г. Аполо 11 е първият пилотиран космически кораб от програмата Аполо на НАСА, чийто екипаж достига и каца на Луната. На снимката: Едуин Олдрин младши позира за снимка до разгърнатия флаг на САЩ, лунният модул е вляво/Сн.: Getty Images

Но това сега е общоприето за по-голямата част от населението. От американците 73% смятат, че кацането на Луната е фалшифицирано, 52% от възрастните британци вярват в същото. Колкото по-млад, толкова по-скептичен. 78% от хората на възраст от 18 до 30 години смятат, че кацанията, които Уолтър Кронкайт тържествено обявява за "най-голямото постижение в историята на човечеството", са просто няколко актьори в студио, натъпкани в скафандри и пясъчна яма.

И все пак кацането на Луната е по-правдоподобно в очите на обществеността, отколкото са новините: 94% от американците вярват, че всички новини, съобщени от големите медии, са изкривени или просто измислени.

Не балансираното отразяване на новините привлича вниманието на хората, а мощният лъч на полемиката, на която "Фокс" е пионер. "Фактите" се строяват в един покоряващ аргумент, изясняват се чрез селективното им използване и се изстрелват в предвидената цел като куршуми.

След бомбените атентати на "Двете кули" на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк/Сн. Shutterstock

Конспиративният филм за 11 септември "Дреболии" ("Loose Change"), в който се твърди, че атаката на Кулите близнаци е била тайна операция на американското правителство, е сред най-гледаните документални филми, правени някога. Фактът, че е дискредитиран и развенчан, не намалява неговото въздействие.

"Фалшивите новини" са в сърцето на новините откакто новините съществуват. След Испанската гражданска война от 1936 г. Джордж Оруел пише:

Още като млад бях забелязал, че никое събитие не се отразява правилно във вестниците. Но в Испания за пръв път видях репортажи, които нямаха никаква връзка с фактите, нито дори връзката, която се подразбира при една обикновена лъжа. Видях велики битки, когато нямаше такива, и пълна тишина, когато бяха убити стотици мъже. Това е нещо, което ме плаши, защото често ме кара да се чувствам така, сякаш самата представа за обективна истина изчезва от света.

Още

Само един бог ли съществува? Защо страдаме?

През април 2016 г. световните медии се струпват в македонския град Велес. По някаква странна причина Велес е станал източник на хиляди фалшиви новини във Фейсбук, от рода "Мишел Обама е мъж" и "Уикилийкс току-що уби Хилъри!".

Сериозни журналисти от някои от най-уважаваните издания в света не могат да разберат как може да се случи нещо подобно. Те обикалят града в търсене на причината и по уличните ъгли вземат интервюта от мрачни тийнейджъри, които може да имат нещо общо. Но дори тийнейджърите изглеждат леко объркани, когато репортери на средна възраст с школовка от "Уотъргейт" ги питат "защо го направихте"? Защо изобщо се прави нещо? От скука и за пари.

Двадесет и две годишен студент по информатика от Велес се опитва да го обясни на "Гардиън": "Мислех си какво ли би заинтересувало най-много американците: или това, или американски футбол. Някои новини ги пиша сам, взимам и части от други уебсайтове и ги превеждам. Наистина не знам дали това, което превеждам, е вярно, или не: правя го само заради рекламите от Google."

Студентите от Велес не са се опитвали да "направят" нещо. Те не са помагали на Тръмп да спечели. Те не са били нито алтернативни десни, нито леви, нито сатирици, нито YouTube-маниаци. Те са били просто предприемчиви тийнейджъри в един малък град, проучили положението и открили ниша, и искали да направят нещо изцяло американско: да спечелят пари.

Фалшивите новини помагат на Доналд Тръмп да влезе в Белия дом точно толкова, колкото фалшивото завладяване на японския остров от Джо Розентал е променило хода на Втората световна война. Но разликата е, че победата на Тръмп се случва в контекст, в който много малко хора под двадесет и пет годишна възраст вярват, че новините са нещо повече от пропаганда, и президентът е съгласен с тях. Оруел скърби, защото "обективната истина" "изчезва", а фактите влизат в служба на онези, които си играят на власт, но за хората, които са на власт - както и за тези, които ги поставят там, това е единственият факт, който има значение.

_____________________________________

Книгомания е лидер в издаването на луксозни илюстровани албуми, енциклопедии и справочници. Повече от 350 заглавия в различни области: изкуство, дизайн, архитектура, география, природни и исторически забележителности, градинарство, транспорт, храни и напитки, спорт, военна история, кулинария, психология, природолечение, фотография, книги за самоусъвършенстване, речници, музика, спорт.

В онлайн книжарница Книгомания ще откриете любими детски приказки, книжки с различни активности, които стимулират самостоятелното мислене, въображение и активност.