НА ФОКУС
От Бузлуджа – към висотата на световния успех
"Пумпал" е политическа сатира с видими корени в българската история; той разказва тоталитарното бъдеще на човешкия свят по модела на тоталитарното минало, гротескно хиперболизирано по законите на избрания жанр" пише проф. Милена Кирова
Автор: / 2976 Прочита 2 Коментара
Източник: Синелибри
Романът "Пумпал" се появи през 2017 г., изненадвайки българските читатели. Не с името на своя автор, който беше вече добре известен с два предходни романа - "Дзифт" и "Цинкограф", а със своя жанр, на практика непознат в традицията на българската литература.
Източник: Издателство "Колибри"
Имахме вече пет-шест опита в антиутопичния наратив (като "Екс орбита" на Васил Георгиев и "Празната пещера" на Димана Трънкова) - достатъчни, за да усетим, че се надига вълна. Нищо от тях обаче не приличаше на тази пъстра политическа притча, написана в приказна образност по фентъзи маниер. Единствено подзаглавието "Брутална приказка" събуждаше спомен за мрачния постмодернизъм на двата предходни романа.
Продаден в приличен тираж, "Пумпал" не предизвика сериозна реакция в публичното пространство - в пълна отлика с филма, създаден по него. И не защото филмът не прилича на книгата: като сценарист Владислав Тодоров е оставил много, включително буквални заемки, от текста на своя роман.
Присъствието на Теодор Ушев също не е изненада - тъкмо той нарисува корицата на книжното тяло, при това така, че всеки българин да разпознае къде се намира ракетата-пумпал. Мрачният паметник навръх Бузлуджа ще се появи и във филма; естествен декор, за чиято направа Холивуд би заделил милиони.
И така, книгата спечели своите хиляда читатели, но филмът навярно ще привлече няколко хиляди пъти по хиляда зрители из целия свят. Премиерата на 18 октомври (световна премиера едновременно в България и Канада) събуди шумен интерес; чух да се говори, че Голямата зала на НДК била препълнена като за концерт на Лили Иванова.
Всяко съревнование между книгата и мултимедийното изкуство днес изглежда спечелено в ущърб на книгата; толкова по-интересно е да помислим какво е пожертвал писателят Владислав Тодоров заради сценариста Владислав Тодоров и как тези усилия са се вместили в режисьорската визия на Теодор Ушев.
Иначе казано, как българският "Пумпал" се е превърнал в световно известния (поне така му предричат всички) филм "ȹ 1, 618". Разликата между заглавията емблематизира тази промяна, но това ще стане ясно след малко.
"Пумпал" е политическа сатира с видими корени в българската история; той разказва тоталитарното бъдеще на човешкия свят по модела на тоталитарното минало, гротескно хиперболизирано по законите на избрания жанр. Във филма тази следа потъва, отстъпвайки място на универсални послания в универсално разбираеми образи и език; отиват си всички препратки с национален характер: от траките, които очакват Второ пришествие, през нестинарските танци и Рибния буквар до неумиращия слепец Дядо Йоцо.
Героят, който изнася действието - криптокалиграфът Криптон (ролята осъществява Деян Донков), и в двата случая тръгва на вечното пътешествие, в което е задължен да порасне, да победи чудовища и най-накрая да спечели ръката на царската дъщеря.
Тъкмо тук се развихрят зрелищните ефекти на филма; словото капитулира пред образа; редуват се (макар и само част от описаните в романа) общности на постапокалиптичния свят: мутирали чудовищни същества, Замъка на Главотрошача, Страната на продотите и Бездната на урунгелите... (Разбира се, че цялата буфонада на текста е изчезнала в универсалистката бездна на превода, макар че превод не е вярната дума, тъй като филмът е създаден на английски език.)
Царската дъщеря също е тук, в ложето на заспала красавица, която може да бъде събуден с целувката на истинската любов. Филмът внимателно е отбрал само част (дори неголяма) от огромния брой препратки към библейската образност, древногръцката митология, българския фолклор, визиите на Данте, масовата култура и тъй нататък, с които е пренаситен оригиналният текст. "Пумпал" очакваше малка, но ерудирана публика; "ȹ 1, 618" има амбицията да се хареса на милиони хора по целия свят.
И сега заглавието. "Пумпал", особено пък визуализиран с познатия образ на Бузлуджа, беше българска книга (въпреки че има и публикация на английски език).
"ȹ 1, 618" говори така, че да бъде разчетен в много широка среда на публики с различно минало, възпитание и степен на знание; може би той самият търси онова "златно сечение", в което се сплита опитът на западните цвилизации от всички епохи. Заглавието внушава идеята за хармония, която може да бъде обща за всички народи и времена. (Сама по себе си тази идея е утопична, дори романтично-утопична и върви в крак с общото преобръщане на сатиричното в приказка, което бележи най-важната разлика между романа и филма.)
Хармонията ще спаси човешкия свят дори тогава, когато е паднал в бездната на глобалния хаос. Светът на филма е уродлив тъкмо защото изключва противопоставянето на крайностите: центърът не се нуждае от периферия, мъжете са унищожили жените, защото са станали непотребни, самата смърт е изгонена от човешкото битие.
Хармонията, обратно, означава равновесие на всички противоположности и противоречия в човешкия свят, и филмът успява да я възвърне: любовта все пак ще спаси света, а периферията взривява центъра с тенджера под налягане.
Всички актьори във филма са българи: от Деян Донков и Мартина Апостолова в главните роли до Георги Лозанов (да, точно този, за когото си мислите) в епизодичната функция на сервитьор в Замъка на Главотрошача. Филмът е увлекателен по един особен начин: интелектуалният аспект на творческото въображение компенсира фантастиката на разходите, които Холивуд прави за обичайните суперпродукции в жанра на антиутопичния трилър.
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}