НОВА КНИГА
Четем историята на военоморския тюлен Дейвид Гогинс вече и на български (откъс)
"Не може да ме нарани" е завладяваща история, която отвежда читателите на диво приключение по стъпките на Гогинс от кошмарното детство с алкохолизиран баща, през неуверен депресиран младеж с наднормено тегло до превръщането му в икона на американските въоръжени сили
Редактор : / 1100 Прочита 2 Коментара
Четем историята на военоморския тюлен Дейвид Гогинс вече и на български (Източник: Книгомания)
Детството на Дейвид Гогинс е същински кошмар. Бедност, предразсъдъци и физически тормоз бележат дните му и витаят в нощите му. Но с дисциплина, буден ум и упорита работа Гогинс се превръща от депресиран младеж с наднормено тегло и без бъдеще в икона на американските въоръжени сили и един от най-издръжливите спортисти в света.
Единственият човек в историята, завършил елитни обучения за военноморски тюлен, рейнджър в сухопътните сили и тактически контрол във военновъздушните сили, той поставя рекорди в множество състезания за издръжливост, вдъхновявайки списание "Аутсайд" да го обяви за "най-истинския човек в Америка".
В "Не може да ме нарани" споделя изумителната си житейска история и разкрива, че повечето от нас използват едва 40% от възможностите си. Гогинс нарича това правилото на четиресетте процента и разказът му осветява пътя, който всеки може да следва, за да преодолее болката, да победи страха и да постигне пълния си потенциал.
Дейвид Гогинс е военноморски тюлен от резерва и се е състезавал в над шейсет ултрамаратона, триатлона и ултратриатлона, поставяйки нови рекорди по трасетата и редовно намирайки място в първата петорка. Бивш рекордьор на Гинес за 4030 набирания за седемнайсет часа, той е и много търсен лектор, разказвал историята си пред екипи на фирми от класацията на списание "Форчън", професионални спортни отбори и стотици хиляди студенти из цяла Америка.
Отзиви за Дейвид Гогинс:
"Дейвид Гогинс е създание от чиста воля и вдъхновение. Само като слушаш този човек да говори, ти се приисква да хукнеш да катериш някоя планина. Твърдо съм убеден, че хора като него могат да променят световния ход просто като ни вдъхновяват да се стараем повече и да задълбаваме по-навътре във всичко, което правим. Целта му да бъде "необикновен сред необикновените" е нещо, което всички можем да използваме, за да ни даде тласък да постигнем истинския си потенциал. След като се запознах с него, аз съм по-добър човек." - Джо Роугън, американски комик и водещ на подкаста "Преживяванията на Джо Роугън"
"Дейвид Гогинс изживява всяка цел, всяка мечта независимо от обстоятелствата. ТОЧКА. Нищо не може да го спре. За него няма граници, защото живее извън зоната си на комфорт. Психическите и физическите му способности са равни. Гогинс доказва, че тялото ви може да се справи с всичко, ако оставите съзнанието си да поддържа същото темпо. Няма как да спрете нещо или някого, който не разбира идеята да бъде победен." - Маркъс Лътръл, военноморски тюлен от резерва, автор на бестселъра на "Ню Йорк Таймс" "Последният оцелял"
Вдъхновяващата биография и наръчник по личностно развитие "Не може да ме нарани" от Дейвид Гогинс излиза и на български език с логото на издателство Книгомания. Изданието ще се разпространява по книжарниците от 28 ноември. Това е една от най-продаваните книги в света в последно време - от годината на излизането ѝ на английски през 2018 г. до днес са продадени над 7 милиона екземпляра по света.
Дейвид Гогинс е военноморски тюлен от резерва и се е състезавал в над шейсет ултрамаратона, триатлона и ултратриатлона, поставяйки нови рекорди по трасетата и редовно намирайки място в първата петорка.
„Бивш рекордьор на Гинес за 4030 набирания за 17 часа, той е и много търсен лектор, разказвал историята си пред екипи на фирми от класацията на списание "Форчън", професионални спортни отбори и стотици хиляди студенти из цяла Америка.
Той е единственият човек в историята, завършил елитни обучения за военноморски тюлен, рейнджър в сухопътните сили и тактически контрол във военновъздушните сили. Поставя рекорди в множество състезания за издръжливост, вдъхновявайки списание "Аутсайд" да го обяви за "най-истинския човек в Америка".
"Не може да ме нарани" е завладяваща история, която отвежда читателите на диво приключение по стъпките на Гогинс от кошмарното детство с алкохолизиран и експлоатиращ баща, през неуверен депресиран младеж с наднормено тегло и без бъдеще до превръщането му в икона на американските въоръжени сили и един от най-издръжливите спортисти в света.
Гогинс не спестява нищо и ще изпитате пълна палитра от емоции - от смях до плач, от смазваща болка до дързък устрем, от умиление и състрадание до истинско удовлетворение от победата над себе си.
Военноморският тюлен не се свени да използва в изложението си експлицитен и на моменти груб език, говори за себе си дори с ирония и обиди, като това не е самоцелно, а по-скоро желание да заяви себе си напълно откровено - с добрите и лошите навици и качества.
"Не можеш да ме нараниш" е провокативна и силно въздействаща книга, поставяща на преден план темите за смелостта, волята, целите и смисъла в живота, отдадеността в заниманията ни, умението да се фокусираме и да бъдем издръжливи по време на целия процес на нашето самоусъвършенстване. Книгата представя животът на Гогинс като вихрушка - помитащ, с безумно ниво на интензивност, впечатляващ заради екстремните атлетически постижения.
Изчислено е, че от всички активни членове на флота само 1% стават морски тюлени. От приетите годишно кандидати само 20% успяват да завършат обучението от 56 седмици и да преминават т.нар. адска седмица.
"В този живот има безброй пътеки към самореализацията, макар че повечето от тях изискват силна дисциплина, затова малцина поемат по тях. (...) Сигурен съм, че болката отваря тайна врата в съзнанието. Такава, която води и до върхови постижения, и до красива тишина", споделя Дейвид Гогинс.
Според него, когато човек надхвърли възприетите си възможности, съзнанието отказва да млъкне. Кара ни да спрем и ни потапя в кръговрат от паника и съмнения. Но когато упорито достигате до момента, в който болката напълно насища съзнанието ви, се концентрирате максимално. Тогава външният свят се изключва, границите изчезват, човек започва да се чувства свързан с дълбините на душата си.
В "Не може да ме нарани" той споделя изумителната си житейска история и разкрива, че повечето от нас използват едва 40% от възможностите си. Гогинс нарича това "правилото на четиресетте процента", като споделеният опит осветява пътя, който всеки може да следва, за да преодолее болката, да победи страха и да постигне пълния си потенциал.
Наред с разказа за битието и размислите за нещата от живота в "Не може да ме нарани" Гогинс представя еволюционен алгоритъм с десет предизвикателства и стъпки:
- как да преодоляваме трудностите, как да овладеем всички сфери на живота си, как да намираме причини да се стараем повече, как да изоставим пораженческото мислене, как да изявим пълния си потенциал.
"Прочетете тази книга от кора до кора. Разучете методите в нея, приемете и десетте предизвикателства. Ако вършите нещата по най-добрия начин, на който сте способни, ще боли. Целта на тази мисия не е да ви накара да се чувствате по-добре.
Целта е да станете по-добри и да имате по-голямо въздействие върху света. Всеки може да се превърне в съвсем различен човек и да постигне това, което според така наречените специалисти е невъзможно, само че това изисква много сърце, воля и бронирано съзнание." - Дейвид Гогинс
Откъс от книгата "Не може да ме нарани" от Дейвид Гогинс
"От онази нощ в Адската седмица съм използвал взимането на души безброй пъти. Това е начин да откриете собствените си резервни сили. С този инструмент можете да спечелите всяко състезание или да преодолеете всяко препятствие в живота.
Можете да го използвате, за да спечелите партия шах или да победите противник в играта на интриги в офиса. Може да ви помогне да блеснете на интервю за работа или да постигнете успех в училище. И да, може да се използва за преодоляване на всевъзможни физически предизвикателства, но не забравяйте, че това е игра, която играете вътре в себе си.
Освен ако не участвате във физическо състезание, идеята не е да доминирате над някого или да смазвате духа му. Всъщност те дори не трябва да знаят, че играете тази игра. Това е тактика, която ви помага да дадете най-доброто от себе си, когато се налага. Игра на съзнанието, която играете със себе си.
Да вземете нечия душа, означава, че сте спечелили тактическо предимство. Целият ни живот е търсене на тактически предимства, затова откраднахме графика на Адската седмица, следвахме Психопата по петите при онова бягане и изпълних в прибоя песента от филма "Взвод". Всеки от тези епизоди беше акт на непокорство, който ни вдъхваше сила.
Непокорството обаче невинаги е най-добрият начин да вземете нечия душа. Всичко зависи от терена ви. По време на основното обучение по подводна диверсия за тюлени инструкторите нямаха нищо против да търсите такива предимства. Уважаваха го, стига да побеждавате. Трябва да сте подготвени. Да познавате терена, на който действате, кога и къде можете да разширите границите и кога трябва да се съобразявате с тях.
След това направете инвентаризация на ума и тялото си в навечерието на битката. Избройте слабостите и комплексите си, както и тези на противника. Например ако ви тормозят, а вие знаете кои са слабите ви места или къде се чувствате несигурни, можете да изпреварите обидите или злобните нападки на насилниците. Можете заедно с тях да се надсмивате над себе си, което ги обезсилва. Ако не приемате лично онова, което те правят или казват, те вече нямат никакви козове. Чувствата са просто чувства. От друга страна, хората, които са сигурни в себе си, не тормозят другите. Те се грижат за тях, затова, ако ви тормозят, знайте, че си имате работа с човек с проблемни зони, които можете да използвате или да успокоите.
Понякога най-добрият начин да победите насилника, е наистина да му помогнете. Ако сте в състояние да разсъждавате два-три хода напред, ще овладеете мисловния им процес, а направите ли го, вие сте взели проклетите им души, без те дори да го осъзнаят.
Нашите инструктори бяха нашите насилници и не осъзнаваха игрите, които играех през тази седмица, за да държа Втори екипаж нащрек. А и не им се налагаше. Възможно е да са били обсебени от подвизите ни по време на Адската седмица, но няма как да знам. Това беше номер, който използвах, за да поддържам ума си остър и да помогна на нашия екипаж да надделее.
Четем историята на военоморския тюлен Дейвид Гогинс вече и на български (Източник: Книгомания)
По същия начин, ако се борите за повишение с някой конкурент и знаете недостатъците си, можете да построите играта си преди интервюто или оценяването. При такъв сценарий надсмиването над собствените слабости няма да реши проблема. Трябва да ги овладеете. Междувременно, ако сте наясно с уязвимите места на своя съперник, можете да ги използвате в своя полза, но за целта е необходимо проучване. Пак ще кажа, трябва да познавате терена, да познавате себе си и най-добре да познавате и противника в подробности.
След като вече сте в разгара на битката, всичко се свежда до издръжливост. Ако става въпрос за трудно физическо предизвикателство, вероятно ще трябва да победите собствените си демони, преди да успеете да вземете душата на противника. Това означава да репетирате отговорите на простия въпрос, който със сигурност ще изникне като балонче от комикс: "Какво правя тук?". Ако знаете, че този момент наближава, и имате готов отговор, ще сте подготвени да вземете мигновено решение да пренебрегнете отслабеното си съзнание и да продължите напред. Знайте защо сте в битката, за да останете в нея!
И никога не забравяйте, че всички емоционални и физически страдания имат предел! В крайна сметка всичко свършва. Усмихнете се на болката и вижте как ще изчезне поне за една-две секунди. Ако можете да го направите, ще успеете да нанижете тези секунди заедно и да издържите по-дълго, отколкото си мисли противникът, а това може да се окаже достатъчно да си поемете дъх. Няма научен консенсус относно това явление.
Някои учени смятат, че е резултат от ендорфините, които заливат нервната ви система, други мислят, че е прилив на кислород, който спомага за разграждането на млечната киселина, както и на гликогена и триглицеридите, от които мускулите се нуждаят, за да работят.
Някои твърдят, че е чисто психологически ефект. Знам само, че когато полагахме усилия в момент, в който се чувствахме победени, успявахме да си поемем дъх и да преодолеем най-тежката нощ от Адската седмица. А щом вече сте си поели дъх, лесно е да сломите противника и да му вземете душата.
Трудното е да стигнете до този момент, защото осигуряването на победата често се свежда до това да дадете най-доброто от себе си, когато се чувствате най-зле.
След ужасните упражнения с лодките целият випуск беше награден с един час сън в голяма зелена военна палатка, разпъната на плажа и оборудвана с военни походни легла. Тия гадории нямаха дюшеци, но със същия успех можеха да са и луксозен облак от памук, защото в момента, в който заехме хоризонтално положение, всички омекнахме.
Само че Психопата не беше приключил с мен. Остави ме да спя точно една минута, после ме събуди и ме заведе обратно на плажа, за да прекараме малко време насаме. Най-сетне съзря възможност да проникне в главата ми, а аз бях дезориентиран и се олюлявах самичък към водата, но студът мигновено ме събуди. Реших да се насладя на допълнителния час изтезание в прибоя само за мен. Когато водата стигна до гърдите ми, пак започнах да си тананикам адажиото. Този път по-силно. Достатъчно силно, да ме чуе онзи нещастник през шума на прибоя. Тази песен ми вдъхна живот!
Влязох в обучението за тюлени, за да видя дали съм достатъчно корав, за да стана един от тях, и открих вътре в себе си звяр, за който не знаех, че съществува. Звяр, който от този момент нататък използвах, когато нещо в живота се объркваше. На излизане от океана се смятах за несломим.
Де да бях.
Адската седмица се отразява на всеки и по-късно вечерта, когато оставаха още четиресет и осем часа до края, отидох на медицински преглед, за да ми направят инжекция с торадол в коляното за намаляване на отока. Когато се върнах на плажа, екипажите на лодките вече бяха в морето в разгара на тренировка по гребане. Прибоят бушуваше, вятърът свистеше. Психопата погледна Горилата.
- Какво да го правим, по дяволите?
За пръв път беше разколебан и уморен от опитите да ме сломи. Бях готов да действам, готов за всякакви предизвикателства, но на Психопата вече не му се занимаваше. Готов беше да ми осигури спа ваканция. В този момент разбрах, че съм го надвил, че съм взел душата му. Горилата имаше други идеи. Връчи ми една спасителна жилетка и закрепи светеща пръчка отзад на шапката ми.
- Тръгвай след мен - каза той и хукна по плажа.
Настигнах го и тичахме на север в продължение на близо километър и половина. Вече едва виждахме лодките и техните клатушкащи се светлини през мъглата и над вълните.
- Добре, Гогинс. Почвай сега да плуваш и си намери лодката!
Уцели право в десетката най-слабото ми място, разклати увереността ми и аз млъкнах зашеметен. В погледа ми се четеше: "Ти ебаваш ли се с мен?". Вече бях приличен плувец и изтезанието в прибоя не ме плашеше, защото не бяхме много далеч от брега, но да плувам в студена вода, в открито море, на почти километър от брега, в буря, до лодка, която идея си нямаше, че съм се насочил към нея?
Звучеше като смъртна присъда, а аз не бях готов за такова нещо. Но понякога неочакваното връхлита като хаос и дори най-смелите сред нас трябва да са готови без предупреждение да поемат рискове и задачи, които ни се струват отвъд възможностите ни. За мен в този момент въпросът се свеждаше до това как искам да бъда запомнен. Бих могъл да откажа заповедта и нямаше да имам проблеми, защото нямах другар за плуването (при тренировките на тюлените винаги трябва да плуваш с някого), а и беше очевидно, че ме кара да правя нещо изключително опасно. Но знаех също, че моята цел, когато влязох в обучението за тюлени, беше нещо повече от това да го премина и да взема тризъбеца.
За мен това беше възможност да се изправя срещу най-добрите измежду най-добрите и да се отлича от масата. Затова, въпреки че не виждах лодките сред бушуващите вълни, нямаше време да мисля за страха. Изобщо нямаше какво да избирам.
- Какво чакаш, Гогинс? Мятай се вътре и гледай да не преебеш работата!
- Разбрано! - изкрещях и хукнах към прибоя.
Бедата беше, че, пристегнат със спасителната жилетка, с наранено коляно и с кубинки, едва можех да плувам, а гмуркането във вълните си беше направо невъзможно. Трябваше да се бъхтя над бялата пяна, а докато съзнанието ми опитваше да се справи с толкова много променливи, океанът ми се струваше по-студен от всякога. Поглъщах литри вода. Сякаш морето разтваряше челюстите ми и заливаше организма ми, а с всяка глътка страхът ми нарастваше.
Нямах представа, че на сушата Горилата се подготвяше за най-лошия възможен сценарий за спасяване. Не знаех, че до този момент не бе поставял друг човек в това положение. Не осъзнавах, че виждал нещо специално в мен и като всеки силен лидер искал да види докъде мога да стигна, докато, изнервен до крайност, наблюдавал как светлинката ми се клатушка на повърхността. Разказа ми всичко това при един разговор неотдавна. Тогава просто опитвах да оцелея.
Накрая преодолях прибоя и изплувах още близо километър навътре в морето само за да установя, че шест лодки се носят към мен, като ту се появяваха, ту изчезваха от погледа ми заради надигащите се еднометрови вълни. Не знаеха, че съм там! Светлинката ми беше слаба, а в падините между вълните не виждах абсолютно нищо. Все чаках някоя от лодките да се спусне от върха на вълната и да ме премаже. Можех само да лая в тъмнината като пресипнал морски лъв.
- Втори екипаж! Втори екипаж!
Беше малко чудо, че моите хора ме чуха. Обърнаха лодката и Браун Урода ме сграбчи с големите си ръчища и ме издърпа вътре като ценен улов. Лежах по гръб в средата на лодката със затворени очи и за първи път през цялата седмица се тресях неистово. Беше ми толкова студено, че не можех да го скрия.
- По дяволите, Гогинс - каза Браун, - ти си луд! Добре ли си?
Кимнах веднъж и се овладях. Бях лидерът на този екипаж и не можех да си позволя да показвам слабост. Напрегнах всеки мускул в тялото си и треперенето ми се забави, докато не спря напълно.
- Ей така трябва да се води - казах аз, кашляйки солена вода като ранена птица.
Не можех дълго време да се правя на сериозен. Нито пък екипажът ми. Много добре знаеха, че това идиотско плуване не беше моя идея.
Докато изтичаха последните часове на Адската седмица, ние бяхме в ямата за унищожаване на взривни материали, точно до прочутата Сребърна алея на Коронадо. Ямата беше пълна със студена кал, покрита с ледена вода. Имаше въжен мост - две отделни въжета, едно за краката и едно за ръцете, които се простираха от край до край. Един по един всички трябваше да преминем по него, докато инструкторите го клатеха с всички сили, опитвайки се да ни съборят.
Поддържането на такова равновесие изисква огромна сила в таза и гръбнака, а ние бяхме съсипани и изтощени до крайност. Освен това коляното ми още беше прецакано. Всъщност бе се влошило и имах нужда от обезболяваща инжекция на всеки дванайсет часа. Но щом извикаха името ми, стъпих на въжето, а когато инструкторите се захванаха за работа, напрегнах мускули и се задържах с всичките сили, които ми бяха останали.
Девет месеца по-рано бях почти 135 килограма и не можех да пробягам и петстотин метра. По това време, когато мечтаех за различен живот, помня как си мислех, че преминаването през Адската седмица ще бъде най-голямата чест в живота ми до този момент. Дори да не завърша основното обучение по подводна диверсия, самото оцеляване в Адската седмица щеше да означава нещо. Но аз не просто оцелях. Бях на път да завърша Адската седмица като първенец на випуска и за пръв път разбрах, че съм яко копеле.
Някога бях толкова съсредоточен върху провала, че ме беше страх дори да опитам. Сега бях готов да приема всяко предизвикателство. Цял живот съм се страхувал от водата и особено от студената, но докато се намирах в нея през последните часове, исках океанът, вятърът и даже калта да са още по-студени! Бях напълно преобразен физически, което беше голяма част от успеха ми в обучението, но това, което ми помогна да премина през Адската седмица, беше съзнанието ми, а едва започвах да използвам силата му.
За това си мислех, докато инструкторите правеха всичко възможно да ме хвърлят от въжения мост, сякаш беше някакъв механичен бик. Издържах и стигнах най-далече от всички във випуск 231, преди природата да надделее и да полетя в ледената кал. Избърсах я от очите и устата си и се разсмях като обезумял, докато Браун Урода ми помагаше да се изправя. Малко след това Горилата застана на ръба на ямата.
- Адската седмица приключи! - извика той на трийсетте момчета, които бяха останали и трепереха в плиткото. Всички бяхме ожулени и кървящи, подути и сковани. - Момчета, представихте се невероятно!
Някои се разкрещяха от радост. Други рухнаха на колене със сълзи на очи и отправиха благодарност към Бог. Аз също се взирах в небесата, дръпнах Браун Урода да го прегърна и поздравих с ръка моя отбор. Всички други екипажи бяха загубили хора, но не и Втори екипаж! Не загубихме нито един човек и спечелихме всички състезания! Продължихме да празнуваме, докато се качвахме на автобуса за Мелачката. Когато пристигнахме, за всеки имаше по една голяма пица и двулитрова бутилка "Гейтърейд", както и заветната кафява тениска.
Пицата имаше вкус на манна небесна, но тениските бяха още по-важни. Когато постъпваш в основното обучение по подводна диверсия, всеки ден носиш бели тениски. След като оцелееш в Адската седмица, ги сменяш с кафяви. Те символизираха, че сме преминали на по-високо ниво, и след цял живот на провали определено се чувствах на ново място.
Опитвах да се радвам на момента като всички останали, но коляното ми от два дни не беше добре и реших да потърся лекарите. На тръгване от Мелачката погледнах надясно и видях почти сто каски, подредени в редица. Те принадлежаха на хората, които бяха ударили камбаната, и се простираха отвъд статуята чак до платформата. Прочетох някои от имената - момчета, които харесвах. Знаех как се чувстват, защото и аз го бях преживял, когато моят випуск спасители парашутисти завърши без мен.
Този спомен ме беше владял в продължение на години, но след 130 часа в ада вече не ме определяше. Всички трябваше да минат през лекарите онази вечер, но телата ни бяха толкова подпухнали, че им беше трудно да различат травмите от цялостната ни мускулна треска. Знаех само, че дясното ми коляно е трижди прецакано и ми трябваха патерици, за да се придвижвам. Браун Урода си тръгна от прегледа насинен и натъртен.
Кени излезе чист и почти не куцаше, но целият беше разранен. За щастие, следващите упражнения бяха седмицата на ходенето. Имахме седем дни да ядем, да пием и да се лекуваме, преди гадорията да започне отново. Не беше много време, но бе достатъчно за повечето от щурите пичове, успели да останат от випуск 231, да се възстановят. А какво да кажа за себе си? Подутото ми коляно не се бе оправило, когато ми взеха патериците. Само че нямаше място за глезотии.
Четем историята на военоморския тюлен Дейвид Гогинс вече и на български (Източник: Книгомания)
Забавленията от първата фаза още не бяха приключили. След седмицата на ходенето дойде връзването на възли, което може и да не звучи кой знае колко трудно, но се оказа много по-лошо, отколкото очаквах, защото тази конкретна тренировка се провеждаше на дъното на басейна, където същите тези инструктори правеха всичко възможно да ме удавят, докато бях на един крак. Сякаш дяволът беше наблюдавал цялото представление, изчакал бе антракта ни и сега идваше любимата му част. В нощта преди обучението да започне отново с пълна сила, чувах думите му да отекват в стресираното ми съзнание, докато се мятах и въртях цяла нощ.
Казват, че обичаш да се мъчиш, Гогинс. Че се мислиш за кораво копеле. Приятно прекарване дълго време в ада!
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО № 4
Изберете си някаква конкурентна ситуация, в която се намирате в момента. Кой е вашият противник? Дали е учителят или треньорът, шефът ви, някой буен клиент? Независимо как се отнасят с вас, има един начин не само да спечелите уважението им, но и да обърнете нещата в своя полза. Отличните постижения.
Това може да означава да вземете изпит, да подготвите идеалното предложение или да изпълните заложените продажби. Каквото и да е, искам да работите по-усърдно по този проект или в този час от когато и да е било досега. Направете всичко точно така, както го искат, а какъвто и стандарт да са поставили като идеален резултат, постарайте се да го надминете.
Ако треньорът не ви пуска да играете, блеснете в тренировките. Изберете най-добрия играч в отбора и го надминете. Това означава да отделите време извън терена. Да гледате филми, за да изучите методите на противника, да запомняте игри и да тренирате в залата. Трябва да накарате този треньор да ви обърне внимание.
Ако е вашият учител, започнете да предавате работи с високо качество. Отделяйте повече време за домашните. Пишете есета, които дори не ви е възлагал! Идвайте по-рано за часовете. Задавайте въпроси. Внимавайте в час. Покажете му кой сте и какъв искате да бъдете.
Ако е шефът, работете денонощно. Ходете на работа преди него. Тръгвайте си, след като се е прибрал. Постарайте се да види всичко това, а когато дойде време да покажете резултати, надхвърлете максималните му очаквания.
С когото и да си имате работа, целта ви е да ги накарате да гледат как постигате онова, което те самите никога не биха могли да направят. Трябва да си мислят колко сте невероятни. Приемете тяхното отрицание и го използвайте да овладеете задачата им с всички сили. Вземете им проклетата душа! После го публикувайте в социалните мрежи и добавете хаштаг #canthurtme #takingsouls."
Остани с
;void(0);){kind=link}
', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}