АМЕРИКАНСКИ ПРЕЛЕСТИ
100 години Труман Капоти и нестихващия стремеж към свободата (откъс)
"Закуска в Тифани" е един от най-емблематичните романи на Капоти, той сега излиза в ново издание
Редактор : / 332 Прочита 1 Коментара
Одри Хепбърн превърна в легендарен образът на Холи Голайтли в екранизацията на "Закуска в Тифани" (Снимка: Getty Images)
По случай 100-годишнината от рождението на Труман Капоти - един от колосите на американската литература през XX век, на 11 октомври излиза от печат ново издание на емблематичния роман "Закуска в Тифани" (преводач: Нели Доспевска, 120 стр., цена: 22 лв.), разказ за нестихващия стремеж към свободата. Художник на новата корица е Люба Халева.
Източник: Издателство "Колибри"
"Тифани" е изключително изискан, скъп и прочут бижутериен магазин в Ню Йорк, който се превръща в истинска легенда, и то в световен мащаб, след публикуването на романа на Труман Капоти през 1958 година. Книгата става знаково произведение за големия писател и го превръща в жив класик.
Главната героиня Холи Голайтли (името означава "стъпваща леко") обича да ходи в "Тифани", защото там всичко е тъй красиво. Холи, ефирна като името си, преминава през живота с лекотата на безименната котка, намерена от нея, но въпреки усилията ѝ да живее само в днешния ден, тя носи неизбежния отпечатък на своето минало като всички хора на този свят.
Романът получава такава известност, че бижутерийният магазин започва да се рекламира чрез него и чрез едноименния филм на режисьора Блейк Едуардс, чийто сценарий е написан от Капоти. Изпълнението на Одри Хепбърн в "Закуска в "Тифани" се смята за най-доброто в цялата ѝ кариера. Филмът получава невероятен отзвук, отнася голям брой номинации и "Оскари" и е признат за една от класиките на века.
Роден в Ню Орлиънс, Труман Капоти (1924-1984) създава първите си разкази на 8-годишна възраст. В детските си години бъдещият писател се сприятелява с Харпър Лий, авторката на "Да убиеш присмехулник", която го използва като прототип за образа на Дил в световноизвестния си роман.
Източник: Издателство "Колибри"
Капоти печели международна известност с романите "Други гласове, други стаи" и "Арфата на тревите", с много разкази, есета, репортажи, киносценарии, както и с документалния шедьовър "Хладнокръвно" - първообраз на жанра "истински престъпления". Неговата визитна картичка са изяществото на езика, мекотата на повествованието, проникновените образи, в по-голямата си част почерпани от собствения му живот.
На 20 октомври от 19:00 ч. в рамките на специално събитие от програмата на Синелибри ще се състои честване на 100-годишнината и празнично излъчване на кинокласиката "Закуска в Тифани" в сътрудничество с Fashion Days. Повече информация за събитието може да намерите тук.
Труман Капоти - "Закуска в Тифани" (откъс)
Навън вече не валеше, съвсем леко пръскаше, затова свърнах и се запътих към къщата. Улицата е с дървета, които през лятото хвърлят на тротоара шарена сянка; но сега листата бяха пожълтели и повечето бяха окапали, а от дъжда шумата беше станала хлъзгава. Къщата се намира между две пресечки до черква с часовникова кула - синият часовник отброява часовете.
Ви дях нововъведения по сградата - хубава черна врата беше заместила старата с матовите стъкла, а прозорците бяха с красиви кепенци. Никой от хората, за които си спомням, не живее вече тук освен мадам Сапфия Спанела,
прегракналата колоратура, която всеки следобед ходеше в Сентръл Парк да се пързаля с ролкови кънки. Разбрах, че още е там, защото се качих по стълбите и погледнах пощенските кутии. Именно една от тези кутии стана причина да науча навремето за съществуването на Холи Голайтли.
Живеех в къщата от около седмица, когато забелязах, че на пощенската кутия на апартамент № 2 има картичка със странно съдържание. С красив строг шрифт беше написано: "Мис Холидей Голайтли", и отдолу в ъгъла - "пътничка". Това ми се лепна като напев: "Мис Холидей Голайтли, пътничка".
Веднъж късно през нощта ме събуди гласът на господин Юниоши, който се провикваше надолу по стълбите. Тъй като той живееше нависоко, гласът му озвучаваше цялата къща, ядосан и строг:
- Госпожица Голайтли! Протестирам!
Гласът, който му отговори отдолу, беше младежки - безметежен и весел:
- О, миличък, наистина съжалявам. Загубила съм проклетия ключ.
- Не можете непрекъснато да ми звъните. Трябва, моля ви, да си извадите ключ.
- Но аз все ги губя.
- Аз работя, трябва да спя - крещеше господин Юниоши. - Та вие все ми звъните и звъните...
- О, не се ядосвайте, миличък. Това няма да се повтори. И ако обещаете да не се ядосвате - гласът ѝ се приближаваше, тя се качваше по стълбите, - може и да ви позволя да направите снимките, за които говорихме.
Вече бях станал от леглото си и бях открехнал малко вратата. Чух мълчанието на господин Юниоши: чувах го, защото беше придружено от доловима за ухото промяна в дишането.
- Кога? - попита той.
Момичето се засмя.
- Някой ден - отвърна с леко неясен говор.
- На ваше разположение - каза той и затвори вратата си.
Излязох и се надвесих над парапета точно толкова, колкото да виждам, без да бъда видян. Тя беше все още на стълбите, но вече на площадката и подстриганата ѝ по момчешки коса светлееше: бели, руси и рижави кичури. Беше топла нощ, почти лятна, и тя носеше черна лека рокля, черни сандалети и перлен гердан плътно по шията.
Колкото и да беше изящна и тънка, тя лъхаше на здраве, излъчваше свежестта на сапун и лимон и внушаваше бодростта, която струи от лицата в рекламите за овесени ядки, а бузите ѝ руменееха. Имаше голяма уста и вирнато носле. Тъмни очила закриваха очите ѝ.
Това лице не беше детско, но още не беше и женско. Помислих си, че може да е и на шестнадесет, и на тридесет години; както се оказа после, беше почти на деветнадесет, щеше да ги навърши след два месеца.
Девойката не беше сама. Зад нея вървеше мъж.
В начина, по който възпълната му ръка се беше лепнала на бедрото ѝ, имаше нещо неприлично - не от морална, а от естетична гледна точка. Беше нисък и дебел, със загар от кварцова лампа и напомаден, в костюм на тънки райета с подплънки на сакото, а в бутониерата му вехнеше червен карамфил. Когато стигнаха до вратата, тя взе да рови в чантата си за ключа, без да обръща никакво внимание на факта, че той лигави врата ѝ с дебелите си устни. Но когато най-после го намери и си отключи, тя се врътна към него и каза сърдечно:
- Да сте ми жив и здрав, миличък, много мило от ваша страна, че ме изпратихте.
- Ей, бебче! - възкликна мъжът, тъй като вратата се затваряше пред носа му.
- Да, Хари?
- Хари беше другият. Аз съм Сид. Сид Арбък. Нали ме харесваш?
- Обожавам ви, господин Арбък. Обаче лека нощ, господин Арбък.
Господин Арбък се облещи невярващ в затворената врата.
- Хей, бебче, пусни ме да вляза, бебче. Нали ме харесваш, бебче? Мен всички ме харесват. Не платих ли сметката на петима души твои приятели, дето изобщо не бях ги виждал? Не заслужавам ли да ме харесваш? Нали ме харесваш, бебче?
Той почука леко, после по-силно; накрая отстъпи няколко крачки назад и се приведе, сякаш се засилваше да изкърти вратата. Но не го направи, а заслиза надолу, удряйки с юмрук в стената.
Точно когато слезе, вратата на девойката се отвори и тя си подаде главата.
- О, господин Арбък...
Той се извърна и усмивка на облекчение се размаза по лицето му: значи, само се е шегувала.
- Следващия път, когато някое момиче ви поиска дребни за таксата в тоалетната - хич не се пошегува тя, - съветвам ви, миличък, да не давате двадесет и пет цента!
Тя изпълни даденото на господин Юниоши обещание; тоест предполагам, че престана да му звъни, защото оттогава започна да ми звъни на мен - понякога в два часа след полунощ, понякога в три или четири: никак не се притесняваше по кое време ме вдига от леглото, за да натисна копчето на домофона и да ѝ отворя външната врата.
Тъй като имах малко приятели, а и ни кой от тях не би дошъл толкова късно, винаги знаех, че е тя. Но първите един-два пъти, когато чувах звънеца, излизах на вратата със страха, че може да е лоша вест, телеграма; а госпожица Голайтли се провикваше:
- Съжалявам, миличък, забравила съм си ключа.
Разбира се, не се запознахме. На стълбите или навън често се срещахме; тя като че ли не ме забелязваше. Винаги носеше тъмните си очила, винаги беше елегантно и семпло облечена, което подсказваше изискан вкус. Пастелните сини и сиви цветове, липсата на
всякакви лъскави украшения подчертаваха собствения ѝ блясък. Приличаше на фотографски модел или млада актриса, но според часовете, в които се прибираше, нямаше как да ѝ остава време нито за едното, нито за другото...
Остани с
;void(0);){kind=link}
', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}