Името на Боян Мага се е превърнало в легенда и затова е достигнало до нас по познатия за фолклора начин - "от уста - на ухо". До днес, обаче, никой не се бе заел с непосилната задача да събере златните зрънца от историческите извори, за да може този легендарен образ да се разкрие пред нас по убедителен начин - от "плът и кръв", така да се каже. Въпреки че личността на Боян Мага изобщо не е плод на въображението. Той е историческа личност - княз Вениамин Български, брат на цар Петър Велики и на св. Иван Рилски и син на цар Симеон Велики.

Боян Мага е създател на богомилството, проправило пътя за Реформацията и Възраждането на цяла Европа. Той е един от онези предтечи на духовността, изиграли огромна роля не само за просвещение на народите, но и за възпитание в Любов, Мъдрост, Истина, Правда, Добродетел - петте върха на Пентаграма, които човек трябва да изработи в себе си, за да стане съвършен. Всъщност лозунгът, издигнат от Великата Френска революция "Свобода, равенство, братство", е прокламиран за първи път от Боян Мага и неговите последователи, като е премахната последната му част: "Свобода, равенство, братство чрез Христовата Любов!"

Павлина Павлова / Снимка: Личен архив

Авторката на историческия роман "Боян Мага - синът на Симеон" - Павлина Павлова е издала 63 книги (поезия и проза, за деца и за възрастни). Носителка е на престижни национални и европейски награди като: Националната литературна награда "Проф. Димитър Димов" за цялостно белетристично творчество (2018 г.); националната награда "Калина Малина" за цялостно творчество за деца (2013 г.); първа награда "Атанас Мандаджиев" от Българската секция на AIEP за криминалния й роман "Убийства в Златната подкова" (2014 г.), а през 2016 г. е наградена за романа й "Лунното куче"; Европейски награди за поезия (1995-2000 г.), връчвани от Центъра за европейска култура "Алдо Моро" (Италия) под егидата на Съвета на Европа, Европейската асоциация на учителите и редица културни институции. Сред най-хитовите й заглавия нашумяха "Спартак, гладиаторът", претърпял три издания в рамките на година, "Петър Дънов - Спасителят" - съвременна Библия, "Комитата от Дряновския манастир" и др.

Павлина Павлова / Снимка: Личен архив

Ето какво казва за последната си творба - "Боян Бага - синът на Симеон", самата Павлина Павлова:

"Направих задълбочено проучване и написах този исторически роман, за да се знае не само нашата история, но и приносът ни за Европейското въздигане. Първите комуни, или общиарии (братства) там започват да се изграждат след 929 година, когато Боян Мага и неговите последователи тръгват да разнасят светлината на учението в Европа. В тези комуни всички били равни, наричали се помежду си братя, заедно обработвали земята, и в основата на взаимоотношенията им царували вежливостта и толерантността. Освен, че всеки бил готов за взаимопомощ, съществувала сдържаност както по отношение на храненето, така и във всичко останало. При тях нямало място за омраза, завист и аморално поведение. Провиненият се изгонвал от общността завинаги с решение на всички пълнолетни от комуната.

Достойнство на романа е и осветляването на този период от нашата история. Макар и потулвана, преиначавана, заличавана и грубо фалшифицирана, истината непременно си намира път и всичко си идва на мястото, благодарение на артефакти, излезли изпод земята през последните 30-ина години, които по нов начин осветляват древни исторически извори. От този роман ще научите много за народа ни: интересни детайли от зараждащото се християнство и неговото първо разпространение по нашите земи от апостолите на Христос; защо българският език е признат за четвъртия, на който да се извършват служения и се превеждат библейски книги; какви са били нашите славни владетели, царствали над една от трите империи в Европа по онова време; каква е ролята на княз Вениамин Български в дворцовия живот и любопитни детайли за неговия брат на цар Петър Велики, за св. Иван Рилски, за царете Симеон Велики и Борис-Михаил..."

"Боян Мага - синът на Симеон" /ОТКЪС/

Аз съм Вениамин, най-малкият син на цар Симеон. Аз съм онзи, комуто той искаше да повери трона. Но попарих мечтите му с думите: "Не съм от този свят...". Защото съм роден с друга мисия, звездите са ме орисали да опазя Божието слово на Иисус Христос.

Всички научаваме мелодия на песента, думите. Ала запеем ли, всеки глас е различен. Така е и с живота - раждаме се по един и същи начин, а сме толкова различни и на външност, и по характер, и по съдба.

В Магнаурската школа в Новия Рим, както наричаха града на Константин, не приемаха всеки - трябваше или да е от царско потекло, или да е приближен до владетелския род. Затова за мене, за братята и сестрите ми нямаше проблем да се учим в най-престижното висше училище на империята, основано още през 425-та година. В него беше събрано огромно езотерично познание, както от Изтока, така също от Египет, Сирия и Вавилон. Това беше единственото училище, което даваше истинско светско и духовно знание. В двореца Магна Аула - тоест - Магнаура, се преподаваха и магическите науки. Цялото това познание е било съхранявано векове от Пазителите на Истината и Светлината и препредавано само на определени хора, за да не бъде използвано за лоши помисли. И смисловото значение на Магнаурската школа беше за голямо познание, а не просто "голяма зала", както се превеждаше. Сега се сещам, че нашата пещера Магура най-вероятно е била кръстена отначало Магнаура - Голямата зала - но простите хора са изпуснали сричката "на" и така е останало само Магура.

Нашето училище се помещава в нарочно построения за целта дворец Магнаура. Учебните зали са просторни, а за такива като мене има крило с богато обзаведени стаи, всяка от които разполага и с помещения за прислуга.

Тук бяха учили Кирил и Методий, татко и неговите братя и сестри, дядо и неговите братя и сестри. През първата година от моето учение се засякохме с батко Иван, но той завърши, както и по-големите ми братя и сестри. И останах сам.

Градът се разполага на 7 квадратни километра, което е три и половина пъти по-малка площ, отколкото на Преслав и три пъти по-малка, отколкото на Плиска.

Църквата "Света София" е една от трите забележителности на Цариград - така го бяха кръстили дедите ми - "градът на царя". Чак Константин Велики променя името му.

Всъщност към забележителностите трябва да причисля императорския дворец и кулата Галата, Хиподрума, Златната порта, крепостните стени.

Само че на мене най-силно впечатление ми правеше огромната императорска библиотека, където бих стоял с дни, стига да беше възможно. В нея всеки път откривах нови и нови художествени и литературни съкровища, събирани и опазвани от векове, имаше спасени дори от опожарената Александрийска библиотека, която е съхранявала над 100-хиляди тома.

Константинопол е бил обявен за новата столица на римляните през 330-та година. Когато предците ми са поставили основите на Византион, те добре са разбирали неговото уникално местоположение. А огромните му крепостни съоръжения, издигнати от римляните, му осигуряваха защита при нападенията, които се бяха редували със завидна ярост през вековете. Град с голяма значимост, величие и слава.

Според преброяване през 565 г. в него тогава са живеели 60 хиляди, но броят им чувствително намалял, особено след Юстиниановата чума, когато в някои дни са умирали по десет хиляди на ден и така около 40 процента от населението му се представило на Бога. Сега отново растеше и вероятно наближаваше същата цифра. Официалните езици в града на Константин бяха гръцки и латински, затова ги изучавахме усилено в Школата. Ако не е бил Канас у Биги Тервел, сега можеше не само тук, а и в цяла Европа да се говори на арабски език и официалната религия да е мюсюлманската. Да не забравяме каква силна армия са имали арабите по онова време, щом през 751 г. са нанесли съкрушителна победа над китайската армия при Талас и дори са се укрепили там.

Това, че дядо беше въвел християнството като официална религия, не означаваше, че преди това българите са били езичници. Да, имало е и езичници, ала от татко знам за някои славни предци, които също са били християни - като Канас-кесар Аспарух, като Канас-кесар Тервел (обявен за светец от Римо-католическата църква под името Свети Крал Тривелий), като най-големият син на Канас у Биги Омуртаг - Енравота ( първият наш светец), Канас у Биги Телериг, покръстен като Теофилакт, Канас у Биги Сабин, Канас-патриций Кубрат, който бил кръстен също в Константинопол, Крал Кеан Велики... Навярно има и други, но под пластовете на отминалото време често остават затрупани важни подробности, дати, имена...

Разбира се, не всички наши владетели са приемали християнството. Още се разказваше как Канас у Биги Крум превзел крепостта Средец, разрушил до основи старинния храм "Света София" и осъдил на посичане с меч около 6000 войници и още много мирни граждани - всички те християни. После как пленил митрополита на Адрианопол Мануил, гръцките епископи Георги Дебелтски и Лъв Никийски, други свещеници и ученият Кинамон, но тях не убил, а ги отвел в плен и те тайно от него започнали да проповядват християнството дори в двореца. Гоненията продължили и при Канас у Биги Омуртаг, макар да не можех да си отговоря защо е изписвал името си редом с християнски кръстове и с монограма на Христос, защо е сякъл монета, на която държи кръст и е с корона, върху която също има кръст.

Всъщност през първите три века християнството е било преследвано и сурово наказвано от римските императори. Чак до 325-а година официалната църква е гледала на Христос като на назарянина, който се е смятал за пратен от Бога. И за малко да си остане такъв, ако при гласуването не е получил превес с няколко гласа...

Едва през 395 (5903 г.) християнството е обявено за единствената държавна религия в Римската империя. Едва тогава! А по нашите земи християнството е било възприето още от началото на хилядолетието, още от първоапостолите, дошли да го проповядват - св. Павел Първовърховни през 52 г. в Македония и Тракия, св. Андрей Първозвани в Добруджа, Мизия и Скития. И затова българската църква е апостолическа. Вярно е, че дядо го въвежда като официална религия през 864 година, за втори път, ала при нас и до днес не беше така ясно изразено вмешателството на висшите сановници в светската и в политическата власт на държавата. Което не означаваше, че те всячески не се домогваха към такава власт.

Спомням си надпис на прадядо Пресиян в голямата християнска базилика при Филипи:

"Пресиян, от Бога владетел на многото българи, изпрати кавхан Исбул, като му даде войска, ичиргу боила и кана боила колобъра... Който дири истината, Бог вижда. И който лъже, Бог вижда. Българите направиха много добрини на християните и християните ги забравиха, но Бог вижда."

В случая под "християните" прадядо беше имал предвид ромеите.

Но пък толкова се възгордях, когато прочетох в "Римляни" едно от обръщенията на апостол Павел към Свети Ерм, владика на Филипопол, който е бил глава на няколко ранно-християнски църкви. И все повече оценявах делото на дядо Борис, който успява да наруши триезичната норма на църквата, при която било разрешено свещенослужение и литература да бъдат само на три езика - латински, староеврейски и гръцки, и да наложи като четвърти българският език. Така, след като папа Адриан ІІ благославя в църквата "Санта Мария Маджоре" в Рим новата българска азбука и преведените на български език книги, нашият език става един от четирите канонизирани езици на църквата.

Дядо Борис е бил забележителен държавник във всяко отношение. Той не само разширява границите на България до 400 хиляди квадратни километра, но ги управлява с мъдрост. Тези граници са били признати и от ромейската империя, а сключеният с тях мирен договор му е гарантирал спокойствие да насочи усилията си за въздигане духовността на народа ни...

Такива мисли ме връхлитаха, когато заставах пред статуята на Канас-кесар Тервел, първородният син на Аспарух, управлявал царството ни преди около 200 години. "Спасителят на Европа", както наричаха Тервел заради славната му победа над арабите край стените на Константинопол през 718-та година. Този величествен бронзов паметник на светията се намира до църквата със златния покрив "Свети Апостоли", в която е погребан Константин Велики. Според арабския пътешественик ал-Масуди армията на арабите е наброявала 200-хиляди души с пет хиляди кораба. Той е написал: "Българите са огромен, могъщ и войнствен народ. Един български конник може да излезе на глава на 100 или 200 конници"... След тази славна победа арабите повече не посмяват да нападат Европа.

Величав живот е имал Тервел. Той засега е единственият български държавник, който превзема Константинопол, за да възстанови на трона Юстиниан ІІ Ринотмет. В знак на благодарност император Юстиниан ІІ Ринотмет го провъзгласява за кесар, титла, която го прави равна на самия него - нещо, което преди не се е случвало. Тази най-висока римска имперска титла, втора по значение след императорската, обикновено се е давала на престолонаследника и никога на някого извън Великата Римска империя, особено пък ако не е християнин. Затова Тервел е изобразяван върху печатите си с християнски инсигнии на властта (кръст и палици). Тогава е приет в императорския дворец, увенчан е с кесарска корона и покрит с императорска хламида. Тогава е и случката, когато по заповед на Юстиниан ІІ Ринотмет ромеите затрупали със злато и скъпоценности неговия щит и забоденото до него копие. Тогава е бил договорен и династически брак между малолетната дъщеря на Юстиниан ІІ и Тервел, който обаче така и не бил осъществен. И тогава му дава областта Загоре, в която са последните ромейски пристанища в Черно море.

Високият паметник на Канас-кесаря Тервел го изобразяваше с дълга развята коса под метален шлем, с красиво оформена брада и с очи, загледани някъде далече. Беше облечен с дълга метална ризница. В дясната си ръка държеше копие, в лявата - кръгъл щит.

Нима е случайно, че английският владетел Филип Дългокоси тогава поискал дъщеря му за жена на сина си и я получил? Та всеки европейски владетел би бил горд да се сроди със славния български Канас-кесар.

Татко носеше медальон, който е принадлежал на Тервел. Надписът му гласеше: "Богородице, пази кесаря Тервел".

Разбира се, неблагодарността на ромеите си е открай време и три години по-късно Юстиниан организирал поход срещу него с цел да си възвърне областта Загоре, но армията му била разгромена край Анхиало. Затова никак не ми е жал за трагичната му кончина през 711 г.

После е имало поредица от императори до 716 г., когато за кратко на трона сяда император Теодосий ІІІ, с когото Канас-кесар Тервел сключил мирен договор, от който запомних, че Великата Римска империя се е задължила да плаща на България ежегоден данък на стойност 30 литри злато в скъпи червени кожи и дрехи, символи на царската власт и величие; че признават българските граници, в които влиза областта Загоре; че двете държави ще си предават бегълците, които са обвинени в заговор срещу законния владетел, както и че право на внос имат само стоки, снабдени с държавен печат, в противен случай ще бъдат конфискувани.

Ето, такива бяха моите деди и аз много се гордеех с нашето славно минало.

В Константинопол имаше статуя и на татко, изобразен на кон, който се е изправил върху задните си крака. Отивах при нея всякога, щом ми домъчнееше за дома, и сякаш така се доближавах до семейството ми, останало в Преслав. Колко радост намирам в спомените, колко смях, споделена обич и мигове на щастие.

Книгата на мъдреца Енох беше любимото ми четиво през тези години, прекарани в Магнаурската школа. Той беше не само първият писател на човечеството, но и син на Иаред - потомък на първия човек Адам от седмото му поколение. Онова, което ме пленяваше в книгата, беше описанието на срещата му с Твореца, без да премине през ада на смъртта. И след завръщането си от Седмото небе ни е разказал как чрез силата на медитацията е постигнал висшето познание, как е проникнал до тайната на сътворението.

Така се зароди мечтата ми и аз да постигна висше познание.

Беше рисковано да държа тази книга в стаята си, защото беше забранена и ако я откриеха, щях да имам големи неприятности - най-малката от които да бъда изгонен от Императорската школа. Но пък аз не бях съгласен с онези, които я отричаха като вреден апокриф. Защото Юда я е цитирал в неговото послание, а Ириней и Тертулиан са я считали за "боговдъхновена и канонична". Бях благодарен на късмета си да се запозная с двама сирийци, които ми я намериха и дори отказаха да им заплатя за нея.

Всъщност така започна нашето приятелство, което щеше да изиграе важна роля в моя живот.

Добре, че се завърнах от Египет в началото на септември 6432-ра година или 924 според новото летоброене, защото, докато ме е нямало, татко се появил пред стените на Константиновия град, начело на войската ни, и пратил известие на императора и патриарха, че иска да разговаря с тях. Пратениците му намериха и мене - татко настоявал и аз да присъствам на тази среща. Представям си какво би се случило, ако не бяха ме намерили - щеше да стане не дипломатически, ами военен въпрос, защото никой, дори моят наставник Николай Мистик, не знаеше къде съм.

Вечерта на 9 септември в двореца на Златния рог татко ме прегърна преди официалната част. Мама, сестрите и братята ми били здрави, изпращали ми поздрави и питали кога ще си отида. Отвърнах, че ще се постарая да е за Рождество Христово, както винаги.

- Татко, защо искаш да бъда на тази среща?

- За да трупаш опит и нови познания.

- Но аз няма да царствам!

- Кой знае своето бъдеще, сине? Никой!

Прехапах устни, защото щях да изрека: "Аз знам!..." Ала си замълчах. Разбирах желанието на татко, който искаше синовете му да бъдат добре образовани и подготвени в даден момент да застанат начело на обширната ни държава, която се разпростираше от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море.

Татко беше прав - за мене се оказаха интересни преговорите между двамата владетели, заобиколени от близки и верни хора. Император Роман Лакапин по никакъв начин не демонстрира превъзходство над татко, напротив, стараеше се да подчертава, че са равнопоставени, а патриарх Николай Мистик с благообразния си глас внасяше допълнително една мекота във всичко.

- Чада наши, като най-благоразумните, най-разсъдителни и истински християни, вие днес говорите за ново споразумение, което отново да установи мира межу ромеи и българи. Като поставени от Бога владетели, вие сте добри и справедливи. Бог мрази надменността и събаря тия, които се превъзнасят с горделивите си помисли. А пък ако им позволява за малко да заемат уж известно положение, то отново го разрушава. Никой не е в състояние да постигне каквото и да било със своите сили. Защото никой не получава голям дар, ако не му се даде свише. Да се гордеем, да отдаваме благодарност на Бога, че е дал на нашите съседни народи такива мъже за началници и владетели...

Той наричаше и двамата с една и съща титла - "василевси", а така пишеше и в новия мирен договор, според който Източната Римска империя се задължаваше отново да ни плаща годишен данък, но в замяна татко отстъпи няколко черноморски селища, които бе завладял неотдавна.

Нашите български владетели открай време са били титулувани "Канас у Биги" - най-висшата титла след тази на Бога. Княз от Бога! Такива са също Князът на Светлината Иисус Христос и Князът на Мрака Луцифер. Даже Църквата наричаше Христос "Князът на мира", а не "императорът", "василевсът", "цезарят" и прочее на мира. Затова след титлата си нашите владетели изписваха и "С власт от Бога дадена". И то преди ромеите да образуват своята империя и да започнат да твърдят, че само техният император е с власт, дадена му от Бога. Но татко беше заменил титлата "Княз у Биги" с титлата "цар" - навярно от цезар, не съм го питал.

Езическите ритуали при подписването на такива договори бяха останали в историята ни, но те са имали своето важно символично значение за предците ми. Например ритуалът с изливането на вода от чаша на земята е означавал, че ако клетвата бъде нарушена, кръвта по същия начин ще бъде пролята. Обръщането на седло се е тълкувало като предупреждение, че нарушителят ще падне мъртъв от седлото си по време на битка. Докосването на тройна юзда пък е символизирало твърдостта на споразумението, а повдигане на снопче с трева високо над главата - като предупреждение, че ако мирът бъде нарушен, няма да остане и помен от врага, дори трева. И най-накрая пожертването на куче е било като гаранция за здравината на договора.

Когато император Лъв V Арменец сключил мирен договор с Канас у Биги Омуртаг, тогава, за да се демонстрира здравината на сключения съюз за мир между българи и ромеи, българите приели да се закълнат по християнски, а Лъв V Арменец извършил сложния езически церемониал на клетвата ни: излял на земята чаша вода, обърнал към земята конско седло и вдигнал над главата си сноп трева, заедно с тройно сплетени кожени ремъци. Тогава Омуртаг се заклел над християнския кръст.

След това поднесоха вечерята. Беше богата, навярно нямаше животно и птица, които да не бяха преминали през ръцете на готвачите. Наблюдавах как императорът лакомо яде от тлъста гъска, пълнена с чесън, лук и праз, обилно напоени с масло и рибен сос. Миризмата беше непоносима и само при вида на тези блюда, които всички възхваляваха като изискани и неземно вкусни, ми се пригади. Ала в мига, когато зърнах да внасят върху табли изкусно аранжираните печени лебеди, всичко в мен се преобърна. Само като си представих как са изглеждали красивите птици, преди да бъдат умъртвени за този пир, извих глава и се опитах да потуша надигналия се бунт в стомаха ми. Да ядеш лебед, символът на прераждането, на чистотата и целомъдрието, на мъдростта и пророческите способности, на поезията и смелостта, ми се стори толкова ужасно, че ако не бях напуснал залата, можех да изгубя контрол. Почитта към лебедите е много, много древна. Виждал съм върху стари амфори изображения на слънчевата колесница, теглена от лебеди. А тези тук щяха да се угощават с тях. И като се извиних, че не се чувствам добре, напуснах залата.

Така съм пропуснал следващия им "деликатес" - език от фламинго с мозък от фазан и черен дроб от папагал...

Как всичко в живота си има своите корени в миналото! Византион (или Бюзантион) е бил малко тракийско селище, което се харесало на тракиеца Константин, на императора Константин Велики, който го направил столица на Източната Римската империя. И до началото на VІІ-ми век в него са управлявали деветнайсет тракийски императори, навярно защото, както е написал през VІ-ти век император Юстиниян (с тракийската фамилия Сабазий), "... ако някой спомене името Тракия, веднага, щом думите излетят от устните му, слушащият осъзнава благородните качества на този народ - невероятна мъжественост и страховита войнственост, изпитани по всякакъв начин на бойните полета". Затова през първите три века от своето съществуване Източната Римска империя се е управлявала предимно от траки, като се започне от Максимин, следван от Клавдий ІІ, Квитилий, Галерий, Максимин Дакиецът, Лициний, Константин Хлор... И от фригийците Михаил ІІ, Теофил, Михаил ІІІ. Никак не се изненадах, когато върху римска карта от ІІІ-ти век прочетох: "Европа - тема от Тракия".

Затова тракийските императори във Византион са правили добрини за народа, от който произлизат. Константин Велики е финансирал постояването на Плиска, Преслав и Силистра - той е бил от племето мизи. Юстиниан Велики укрепил Сердика, Филипопол, Берое и създал Юстиниана Прима, която се превърнала в седалище на независимата тракийска църква. А когато император Маврикий си позволил гонения срещу прадедите ни, тракиецът Фока застанал начело на въстание, което свалило омразния Маврикий и на трона седнал провъзгласеният за император Фока. След 610 г. на власт дошъл арменецът Ираклий, приятел на княз Кубрат. Трона наследили синовете му Ираклий ІІ и Константин ІІ...

През вековете на трона в Константинопол са се възкачвали и с не български произход и много от тях са били женени за български княгини.

А какво са направили гърците, щом успели да възкачат на императорския трон свой? Подлите данайци бяха разрушили повече от 900 наши черкви, защото си мислеха, че така ще унищожат вярата ни, но жестоко грешаха. Храмът на вярата е в душата на всеки от нас и тези храмове са неразрушими.

Не стига това, ами гърците бяха успели някак да наложат своята дума "евхаристия" - която в превод означава "благодарност" - за най-важния ритуал на църквата - светото причастие. Да се смее ли човек, да плаче ли?!

Когато не бях зает с учение или очите започваха да ме болят от много четене в библиотеката, обичах да се разхождам из тържищата на големия град, където се кръстосваха три от главните пътища на търговците - за Венеция и Запада, за Преслав и Севера, за Сирия и Изтока. Всеки ден дълги кервани пренасяха за тях плодове, храни, източни платове, оръжия.

А на българското всякога научавах и новини от дома. Заради това тържище се беше проливала кръв, водила се беше двегодишна война, когато веднага след възкачването на татко на престола българското тържище било преместено от Константинопол в Солун, което, освен всичко друго, засегнало и престижа ни. Били наложени и високи данъци.

Всъщност преместването на българското тържище от Константинопол в Солун е станало в отговор на прогонването на гръцките духовници от България, както и въвеждането на българския език като официален. И тогава, след като татко не успял да уреди въпроса по дипломатичен начин, нахлул в Тракия и започнал война с ромеите. Чак след разгрома на ромеите при крепостта Булгарофигон в Източна Тракия се стигнало до мир и връщане на българското тържище обратно в Константинопол, подписан бил мирен договор, според който Източната Римска империя се задължила да изплаща на България годишен данък. Но най-важно било преместването на границата - тя вече минавала на 20 километра от Солун. За това свидетелства Наръшкият надпис отпреди двайсет години, посочващ границата: "Лето 6412 от сътворението на света. Граница на ромеи и българи при Симеон, архонт от Бога на българите, при Теодор Олгу таркан и при Дристър комита."

- Какви са тези благовония? - спрях пред сергия с подредени стъкленици, малки глинени бурканчета с похлупаци и красиви торбички.

- Нещо специално ли търсите? - продавачът леко се приведе напред, но като срещна погледа ми, бързо занарежда: - Имаме аромати на смирна, на кориандър, на амбра, мускус, ладан...

- А аромат на рози имате ли?

- Че как? Ей го, тука е, в таз стъкленица. Помиришете - той тикна под носа ми малко изящно шишенце, на което бе махнал запушалката.

Облъхналото ме ухание сякаш ме пренесе у дома, в двореца в Преслав. Край портата растеше голям храст, отрупан с розови розички, които всяка пролет за около два месеца изпълваха със сладък аромат всичко наоколо.

- Ще го взема!

Подадох му златна монета и той побърза да я запахе, за да се увери, че е истинска. След което върна запушалката, уви ми стъкленицата в шарена кърпа и аз продължих разходката си из тържището.

В края му имаше малко магазинче, което беше собственост на венецианеца Чезарио и обичах да се застоявам там. То беше събрало картини от целия свят, повечето бяха подредени, изправени една до друга и опрени до стените. Обикновено нямаха рамки, но онези, които имаха, бяха двойно и тройно по-скъпи. Преобладаваха портрети на жени и мъже, по-рядко на деца; имаше натюрморти и пейзажи, и картини с животни, и ловни сцени, и бойни сражения, и картини на дворци и градове, на морета и екзотични места.

Та на българското тържище, в близост до това магазинче, в голям склад за копринени платове, започнах да се срещам с двамата сирийци, тогава все още за мен те бяха само тайнствени непознати, които постепенно ми повдигаха завесата към нови светове. В подземията му можехме да говорим дълго, скрити от чужди очи и уши. Носеха ми апокрифни книги, за да ги прочета, после да беседваме върху написаното в тях. Затова когато миналата пролет поехме към тяхната родина, вече бяха спечелили и уважението, и доверието ми. Отивахме към окултен център в областта на Дамаск, за да ме подготвят за голяма мисия. Именно там, където Христос се е явил на апостол Павел, и аз трябваше да получа своето посвещение.

Разказаха ми и за Великия Велик Хермес, или както го наричаха с почит "Писарят на Боговете" и "Майсторът на Майсторите", който живял в древен Египет много отдавна. Говорело се, че е бил съвременник на Авраам. От него са придобивали Универсалния ключ всички Велики Посветени, които са се стичали да го слушат от Индия и Персия, от Халдея и Мидия, от Асирия и Гърция, от Рим и далечните Китай и Япония. Това е същият Хермес, когото египтяните обожествявали и превърнали в един от своите богове под името Тот. А титлата Трисмегист, която са му дали, означава "Трижди Великият". Името му било почитано във всички древни страни, та и до днес, а учението му е сочено като "Извор на Мъдростта". Доста по-късно и гърците са приели Хермес за свой "Бог на Мъдростта".

Само че учението му не било за всеки, а само за избрани. Било тайно, толкова тайно, че смисълът на думата се свързал с името му - Хермес - "херметичен". И това свещено учение се е предавало от Учител на Ученик, от Посветен на Жрец, от уста на ухо. А когато все пак се налагало да бъде записвано, се прибягвало до термини от астрологията и алхимията и само онези, които притежавали ключа, са могли да разчетат закодираното.

Затова и аз тръгнах към мястото, където са живели велики Адепти и Майстори. Бяха ми обещали, че ще ми дадат да прочета свещената книга "Кибалион", която била универсален ключ към древното Херметично познание, но чак след като бъда Посветен. Защото иначе нямало да разбера нищо. "Устните на Мъдростта са затворени, освен за ушите на Разбирането" - ми казаха тогава.

Още

Среща с автограф с автора на романа "Глад" Джамал Уариаши

Още

Излезе "Сто парченца от мен" - роман за житейските избори, които правим (откъс)

Още

Роман на българка ще се преподава в Мексико

Още

Книгата "Свети вълк" на Елена Алексиева стана роман на годината