ПОЛЕМИЧНОТО ИЗКУСТВО
Невидимото изкуство и неговите скъпоплатени автори
Художествен, или социален експеримент са творбите им
Автор : / 6704 Прочита 12 Коментара
Лондонската галерия "Хейуард" събра на едно място 50 "невидими" произведения на изкуството през юни 2012 г. с творби на автори като Анди Уорхол, Ив Клайн и Йоко Оно под името "Невидимо: Изкуство за невидимото, 1957 - 2012" (Снимка: Getty Images)
Когато у нас дойде с пърформанс българката с артистично име Ода Жон, нашенският елит "изяде" творбата й, като жадно се нахвърли върху "плътта" от филета на изтегнатото върху масата "голо тяло", а после оплю художничката, че се е... подиграла с тях. Така се получи. Онези, които не вникнаха в идеята и оправданите й очаквания, направиха точно това - унижиха себе си, като излапаха арт инсталацията.
Това се случи през 2018-а година. А десетилетия отпреди това, и до ден-днешен, по света "творят" картини и скулптури без сюжет, и с идея, която се нуждае от пояснения, скъпоплатени автори. Наскоро един от апологетите на съвременното невидимо изкуство - италианският артист Салваторе Гарау продаде невидима скулптура, озаглавена "Io sono" ("Аз съм") за 15 000 евро.
Любопитно е, дали онзи, който я е купил, съзнава посланието на автора в самото заглавие на "скулптурата", или пък то изобщо не го интересува, защото гледа на покупката като на инвестиция?! - Трудно е да се каже, защото светът окончателно се е смахнал на темата "различно", а Гарау определено е "различен" и модерен автор.
И само като си представи човек, че примери на съвършенството са умирали в бедност?! Клод Моне е изгорил картините си, заради кредитори, а Антони Гауди умира в болница за бедни... Списъкът от големи майстори на четката, скулптурата и архитектурата, са умирали бедни, а съвременните автори на "нищо" се продават за милиони и милиарди долари.
Нашенката Ода Жон ни предостави едновременно храна за тялото и храна за размисъл - поука за душата, но малцина рабраха това, и се ограничиха само с... истинската храна. Имаше материалност, така да се каже, нейната творба. Но да се взираш в празната стена и да наричаш "изкуство" нищото, си е направо откачено. Случи се да видим през 2012-а едни такива снимки - изложба, чиято публика се взира в празните стени и дори "снима" творбите, които не са там?!?
В някои публикации за изложбата имаше и информация - че американската художничка Лана Нюстром е направила изложба с невидими картини в нюйоркската галерия "Шулберг", че публиката изпитва огромен интерес, а мениджърът й предсказва бляскаво бъдеще.
Самата Лана излизаше в тези публикации с изявлението, че това, че не се вижда нищо в картините й, не означава че не е работила усърдно върху тях.
И след като мнозина заключиха, че това е умопобъркано, а други направиха още по-силни констатации - че "светът окончателно е пропаднал", се появи и разкритието на истината - въпросната изложба е била постановка в сатирично шоу, нещо като социален експеримент.
Ценителите на изобразителното изкуство си отдъхнаха, че то ще продължи да бъде "видимо", защото трябва все пак, дори в творби на модерното изкуство, да има някакво изображение, или материал, така да се каже.
Факт е, обаче, че не само мнимата Лана "произвежда" подобни "картини". А още по-любопитен факт е, че тези "произведения" се радват не само на "зрителски", но и на колекционерски и инвестиционен интерес.
Както се казва, очевидно някой съвсем буквално тълкува думите на Малкия принц, че "Същественото е невидимо за очите".
За основоположник на "невидимите" картини се счита френският художник Ив Клайн. През 2019-а година неговата картина "Барбара" от серията "Антропометрии" се продаде на аукцион за 18 милиона долара от Christie"s.
Преди това световноизвестният аукцион вече беше продал друга негова творба от същата серия - "Le Buffle" за 12,4 милиона долара. И двете творби са в един цвят - ярко синьо, и в тях не се различава нищо друго, освен... цвета. Според експертите, обаче, "Барбара" е създадена от отпечатъците на голи женски тела - модели на автора.
"Барбара", 1960 г. на Ив Клайн
Е, историята вече познава такъв случай - "Черният квадрат" на Казимир Малевич от 20-те години на 20-и век. Почти всяко платно на Малевич се оценява на поне 1 млн. долара, ако не и повече.
Да ги купуват е привилегия на богатите, а богатите не винаги знаят какво купуват, докато някой не им каже, че това е "модерно", "ценно", или просто "скъпо".
И как не, картини на гореспоменатия по-горе Ив Клайн, като да речем картината му "Принцеса Хелена", са изложени в Музея за модерно и съвременно изкуство в Ню Йорк. На гореспоменатата картина няма да видите принцеса, но очевидно е била високо оценена от разбирачи в изкуството, за да попадне в престижния музей. Картини на Клайн има и в музея "Лудвиг" в Кьолн.
Очевидно, онези които купуват "цветно нищо", знаят защо го правят. Логиката е, че щом картини на този автор попадат в музеи, те са ценни, и са добра инвестиция, смятат те. И всъщност, излизат прави.
Има една любопитна история с картината на Анри Матис "Лодка". При толкова познавачи на изкуство, тази картина, в продължение на 47 години е висяла "с главата надолу" в Музея на модерно и съвременно изкуство в Ню Йорк, без никой да заподозре това. Докато не се появил един случаен посетител, който се обърнал към ръководството на музея, за да я "изправи". А пропо, Матис - също като Клайн, започнал да рисува ей-така - от скука, докато лежал вкъщи след операция от апендицит. Но е... Матис!
В съвременното модерно изкуство има и други любопитни истории, които ясно доказват пълния субективизъм по въпроса за оценката на качествата на някои творби. Но това касае не само картини и скулптури, а и други артефакти, като Айфеловата кула, например, която мнозина наричат "грозното желязно чудовище".
И в София се появи една такава арт инсталация - е, не толкова мащабна като "чудовището на Париж", но също с толкова големи претенции за слава. Костваше доста на организаторите, да й съберат "чукалата", пардон - железата.
На какво разчитат авторите на подобни творби? - Очевидно, на шанса, който винаги предполага изключението.
Родоначалникът на невидимите картини в един цвят - французинът Ив Клайн, умира млад - на 34 години, през далечната 1962-ра. Смятан е за важна фигура в следвоенното европейско изкуство. Той е водещ член на френското художествено движение нов реализъм, пионер в пърформънса и предшественик на попарта.
Роден е в Ница, в семейството на художници. Баща му е представител на постмодернизма, а майка му - на ташизма. Както се казва, расъл е сред новаторски идеи, но дълго време не проявявал никакъв интерес към рисуването. Почеркът му проличава първо в музиката. Като младеж създава монотоннна музикална симфония - от един акорд и 20 минути мълчание.
Тренирал джудо и на 25 е произведен в майстор с титлата yodan (4-ти дан/черен колан). Получава признанието не където и да е, а в Япония. Това е изключително постижение за европеец. Когато се връща в родната си Франция, започва да рисува. Първия си монохром /картина в един цвят/, рисува през 1949-а. Запазената му марка е синият цвят.
Краткият живот на Клайн не му позволява да реализира една друга своя мечта - архитектура без стени - сграда, изградена от... турбулентни въздушни течения. И ако смятате, че това звучи нереалистично, грешите. Идеята на Клайн е осъществена от скулптора Майкъл Ашер.
Последователите на Клайн не са един и двама. Сред тях са известни имена като Йоко Оно, Робърт Бари, Анди Уорхол, Иля Кабаков и други легенди на постмодернизма. Ще бъде доста несправедливо да наречем някои техни творби "невидими", защото идеята е заложена в тях, и ако си припомним продължението на фразата на Малкия принц за "същественото", то то наистина се открива не с очите, а със сърцето. В този смисъл някои "невидими" творби имат много ясни послания - включително, и политически.
През 2004 г. Иля и Емилия Кабакови организират изложба "Празният музей". На фона на музика на Бах, посетителите се разхождат в галерия с тежки завеси, в която няма никакви картини. Гигантски светли петна светят по стените, на предполагаемите места, където би трябвало да са закачени творбите. Тези петна, обаче, въздействат на публиката като покана, зрителят да задвижи въображението си и да "види" в светлото петно "своята" картина - да изгради собствен сюжет. Предизвикателството се харесва на мнозина.
Интересен в това отношение, като един отговор на "липсата" е и филмът на Роман Ондак "По-мълчалив от всякога" (2006). В него има празна стая, оборудвана с устройства за... подслушване.
Анди Уорхол пък става известен с един забавен скандал. Той използва флуоресцентно мастило, като "тайнопис" на порнографски рисунки. Доста дискретно, нали? Сексуалните изображения стават видими чрез ултравиолетова светлина. Въпреки това, произведенията му попадат под ударите на Закона срещу порнографията, приет през 1966 г. в Америка.
Подобна е творбата на Джани Моти - "Вълшебно мастило" (1989), представляваща серия от последователни рисунки, скицирани с невидимо мастило. Изображенията са видими за един кратък миг, след което напълно изчезват.
Сигурно ще се изненадате, но американският президент Джон Кенеди можеше да има невидим мавзолей. Проектът е дело на Клас Олдънбург. Той предлагал да бъде излята восъчна скулптура на Кенеди, и тя да бъде заровена в земята с главата надолу /?/. Идеята на автора била да внуши как потъваме в Нищото след смъртта. Убедителна идея, но меко казано - доста странна.
Джошуа Алън Харис е истински креативен откривател на съвремието ни. Той е автор на идея за художествено приложение на торбите за боклук, като създава скулптури с причудливи форми, пълни с въздух от въздухопроводите на нюйоркското метро.
Стоп- кадър от въздушните скулптури на Салваторе Гарау в Ню Йорк
Подобна е инсталацията на Тереза Марголес - "Aire / Air" (2003), която се състои от две климатични системи, които разпръскват ситни капчици вода, подобни на мъгла. Всъщност, "методът" е имал друго приложение - чрез него са измивали мъртъвци преди аутопсия?!? Звучи зловещо, ако го разбереш, но без тази информация, изглежда красиво.
Особен интерес към "невидимите" творби и техните автори има галерия "Хейуърд" в Лондон. През август 2012-а година там бе организирана изложбата "Невидимо: Изкуство за невидимото, 1957 - 2012", която направи една своеобразна ретроспекция на началните крачки на това изкуство до наши дни.
С последните новини за търгове на невидимо изкуство, става повече от ясно, че това изкуство си има доста платежоспособни ценители. А що се отнася до зрителите, някои от тях изобщо не осъзнават, че са станали жертви не само на любопитството си, но и на някакъв експеримент. Това задава въпроса: Способни ли сме на критичност и индивидуална оценка, когато ни липсва компетентност, или се подчиняваме на някакъв масов конформизъм, който ни тласка към компромиси с изкуството? Докъде ще ни доведе това?
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}