Сфумато поглежда в "Светлото бъдеще на битака" с Иван Добчев

ИЗКУСТВОТО ОНЛАЙН

Сфумато поглежда в "Светлото бъдеще на битака" с Иван Добчев

Датата на излъчването на постановката е 7 май от 19 часа

Редактор : Impressio / 5 май 2020 / 10:26 864 Прочита 0 Коментара

Театрална работилница "Сфумато" продължава виртуалните си подаръци за своите зрители. Тази седмица екипът ще "качи" още едно представление от своята театрална история в канала си в YouTube. И това е:

"Светлото бъдеще на битака"
(по романа на Светлана Алексиевич "Време секънд хенд")

Превод от руски: Ангелина Александрова и Тотка Монова
Сценична версия: Иван Добчев
Постановка: Иван Добчев

Датата е 7 май от 19 ч. ТУК

Сценография и костюми: Петя Боюкова
Музика: Христо Намлиев
Снимки: Цочо Бояджиев

Участват: Свежен Младенов, Иван Николов, Йордан Ръсин, Димитър Крумов, Стилиян Желязков, Йордан Биков, Дария Симеонова, Неда Спасова, Гергана Кофарджиева, Виттория Николова, Василена Винченцо, Сребрина Георгиева, Катерина Керемедчиева, Кристина Кулиш, Иван Златарев

На 12 декември 2016 г. е показването на резултатите от ателието.

На 5 юни 2017 г. е играно в основната програма ХХV Международен театрален фестивал "Варненско лято".

Ето какво написаха за спектакъла преди няколко години:

Сигурно не е привично да се пише за междинен театрален продукт, за суровия резултат от едно ателие. Още повече, че Иван Добчев и екипът му ясно прогласиха: показваното не претендира да бъде завършена творба, то е "чернова на един бъдещ спектакъл". Разчитането на тази чернова си струва обаче усилието.

Обемният том на Алексиевич сбира документални разкази на граждани от бившия Съветски съюз за живота през и след социализма. Каквито и да са гледните точки, оценките на миналото и настоящето, каквито и да са обертоновете, общо изповядан е един - даже не мощен, а жалък - антропологически срив.

Сцена от постановката "Светлото бъдеще на битака", реж. Иван Добчев (Снимка: Театрална работилница "Сфумато")

Безмилостно се изследва днешният облик на homo sovieticus, продукта на маркс-ленинските "лаборатории", създали нов човешки вид. Същество, уверено, че живее в перманентно "военно положение", в което трябва да оцелява. Щедро проповядваният гордо звучащ човек няма как да съществува в тази "природа". Оцеляването предполага тотална концентрация върху себе си (в режим на минимализъм) и безжалостна липса на солидарност. Двигател на оцеляването е страхът, а цената му е животът и достойнството на другите, които живот и достойнство не струват всъщност нищо.

За това създание бъдещето никога не си е на мястото, а миналото е винаги наново измисляно. И официалният, и "тайният" му, "интимен" живот в настоящето са закономерно изградени от голи, но екстремни абстракции. Той схваща сам себе си абстрактно и в екстрем, при което самостоятелното мислене е противопоказно. "Естественото" състояние е разпадането на естествеността: липсата на нормалност, девалвирането на базовите ценности чак до тяхното зануляване. Свободата става звуков набор без значения.

Отсъствието на собствено антропологически критерии в структурите на оцеляването провокира самосъзнание, в което всеки брои себе си за жертва, а всички останали за палачи. Понеже пак става дума за представи, градени през "обективирани" абстракции, разликата между "жертва" и "палач" се замазва до край, което пък замазване се инструментализира.

За така нагласения антропоид, обичащ единствено абстрактните си мечти, социалната промяна е всичко на всичко "смяна на декора" - действащите лица и изпълнителите остават същите. В ход е привидно радикален преход на абстракциите от "идеи" към "комерс", разбиран като директно обслужване на епидермалната органика.

Тези уж различни "цивилизации" имат срещата си на "пазара", където колабиралите идеи, редуцирани до вещи-символи, се продават за жълти валутни стотинки. Видиотени покупко-продажби на битпазарски боклук, генериращи идиотски "носталгии". Носталгиите на генетично смачкани същества по един смачкан живот.

Сцена от постановката "Светлото бъдеще на битака", реж. Иван Добчев (Снимка: Театрална работилница "Сфумато")

Добчев без милост зачертава масовизираната марксоидна визия, че социалната ситуация формира безостатъчно личността. Визия, подклаждаща фаталистични оправдания от типа: "Такова беше (е) времето". Той обръща изцяло перспективата и показва, че социалните отношения са производното, ефектът от същината и действията на техните субекти. Тук даже не става дума за оцеляване-неоцеляване или устояване-неустояване. А за две паралелно съществуващи humanitates. Homo sovieticus и homo humanus - съветският срещу човешкия човек, срещу човека човек.

Затова именно "Светлото бъдеще на битака" не припява на биташките апокалиптици, проповядващи и продаващи безнадеждност. Добчев знае, че "солта на земята" във всички времена е маргинализирано малцинство, което обаче не я обезсолява. Знае още, че човечеството не се е изродило и няма да се изроди тъкмо благодарение на това малцинство.

Ателието по Алексиевич е уцелило и формата, в която всичко това да добие сценичност. Добчев говори за "пост-драматичен театър". С това иска да каже, струва ми се, че са загърбени традиционните, очакваните форми на театрално внушение. Че тълкуванията се правят не през заварени формати. Избрана е една енергизирана "статичност" на вербалната и телесната динамика, откриваща не напудрен хоризонт към антропологическия ужас, за който иде реч.

На 12 декември Добчев беше безмилостен и към своите зрители. Представената от ателието груба чернова на бъдещия спектакъл бе с трайност три астрономически часа. Дори театралните гладиатори бяха чисто физиологично доведени до такова състояние, че едва ли някой е успял да се концентрира върху финалната - и без това проточена - поанта. Това не бе единственото проблемно място.

Представеното прояви композиционни неравности, препятстващи чистото звучене на акцентите повторения, пасажи с изтърван ритъм, актьорски киксове и пропадания. Казано накъсо, имаше шумове, надраскващи основната линия.

От програмата на ТР "Сфумато" разбирам, че следващото показване е предвидено за 16 януари. Познавам творческия темп на Добчев, способността му да ускорява времето. Знам, че той вижда и постиженията, и излишното, и липсващото достатъчно ясно, за да дисциплинира чернови разкроения материал в плътна и единна структура. Знам, че вече работи по това.

Иван Добчев има силно сетиво за появите на вакуум в социалното мислене и способност за реактивно действие срещу дефицитите. "Пост-драматичността" идва от елементите на социална педагогика в неговите реакции, съпроводени с покушения срещу текущия театрален език. Бих напомнил безмилостните дисекции "Антихрист", "Одисей пътува за Итака", "Януари" и "Суматоха", "Животът е сън", "Господин Балкански", програмите на ТР Сфумато по Чехов, Радичков, Стриндберг... "Спомен за една революция", "Завръщане във Витенберг", "Гео", колкото да спомена някои от емблематичните жалони. Имам основания да се надявам, че "Светлото бъдеще на битака" ще влезе в този ред.

Георги Каприев, "Култура"

Има моменти в този спектакъл, когато мозъкът на залата се нагорещява до взрив и зрителите дишат по-трудно. Ясно е, че това политическо представление отдавна трябваше да се случи. Защото този спектакъл е като спиритически сеанс с духовете на комунизма и тоталитарните им отрепки. Яростен театрален Нюрнбергски процес, в който се чуват ясно гласовете на жертвите и на палачите. Останалото е мълчание.

Патриция Николова, Sofia Live

Сцена от постановката "Светлото бъдеще на битака", реж. Иван Добчев (Снимка: Театрална работилница "Сфумато")

Самата Светлана Алексиевич в продължение на седем години е обикаляла, за да събира материали, предразполагайки мнозина, пострадали от Системата, най-сетне да проговорят. Живот на тези гласове дават актьорите Свежен Младенов, Йордан Биков, Йордан Ръсин, Василена Винченцо и други. Историите, които чуваме и които ни карат да съпреживяваме, са документални разкази на хора, били от различни страни на барикадата. Както жертви, така и палачи - богата панорама от характери, обемаща всички възможни гледни точки. Защото целта, която си поставя спектакълът, е да изследва феномена постсоциалистически човек, Homo Sovieticus, лично преживял варварските експерименти на епохата.

Епоха, за която от собствен опит - за разлика от младите артисти - може да сподели доайенът Гергана Кофарджиева, съпругата на големия наш режисьор Любен Гройс. Героинята й сънува лагерни сънища; ретроспективно ни връща във времена, когато децата не помнят майките си млади, а само болни и умиращи. Със съдбата на сина й пък е свързана онази гореща точка, върху която акцентира още заглавието на постановката.

От майор с два бойни ордена подир великите събития му се налага да заработва като "сергиджия". Точно както барикадата, каквато първоначално представлява сцената, се преобразява впоследствие в претрупана сергия, на която са изложени за продан медали и военни униформи, редом до кичозни матрьошки с ликовете на Сталин и Ленин. Сполучлив опит на спектакъла да илюстрира сблъсъка на две цивилизации. Тази на "светлото бъдеще" и последвалата я ера на битака.

Сабина Василева, "Сега"

Сцена от постановката "Светлото бъдеще на битака", реж. Иван Добчев (Снимка: Театрална работилница "Сфумато")

Да се преведе на театрален език нещо толкова автентично не е лесна задача, но Иван Добчев, заедно с всеотдайния актьорски екип, в който влизат актьори от две далечни поколения (наскоро завършилите студенти застават до по-възрастните Йордан Биков, Гергана Кофарджиева и Иван Златарев), успява да улови верния регистър. Очевидците от книгата на Алексиевич оживяват на сцената като колективен образ под формата на оцелял от барикадите трагичен хор от гласове. Сценографът Петя Буюкова създава въздействаща сценична среда, в която натуралното и театралното се наслагват.

Сцената се превръща в контейнер на изхвърлени предмети - дъски от лагерни ограждения, портрети на съветски вождове, стари рамки на легла и пружини, стъклени бутилки, ненужни дрехи... Предната част на сцената е покрита с дебел найлон, който в един момент се отдръпва, за да разкрие нещо като антикварна сергия, като тези, които и днес виждаме на улица "Париж" - в един от разказите се споменават тези странни, едновременно носталгични и цинични битаци, в които символите не само на съветския комунизъм (партийни книжки, петолъчки, будьоновки и пр.), но и на руското (самовари, матрьошки, икони) се превръщат в евтина, панаирджийска стока.

Тази купчина от вещи, всред която се движат актьорите, изглежда призрачно - като изтърбушен дом, в който най-осезаемото нещо е отсъствието. Окото на зрителя е оставено да се разхожда по отломките, да ги отпечатва върху ретината си като парчета от разрушена картина. Слухът му е атакуван от покъртителни истории - една жена, оцеляла от лагер, цял живот е благодарна на своята съседка, че се е погрижила за дъщеря й, за да разбере, че доносът е бил написан тъкмо от нея; млад мъж разговаря със своя умиращ от рак бъдещ тъст и без да иска се натъква на бруталните откровения на професионален екзекутор...

Полифонията от лични сюжети от книгата на Алексиевич е канализиран на сцената в стабилна постановъчна структура. Вечният проблем за верността и адекватността спрямо първоизточника, подновяващ се редовно с всяко сценично произведение върху литературна основа, в случая е разрешен убедително от режисьора, доколкото той остава много верен на произведението. Естествено, невъзможно е едно представление да побере петстотин и повече страници текст, но там, където текстът присъства, той звучи почти без редакция. Също както Алексиевич не шлифова допълнително речта на своите свидетели и оставя тъкмо нейната естествена неравност да изпъкне, така и Иван Добчев, вземайки една сравнително малка част от историите, не ги преправя в свързан драматически разказ, а пренася техния автентичен хаос на сцената и кара актьорите (а чрез тях и зрителите) да опитат да живеят в него.

Сцена от постановката "Светлото бъдеще на битака", реж. Иван Добчев (Снимка: Театрална работилница "Сфумато")

Както в други представления на "Сфумато" и тук много се залага на екстатичното и силно-експресивно актьорско присъствие. То лесно би могло да се увлече в собствената си екзалтация и да прозвучи фалшиво, но сякаш самата истина, въплътена в текста, предпазва от това. Разказите прозвучават с покъртителна достоверност. В тях се разказва за палачи и жертви, за измами и погубени илюзии, за неразрешими конфликти и противоречия, за шокиращо много болка и страдания, за човешката, твърде човешка реалност на злото.

От перспективата на България през 2017 г. с нейната засилваща се обърканост, нови социални разделения и неувяхваща носталгия по комунизма, да се прочете написаното от Светлана Алексиевич е важно. Като при всяка истинска и разтърсваща трагедия, преживяваме на безопасно разстояние катаклизми, случващи се с други хора, но не ни напуска чувството, че всъщност става дума за самите нас, че всичко е плашещо достоверно и опасно близко - надничане в бездната, не заради тръпката и ужаса, а защото бездната е истинска и е част от нас.

Асен Терзиев, "Хомо Луденс"

Още