Тъжната вест, която направо потресе България е, че днес, в разцвета на силите си - само на 41, напусна този свят Радослав Кавалджиев - Роро, както го наричаха баща му - легендарният Вили Кавалджиев, близки и приятели.

Роро бе човек, безпощадно откровен като баща си. Умееше и да се гневи като него в името на справедливостта, но също така беше склонен бързо да прости с широка детска усмивка. Нещо, присъщо само на благородните хора. Една слънчева душа, която обичаше музиката, баща си, приятелите си и геймърството. В професионален план, Роро беше продуцент и телевизионен водещ, с когото винаги е забавно и приятно да се разговаря.

Обичаше да споделя с приятелите си всичко - и веселите, и тъжните моменти. Чувството му за достойнство се опитваше да прикрие колко много се нуждае от подкрепата и любовта им, а той се нуждаеше от нея непрекъснато.

Според някои, Роро бе пълно "повторение" на баща си, и може би затова двамата имаха приживе толкова силна връзка и не криеха привързаността си един към друг. "Баща ми беше изключителен човек, най-добрият баща за мен. Даде ми свободата да бъда себе си. Никога не ме е упреквал за нищо. От него съм се научил да се боря, да отстоявам идеите си и да следвам мечтите си", каза Роро за баща си, при влизането си в едно тв риалити. Там разказа и за "приказката ММ", за своите собствени мечти и стремления, извън сянката на легендарния си баща.

 
Роро бе чувствителен търсач и изследовател на Духа. Сам призна, че е опитал всички пътеки към самопознанието - "работа с кристали, препрограмиране на ДНК, медитации с различни лъчи, работа с емоции и ментал. Открих сърцето, преди това го бях чел само на книга:

"Следвайте пътя на сърцето" и т.н., но къде е този път? Точно когато бях на върха и си мислех, че съм хванал дядо Господ за шлифера, животът ми сервира един шамар - баща ми си отиде за няколко месеца. Много тъжен момент, който ми даде обаче нови криле. Реших да се гмурна отново в материалния свят и да продължа да живея. Продавах сладолед, наложи ми се, създадох онлайн радио за медитации, започнах да работя за каузата за популяризиране на медицинската марихуана. И отново се чувствах на мястото си, много жив, влюбен в това, което правя.

От малък се чувствам различен от другите - леко чалнат, просто капаците са ми много отворени. Още от 6-ти клас, когато ме удари мълния, нещо се случи с мен. Започнах да виждам мъртви хора.Когато хората чуят, че едно от любимите ми неща е художествена гимнастика, обикновено става някакво късо съединение: "Какво, повтори пак... художествена гимнастика?!". Надявам се в следващия живот да стана гимнастичка, но в този съм момче. Следващата ми цел е да изкарам съдийски курсове и да стана съдия, ще бъде много готино".

Всичко казано от него, което си припомняме днес, ни кара да го обичаме. Защото у Роро нямаше преструвка, а само емоция. Емоция във всичко, което прави. И желание да срещне любовта и одобрението на другите.

Неслучайно, последният му пост на фейсбук профила му търси приятелите и чистосърдечно признава: "Нуждая се от вашата любов!.." - Това е изповед на чиста душа, която търси спасение в приятелството и любовта на хората. Роро е имал прекрасни моменти, преди да го свали фаталната болест. Бил е с приятели в Рая на земята - остров Бали.

Малко преди да се разболее - на остров Бали с приятели

Когато го сваля бронхопневмонията обаче, първоначално не й отдава особено значение. Едва когато усеща, че болестта почва да го побеждава, се чувства самотен и беззащитен срещу нея. Човек се чуди кое ли повече го е плашело - болестта, или самотната битка?..

Роро познаваше това чувство за обреченост покрай баща си, когато преди години се бореше с всички сили за неговия живот. Вили Кавалджиев си отиде през 2010 г. в адски мъки след диабетни усложнения, почти пълна слепота и ампутация на крака. Искал е да види морето, а не може - принуден е да стои затворен вкъщи, изпада в пълен душевен срив.

През цялото време Роро изживява трагедията на баща си като негова лична орис. Отделно от това, семейството им никога не е било финансово обезпечено до степен, че да посрещне непредвидено изпитание като болестта.

"Баща ми не получаваше пенсия. Беше без здравни осигуровки, единственият му апартамент беше наследствен - ипотекирахме го, защото ни трябваха пари за лечението му. Никога не сме били богати, никога не сме имали кола например. Аз се отделих в жилище, което изплащам..." - това е малка част от изповедта на Роро в едно интервю. Той не лъжеше и не измисляше, и не обичаше хората, които си измислят и такива, на които високото им его ги кара да се смятат за нещо над другите. Чувството му за справедливост изискваше равенство между хората и не беше макисмалистично към битовите неща:

"Никога не сме искали много. Вкъщи винаги е имало топла супа, винаги е било хубаво и приятно. Живели сме нормално, добре. В никой случай не сме изпаднали. Всички са така днес. След като сме се обърнали за помощ, значи семейството не разполага със средства, то е ясно. Но в никой случай не искаме да будим съжаление. Баща ми винаги е бил борец и борец ще си остане! До края на живота си!", казваше Роро за баща си и го имаше за пример.

И БЕШЕ негов достоен син. Сега вероятно двамата вече са "близо" един до друг и слушат музиката на един друг свят - по-добър от този!.. Надяваме се да е така.

Поклон пред паметта на баща и син - Вили и Роро Кавалджиеви!