СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2019
За момичето, което дръзна да попита: Какъв цвят има този свят?
Филм-поема за Данила Стоянова - поетесата, която умира само на 23
Автор : / 10405 Прочита 3 Коментара
Снимки: "Б ПЛЮС ФИЛМ"/Колаж: Юлиян Илиев
"Какъв цвят има този свят?" е едно от най-интригуващите заглавия сред документалните филми, които ще видим по време на СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2019-а. Премиерната прожекция на филма ще се състои на 8 март 2019 г., петък от 18:30 часа в кино "Люмиер". Режисьор и сценарист на филма е Ралица Димитрова, оператор и продуцент - Пламен Герасимов - "Б ПЛЮС ФИЛМ". Документалната лента е с участието на Милена Ерменкова и Ованес Торосян.
Филмът представлява своеобразно посвещение на поетесата Данила Стоянова - млада и надарена поетеса с трагична съдба. Краткото й присъствие в живота на другите, обаче, е оставило ярки следи в паметта им и продължава да ги вълнува и до днес - 35 години след нейната смърт. Една от тези хора, които не забравят Данила, е самата режисьорка и сценарист на филма - Ралица Димитрова. Филмът е разказ за Данила през погледа на нейните приятели от някога...
Една-единствена стихосбирка на Данила Стоянова, преиздадена у нас и в Щатите, и едно нейно стихотворение, изписано на стена в холандския град Лайден, правят възможен филмовия "диалог" със самата Данила. Те звучат като послания към зрителите - към хората днес, защото звучат като своеобразна провокация за размисъл върху човешкото съществуване.
Бавно и постепенно авторите на филма ни въвеждат в света на едно много интелигентно младо момиче, което си тръгва толкова преждевременно рано от света на живите. И днес, като някакъв полъх от миналото, идва да ни докосне с лириката на един въпрос, който всъщност се отнася до всеки от нас. А именно: Какъв цвят има този свят?
Ако светът е различен от някога, доколко ние самите сме адекватни да възприемаме промените в "цветовете" му, със сетивата и разума си?! Тук няма политически ракурс, а само философски размисъл.
Е, всъщност има и един друг - по-скоро народопсихологичен, отколкото политически въпрос: Защо на талантливите у нас винаги им е толкова трудно?! Защо бюрократизмът налага "ветото" си дори там, където не би трябвало да съществува - в литературата и изкуствата?!
Тъжното е, че ние научаваме нещо повече за Данила едва сега - 35 години по-късно от момента, в който е трябвало бъде призната. Филмът се опитва да реставрира не само спомена за талантливата поетеса, но и да провокира гузната съвест на миналото. Всъщност, и на настоящето!...
Данила е образ на конкретно момиче, но всъщност и събирателен образ за много други талантливи личности, игнорирани от чиновническото тъпоумие, отхвърлени и обречени от него на забвение. И тъкмо в това е стойността на този уж биографичен, но в същото време общочовешки филм - авторската теза, че сме длъжни да реставрираме паметта си - в името на справедливостта; да направим преоценка на ценностите.
И нищо, че подобни въпроси - както преди, така и днес, продължават да тормозят разума и чувствата на честните, не на подлите и егоистите. Въпреки това, според Ралица Димитрова има смисъл да припомняме примери като Данила, за да събудим сетивата си. Размисълът, тъгата, дори гузната ни памет, могат да бъдат градивни състояния в битката за опазването на духовността, смята авторката на филма.
Данила сякаш оживява през спомените на приятелите си, и ние, в хода на филма все повече я опознаваме. Тя е младо момиче с перо на мъдрец, преминало през болката на съмненията и проглежданията, типични за поетичните души. Болестта я преборва в неравна битка, но тя приема предизвикателството със силата на "пораснал" човек. Умира едва на 23!... Тъжно и респектиращо!...
Коя е Данила? Родена е през 1961-ва, и на 14 вече е завършен поет. Поезията й, с която ще ни срещнат авторите на лентата, ще докосне сърцето на всеки, защото е неподправена и изненадващо близка до най-интимните мисли на всеки съвременен човек. Въпросът, който измъчва Данила - "Какъв цвят има този свят", е и наш въпрос - мъчителен, все по-изпълващ ни днес с болезненото усещане, че в картината на нашето битие преобладава черното, за сметка на ярките празнични цветове. А самата Данила ни най-малко не е песимист, тя е по-скоро човек, който се старае да докосне истината чрез усещанията си, и не се страхува да ги споделя до най-дребния нюанс на чувствата, които я вълнуват. Някои от стиховете й са като "фотомигове, гледани под микроскоп"; импресии с отворен финал...
Познавали ли са я интелектуалците от 80-те години на миналия век у нас? Оказва се, че да. Сред приятелите й са били художничката Марта Левчева, кинорежисьорът Димитър Петков, поетът Владимир Левчев, драматурзите Хермина Азарян и Роза Радичкова, физикът Деян Гочев, актрисата Жана Караиванова, фотографката Иглена Русева и мн. др. Именно тези хора припомнят във филма образа на Данила - чрез спомените си и чрез нейните стихове. Сред тях има пророчески строфи:
Аз зная само, че мойто погребение
не ще се състои.
Защото трудно се погребва този,
който е изравнил смъртта с живот
и живее и в двете.
В поезията си тя говори спокойно за Смъртта, като за част от Живота. И днес нейните приятели се опитват да осмислят живота си след нейната смърт, през призмата на нейното "присъствено отсъствие" в него... Тя като че ли никога не си е тръгвала от паметта им...
В стиховете на Данила има кратки фрази, които провокират към безкрайно много асоциации.
Днес срещнах в упор
една пчела:
какъв цвят
има този свят,
какъв цвят
има този свят?
Гледахме се глупаво
и тя отлетя.
Само по себе си това е нещо като завършен филмов епизод, състоящ се от няколко кратки кадъра. Мислите, които поражда? - Нещо постоянно отлита от нас, без да ни е дало отговор, или може би ни е било страх да го "попитаме"?... И самата Данила е нещо подобно на онази пчела - за кратко "кацнала" на земята сред хората, и...отлетяла от нея, без време, с въпросите си!...
Спомените за нея звучат под рефрен, породен от всеобщото съжаление за липсата й. Нещо, което всички изпитваме едва след като загубим някого. Гузното чувство, което ни измъчва - дали сме били достатъчно внимателни към думите и вълненията на този човек... Това чувство определено измъчва и самата авторка на филма.
"Черно-бялата контрастна снимка е погълнала всички подробности, за да останат само огромните очи и устните, които се готвят да кажат нещо. Години по-късно се измъчвам, че не съм успяла да го чуя. И с този филм ми се иска да разбера какво ни казваше Данила, какво усетихме ние, читателите и приятелите й, какво пренесохме през годините, какво загърбихме, с каква вина пред нейния толкова къс и толкова ярък живот поехме по нашите си пътища, изоставяйки я някъде там, в тъмните дебри на младостта ни", казва сценаристката и режисьор на филма Ралица Димитрова.
Има ли някаква предопределеност в живота ни?
Във филма се изразява предположението, че Данила носи като карма съдбата на баща си - изключителният интелектуалец, писател, преводач и публицист Цветан Стоянов - еталон на своето поколение, в кръга на интелектуалци от ранга на Константин Павлов, Любомир Левчев, Георги Марков, Тончо Жечев, Свилен Русев, Антон Дончев, Кръстю Куюмджиев и др.
Всъщност, самата авторка на филма - Ралица Димитрова, добре познава този кръг. През 1990 г. тя заснема филма "Поколението. Спомен за Цветан Стоянов", в който се опитва да анализира причините за този феноменален интелектуален бум в нашата култура през 80-те години на миналия век. Данила израства сред тези хора - сред поезия, музика и разговори между хора, които има какво да "кажат".
"Днес на мястото на къщата им на ул. "Гогол" № 6, има надпис, цитат от есето на Цв. Стоянов "Броселиандовата гора": "Общението свърши, но красотата... остава, Вселената е пълна с нея."
Ралица Димитрова смята, че филмът за Данила е някакво своеобразно продължение на това "общение", прекъснато от Смъртта...
Да си припомним стиховете:
Защото трудно се погребва този,
който е изравнил смъртта с живота
и живее и в двете.
Трудно е човек да възприеме тези думи като изречени от 14-годишно момиче. Но те са нейни - пророчески болезнени, сякащ предчувствие за трагичната й съдба?... И в същото време изпълнени с покоя на мъдростта на зрял човек. Нещо нетипично за младата й възраст!...
От само себе си възниква едно сравнение между Данила Стоянова и една друга угаснала млада звезда на родната поезия - Петя Дубарова. Петя си отива "доброволно", подтиквана от мрака в душата си, който неистово търси светлина...А Данила е покосена от коварна болест!..."Странна подутина" на лимфите на шията я отвежда в Париж. Следва химиотерапия. Безуспешна!...
Преди да си отиде от този свят, Данила е подготвила първата си книга с посвещение на баща си Цветан Стоянов, но не успява да я види издадена. Майката на поетесата - Антоанета Войникова споделя, че често редакторите връщали стиховете на дъщеря й с аргумента, че им било досадно да четат "опусите на глезени госпожици". Дори Владимир Левчев не успява да се пребори с ретроградното мнение на литературните бюрократи.
"Нищо не можах да направя. Тук се развиват сложни и гнусни игри, свързани с политическата конюнктура и угодническия манталитет на канцеларските плъхове (каквито, уви, са болшинството редактори и издателски работници).", ще сподели по-късно той.
Едва през 1990 г. сборникът "Спомен за сън" е публикуван от пловдивското издателство "Хр. Г. Данов", а през 2016 г. издателство "Рива" го преиздава заедно с книгата на Цветан Стоянов "Геният и неговият наставник".
Оказва се, че така трудно пробилите бюрократичната критика стихове на Данила, представляват голям интерес в Америка. И така, през 2003 г. нейните "съновидения" излизат в двуезично издание в Щатите като "Memory of a Dreаm", в превод на Людмила Попова-Уитман. През 2011 г. пък на стената на ъгъла на "Breestraat" и "Ketelboetersteeg" в град Лайден, Холандия - градът на Рембранд, написват нейно стихотворение.
В разговор с един палещ залез
заварих пчелите от кошера.
В дълбоко синьото небе
нахлуваше вечерното ухание на
люляци.
Жужеше ласкавата тишина,
една пчела -
една пчела -
застана в упор с умореното светило
и златисто невъзмутимо
го целуна.
По кожата си чувствах
следобеда как се свлича;
в стъклото на сълзите си -
мъката да тича,
в пламтящото великолепие
на слънчевата клада
с крясък на прокажена
чух самотата си да пада.
Данила е не само поет, но душа, силно привързана към звуците и музиката. В старата семейна къща на столичната улица "Гогол", имало пиано, на което тя свирела джаз импровизации...Само на 14 четяла в оригинал френска и английска литература...Стиховете си пишела нощем...
"Тя нямаше шумна компания, повечето й приятели бяха книгите, разказва Ралица Димитрова. Имаше тесен кръг, с който споделяше; с голямо удоволствие придружаваше майка си при техните семейни приятели. В компанията на по-възрастните от нея, Данила откриваше дълбочини, мисли и идеи, които бяха неприсъщи на връстниците й. И които, по някакъв начин, й напомняха толкова липсващия й баща".
Данила е едно момиче, надраснало възрастта си, усмихнато но тъжно. В последните си дни, някак нарочно дистанцирано от реалността, защото в нея не вижда спасение!...
И тази есен
започна унесено.
В огромния въздух
се раждаше смърт.
Греховни молитви
пееха розите
и залязваше
бледната им кръв.
Греховни молитви
пееха гълъбите
и мъртвите им сърца
плачеха в студа.
Греховни молитви
пееше тялото ми,
допряло
мократа пръст.
След смъртта й Петър Увалиев прочита публично пред голям форум, проникновен текст за момичето, което никога не е виждал на живо, но въпреки това, с очите на сърцето си я усеща като "чиста и лъчиста весталка на смъртта".
Болестта я връхлита във възраст, в която трябва да мисли за всичко друго, но не и за Края... Поезията на Данила от този период е като летопис на битката й с болестта. Летопис на един мрачен подвиг - да се съпротивляваш, въпреки безнадеждното прозрение за Край!... Никъде тя не споменава нищо за физическата си болка, само констатира една друга болка:
"Аз усетих най-накрая болката на безкрая".
Именно тази болка вероятно измъчва всички мислещи хора по света, без да могат да я назоват. А тя, 23-годишната поетеса, откри Името й!...
Филмът "Какъв цвят е този свят" ще ви зареди с усещането за близост с поетичното слово на Данила, с нея самата; ще породи тъга и размисъл за смисъла на човешкия живот, но в крайна сметка ще затвърди у всеки от зрителите усещането, че ние човеците, макар и не всички да го съзнават, страдаме от обща болка - "болката на безкрая"!
Еми МАРИЯНСКА
Снимки: "Б ПЛЮС ФИЛМ".
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}